Кольо стана от дивана изключи телевизора и остави дистанционното на масата пред себе си. Отвори балкона и излезе навън. Въздухът беше тежък. Миришеше на запалени въглища, на горяща гума, а валеше и бял пухкав сняг. Снегът покриваше столичния град пред малките му кафяви свински очички. Градът отвръщаше на снега със своите разноцветни коледни светлинки. Кольо бе въз пълничък 46 годишен мъж, който през живота си не бе създал семейство. Беше уникално добър инженер, но тези неща с жените не го привличаха. Нямаше необходимост и с мъже да общува. Беше си някакъв странен егоист. Майка му казваше, че така ще си остане сам и позна. Той погледна отвъд снега. Загледа се в мрачното сиво небе, от където идваха снежинките. Някак на самия сив фон почнаха да се образуват зелени линии. Те бързо се събираха и образуваха някаква схема. Кольо изтича вътре, като за миг дебелото му туловище се заклещи на врата между хола и терасата му. Взе един лист от принтера и почна да ги чертае. Погледна тавана на хола и те се появиха и там. След малко повече от две минути Кольо начерта схемата на свръхмощен двигател. Той бързо пресметна една сложна формула на листа и извика радостно:
- Еврика! Успях! Успях!
Тогава пухкавия инженер бързо облече якето си, нахлупи шапката си и излезе навън. За нула време почисти автомобила си от снега. Въпреки парите, които печелеше автомобила му бе стар, червен Форд Ескорт от 1994г. Когато врътна ключа той веднага запали и потегли. Фаровете му осветиха празните софийски улици, а снега бавно но сигурно покриваше всичко пред, и зад него. Пътища, бордюри, блокове и бизнес сгради всичко побеляваше. Дори мъждукащите светлинки на магазините и моловете се покриха със сняг. Но Кольо продължаваше бавно с колата, която оставяше диря в заснежените улици. Завода за самолетни двигатели се намираше малко преди гр. Елин Пелин. В индустриалната зона на градчето. Той застана пред металната ограда на предприятието, в което работеше и натисна клаксона. Стария портиер Бай Иван бързо го позна и наметна старата си курка за да вдигне рампата на инженера. Бай Иван не можеше да понася дебелото копеле, но добре знаеше, че той е един от малкото умни хора не само в завода, но и в страната. За това го търпеше. Бяха разговаряли няколко пъти и винаги научаваше по нещо от него. Бариерата се вдигна и стария Форд Ескорт влетя на паркинга на предприятието. Кольо бързо паркира, не заключи колата си, а веднага се насочи към цеха за нови разработки. Предприятието представляваше съвкупност от три малки цехчета. Като два произвеждат самолетни и ракетни двигатели. Те заминават директно за САЩ, а третия беше за експерименти. В него по това време нямаше никой. Кольо запали осветлението и се насочи към тестовата машина. Самолет в който бе монтиран тестовия двигател на Кольо. Когато освободи двигателя от тестовия самолет, Кольо включи телфера и закачи металните скоби, после повдигна двигателя и го постави на работния плот. Извади от вътрешния си джоб новата скица и почна да изважда елементите на двигателя един, по един. Ако човек не беше инженер, гледайки схемата нямаше да разбере какво точно прави Кольо. А той взе една част и я постави на един струг. Когато я стругова като според представите му в чертежа. Пухкавия инженер я върна на място ѝ. Взе следващата. Така модифицира всички отделени преди това части и ги монтира отново на проекто-двигателя. Когато приключи закачи двигателя със скобата и посредством телфера го върна на място. Тогава чу познат глас:
- Кольо защо не спиш, приятелю? – това бе директор Мирчев. Явно го бе видял на камерите.
- Господин директоре направих го! – каза радостно въздъхна Кольо. -Сега
го монтирам и ще пусна симулация на компютъра, за да съм сигурен!
- Давай, искам да видя какво си сътворил! – каза с усмивка директорът.
Кольо монтира двигателя в тестовия самолет. После влязоха двамата с директора в кабината. Кольо зададе няколко команди и на стъклото, което представляваше екран излезе графика с цифри.
- О господи, Кольо този двигател ще покори галактиката, не ще покори вселената! – каза директорът, когато разчете числата и графиките. Той също имаше добри инженерни познания.
- Така е, ще се запишем в историята! – каза Кольо, но видя насочен пистолет и добави вече по-плахо: -Какво правите господин директоре?
Директорът на видима възраст около четиридесет години, със слабо тяло изглеждащ като на тридесет каза:
- На какво ти изглежда? Този двигател ще ме направи богат, и ще вляза в историята!
- Но аз го създадох, и щях да го споделя според договора ни! Не е честно!–
разочаровано каза Кольо, а свинските му очички се просълзиха.
- Такъв е живота, не е честен! Сега ми дай чертежа и си свободен да си
вървиш.
- Но...- опита да възрази Кольо.
- Няма но, уволнен си вече не ми трябваш, ти и твоята арогантност. Не прави дра...гггг - директорът се опита да се изкашля, но се задави и почна да се държи за гърлото. Бавно се задушаваше със собствената си слюнка. Кольо бавно взе пистолета от ръката на задавилия се директор, а той едвам каза:
- Кольо, помогни ми... Кол...пом...
- Такъв е живота шефе, ако ви помогна трябва да ви застрелям. Нека да е естествено! След още малко мъки и опити да каже още нещо директорът се задави и умря. Кольо избърса пистолета от своите отпечатъци и го пъхна обратно в панталона на починалия.
Слезе от тестовата машина и срещу него стоеше непознат мъж с маска на лицето и насочен пистолет.
Кольо вдигна ръцете си, а мъжът го претърси и когато видя, че няма нищо в него попита на развален български:
- Схема, къде?
- Няма схема! -отговори Кольо спокойно. Той знаеше, че камерите се наблюдават от ЦРУ, както и от българското ръководството но не знаеше, че ЦРУ са толкова бързи. – Схемата е в главата ми!
Наемника сложи скобите на двигателя и каза:
- Откачи!
Кольо взе гаечния ключ и го стори. Но когато се обърна маскирания беше мъртъв. Бе застрелян със заглушител, а до тялото стоеше друг мъж с пистолетът убил маскирания. Той му показа една бяла Лада Нива и Кольо прекара с телфера двигателя към нейния багажник. Двамата го сложиха вътре, след което мъжа му даде знак да се качи на шофьорската седалка. Инженера се подчини. Излязоха без проблеми от завода и се отправиха към спящата столица, а снега си валеше обилно. Пътя не бе почистен и малко преди Мусачево Ладата поднесе и те излязоха от пътя забивайки се в едно дърво в канавката. Мъжът с пистолета беше без колан и изхвърча през предното стъкло. Кольо видя, че не може да извади автомобила и тръгна пеш към вкъщи. Двигателя стоеше в Нивата. Но беше реално неработещ, тъй като Кольо, тайно бе свалил една малка част от него. Но схемата стоеше на работния плот в цеха за експерименти. Той тежко въздъхна и реши да се върне. Студено беше, валеше обилно сняг но нямаше как да остави в ръцете на всички тези хора творението си. Когато стигна завода вече бе измръзнал почти до смърт. Охранителя Бай Иван го пусна вътре да се стопли и му наля топло кафе.
- Какво се случи? – попита той възрастния човек.
- Мани, мани катастрофирахме. – обясни Кольо нетипично за него.
- Да повикам пътна помощ или линейка?
- Няма нужда, погрижих се. Благодаря. Ще ида до цеха и ще си вървя
после, нещо тази нощ не върви работата.
- В цеха са тримата директори, да знаете. – каза намигвайки Бай Иван.
- И тримата? Благодаря ви! – Кольо му подаде ръка, което изключително
много учуди възрастния охранител, и тръгна към цеха в снега. Стъпките му бързо биваха скрити от снега. Видя стария си Ескорт целия в сняг. Но не се спря. Директно влезе в цеха и видя двамата директори да свалят тялото на първодошлия директор от тестовия самолет. Кольо се прикри зад един струг, бързо взе схемата от работния пот, която бе начертал вкъщи и тръгна към вратата. Нямаше да го видят, но се спъна в един открит кабел и те го видяха, как се изправя и изтупва дрехите си.
- Кольо къде отиваш?- попита директор Павлов.
- Ъ..., такова прибирам се. Директор Мирчев ме уволни!
- Глупости, я идвай и казвай как се случи това с Мирчев и какво гледахте
в тестовата машина? – каза втория директор, на име Славчев.
Кольо се върна и обясни че няма представа. Когато е излязъл от цеха си е бил здрав и щастлив.
- А къде ходи с руснака? – попита Павлов.
- А този с Нивата ли?- надменно попита Кольо.
- Да - и двамата директори кимнаха в синхрон.
- Той не успя да обели нито дума, двигателя е на пътя между Мусачево и Елин Пелин. За съжаление той не оцеля. Сега мога ли да си вървя.
- Не! Трябва да ни кажеш какво става тук?- каза Славчев и продължи. – Ти направи демонстрация на двигателя, чиито показатели бяха феноменални видяхме записа на данните от теста.
- Мислите ли? - направи се на ударен Кольо.
- Кольо стига си ни размотавал, дай схемата иначе ще те гръмнем. – Павлов взе пистолета на Мирчев, и го насочи към пухкавия инженер.
- Няма схема, аз съм схемата! – вдигна ръце Кольо.
- Добре, ето там върху онзи плот има друг двигател, моделирай го и демонстрирай каквото демонстрира на Мирчев.
Кольо въздъхна гледайки новия самолетен тестов двигател, който също беше проектирал. Разбра, че няма как да се измъкне и се подчини.
Взе инструменти и почна да разглобява двигателя, след което свалените части ги моделира на струг и ги върна по местата им. С помощта на телфера го монтира на тестовия самолет. С жест покани двамата директори да се качат на самолета. Той застана отстрани и пусна теста. Графиката и цифрите излязоха на екрана, а двамата директори гледаха в екстаз резултатите. Когато погледнаха Кольо той бе вдигнал ръцете си.
- Какво правиш? – попита директор Славчев. Кольо просто посочи с глава
зад себе си. Там стоеше въоръжен млад инженер, който работеше с Кольо. Директорите го познаха:
- Яков какво правиш тук?- попита на свой ред директор Павлов.
- Този двигател и инженер Кольо идват с мен. - отговори момичето и Застреля между очите и двамата директори.
Кольо легна по очи докато спря да стреля момчето. Ушите му пищяха от шума на пистолета с който стреля Яков. Малък и компактен пистолет глок 19.
- Ти да не си от Мосад? – притеснено попита Кольо, когато ушите му спряха да пищят.
- Да вървим, ей там е пикапа ми. – не му отговори Яков. Той запаса пистолета си в панталоните и двамата качих двигателя на пикапа на Яков и потеглиха към бариерата на Бай Иван. Той обаче не я вдигна. И Яков излезе почна да се разправя с него, а след малко го гръмна в главата и сам вдигна бариерата. Кольо обаче набра скорост не спря, а директно потегли към София. Чу два изстрела по пикапа. Но не спря. Този път караше по тежка кола и въпреки, че пътя още не бе почистен се движеше сравнително стабилно. Снегът не спираше да вали, а срещу него един огромен черен джип му примигна с дългите си фарове и той отби, и спря. Кои ли бяха тези сега? Защо не си беше затраял? Тази история почваше да го плаши. Колко хора умряха. От джипа излязоха мъж на около четиридесет и жена на около тридесет години. Дамата почука на стъклото и той го смъкна.
- Може ли да се качим?
- Имам ли избор? – попита Кольо.
- Всеки има избор! И двамата тръгнаха да се качват. Но Кольо запали пикапа и потегли но от силния снеговалеж и тъмнината на нощта не видя спрелия черен джип и се блъсна директно в него. От удара припадна.
Събуди го силен шамар. Той усети натрапчив, но приятен женски парфюм. Определено скъп и истински. Кольо бе вързан на стол в някакво слабо осветени мазе или склад. Около него имаше рафтове пълни с архивни папки с документи. В помещението явно се съхраняваха документи на офис, или беше някакъв вид подземен архив. Дамата от преди малко му се усмихна показвайки чертежа, който бе прибрал в якето си от цеха.
- Това ли е? – попита тя нежно. Зад нея видя и мъжа от преди малко. Той
стоеше и пушеше бавно взирайки се в очите на вързания Кольо.
- Не знам какво държите?- жената отвори чертежа и го задържа пред очите на инженера. Той го изгледа с насмешка и каза:
- Това е чертеж на електрическо колело, което щях да правя на племенника
си тази седмица.
Кольо се разсмя силно. А жената го удари с чертежа по главата.
- Сигурен ли си?
- Да!
Мъжът зад нея хвърли цигарата си нервно към стелажа и мина пред дамата.
- Говори, къде е чертежа и ще живееш! – каза той с дебелия си мутирал от цигарите глас.
- Няма чертеж, просто ми хрумна и запалих колата, отидох в цеха
направих...- той спря за миг подушвайки въздуха. Миришеше на пламнала хартия. ...а направих подобренията и почнахте да се изреждате от всички служби. Вие всъщност от кои сте?
- Ние задаваме въпросите! – каза дамата. Мъжът се обърна погледна
я с опакото на очите си и продължи като му удари един пестник казвайки:
- Сигурен ли си?
Кольо се разрева и хлипайки каза:
- Всичко е в главата ми. Пуснете ме и ще ви начертая схема и чертеж!
Той погледна зад жената, която се бе подпряла на стелажа и не усещаше как сакото и почваше да гори. Но тогава тя надуши мириса на изгорял плат.
- Усещаш ли.... аааааа. – извика тя хвърляйки сакото си и оставяйки по
риза. Зад нея целия стелаж гореше.
Мъжът стъпка сакото ѝ, и изтича. После от някъде се върна с пожарогасител и почна да гаси. Но огъня продължаваше да се разраства. Жената се приближи и сряза въжетата на Кольо и тримата се изнизаха по странични стълби нагоре към партера на сградата. Навън вече се беше съмнало. Слънчевите лъчи навлизаха през прозорците на сградата, а снега бе спрял.
- Къде сме?- попита Кольо.
- В министерството на вътрешните работи! – отговори мъжът.
- Сериозно, ние имаме служби?- Кольо получи един бърз шамар от дамата.
- Тихо!- тя извади телефона си и се обади на 112, че има пожар в министерството на вътрешните работи. После тримата излязоха от сградата и се насочиха към паркинга. Дамата се забави, но преди да стигнат пикапа се върна с друго черно сако.
- Вижте знайте, че аз очевидно съм прокълнат, който се захване с мен
умира! – каза Кольо преди да го вкарат в пикапа на Яков. Жената седна до него отзад, а мъжът подкара автомобила. – А сега къде ме водите?
- Казах ли ти да мълчиш? – нахока го жената посягайки пак да го удари, а
Кольо просто вдигна ръце.
След малко разпозна Цариградско шосе и видя, че напускат столицата в посока Пловдив. Но в момента, в който подминаха Ихтиман колата изпуши отпред. Мъжът слезе и едвам успя да отвори предния капак.
Кольо почна да се смее. Тогава усети опрян в главата му пистолет. Жената го изкара от колата и поглеждайки към мъжа с нея му каза:
- Спри кола на стоп. Веднага!
- Добре! – съгласи се Кольо и почна да маха на колите. Но никоя кола не му спираше. След около пет минути и поне десет опита, жената го бутна назад и вдигна палец. Първата кола, която мина покрай тях спря. Кольо я погледна с възторг и възхищение. Наистина тя бе красива жена, но не вярваше толкова бързо да спре кола. Дамата измъкна яростно от тъмно синия лъскав Мерцедес С 300 възрастен господин, който говореше нещо на турски, а мъжа и Кольо влязоха в колата. Жената се качи на шофьорското място и потеглиха с мръсна газ.
- Не че нещо но в пикапа беше разработката, за която ме мъкнете на сам на там! – каза Кольо щом потеглиха. Жената рязко спря и погледна мъжа ядосано.
- Какво правиш Марина? – попита мъжа.
- Без имена Иване! – каза те и потегли в аварийната лента на заден ход. Но се чу силен клаксон и един тир ги подпря отзад. Марина си удари главата във волана и припадна, а Кольо се възползва отвори вратата и изскочи от колата претъркулвайки се в снега. Когато се изправи срещу него стоеше Яков с насочен глок 19. Той поклати ядосано глава.
- Двигателя е малко по-надолу в пикапа ти! – Яков посочи Форт Ескорта, с който бе дошъл. Това бе неговия автомобил. Двамата се качиха във Форда и потеглиха на заден по аварийната лента, а пред тях Иван нанасяше побой над тираджията, който ги беше помлял.
Когато стигнаха пикапа турчина бе коленичил на заснежения асфалт и се молеше на Аллах. Яков го изгледа с насмешка. Но нищо не каза. Форт Ескорта на Кольо бе хечбек, а тези модели бяха с голям багажник почти като на комби. Двамата бързо качиха двигателя на колата и отново потеглиха, като шофираше Кольо, който видя, че турчина от мерцедеса не спираше да се моли въпреки студа и заснежения асфалт. Малко по нагоре Кольо видя мъжът и жената от вътрешно министерство да се карат вървейки към турчина. Инженера само поклати глава и продължи по магистралата.
С Яков работеха вече две години. Момчето се справяше отлично, въпреки укорите от негова страна. Имаше интересен поглед над нещата, и винаги имаше добри идеи. Но днес именно той държеше пистолет насочен към Кольо.
- От кога работиш за Мосад? – попита ненадейно Кольо, а младежа само
го изгледа с брадясалото си слабо лице. След малка пауза добави:
- Млъквай и си гледай пътя.
- И все пак, ти имаше талант. – не спираше да го дразни Кольо. – Службите
само ще те използват и ще свършиш като директорите или като агентите на ФСБ и ЦРУ.
- Ти нищо не знаеш, карай. – поклати глава Яков. – Ти никога не си харесвал моите идеи.
- Не, напротив. Именно твоите харесвах. Провокирах те за да измисляш нови, и нови по-добри идеи. – Кольо смръщи чело и продължи: - Ти бе един от малкото които имаха някакъв талант. Но...
- Какво но...?
- Ходи ми се спешно по нужда, по много голяма нужда! – Кольо отново смръщи чело и с едната ръка се задържа за стомаха. Яков го погледна с намръщеното си брадясало лице и каза:
- След пет километра има бензиностанция. Там ще спрем, но без глупости!
Кольо вдигна ръце и каза:
- Нямам сили за нищо. Цяла вечер съм заложник на някой. Или ме бият, или ме карат им чертая схеми и чертежи...
- Начерта ли на някой двигателя?
- Нямах възможност! – Кольо се хвана пак за корема.
- Добре, ето я бензиностанцията! Отбий тук! – инженера-изобретател кимна и веднага намали скоростта, след което зави в бензиностанцията. Двамата директно се насочиха към тоалетната. Която Яков му показа, че е отвън. За щастие нямаше никой и Кольо нахълта в първата банка, а във втората влезе Яков. Той приключи бързо, а от тоалетната банка на Кольо се чуваха неприятни зловонни звуци, а миризмата можеше да убие кон. Яков се хвана за носа и излезе отвън провиквайки се:
- Ще съм отвън, без глупости Кольо! – вместо отговор последва поредния
обгазяващ зловонен звук. Отвън обаче Яков получи куршум в главата и тупна пред вратата на външната тоалетна. На бензиностанцията имаше хора, които гледаха но никой не направи нищо. Просто си се прибраха по колите и отпрашиха по магистралата. Иван и Марина влезнаха в тоалетната и остра и неприятна смрад ги удари в носовете.
- Яков готов съм! – извика Кольо пускайки водата на казанчето. Когато излезе и ги видя направи фалшиво-щастлива физиономия. Но Иван го хвана подмишницата и с мъка но го завлече към Форт Ескорта. Двамата с Иван се качиха в него, а Марина се качи в малка странна кола, чиято марка Кольо не разпозна и ги чакаше да ги последва. В Ескорта, бяха свалили задните седалки, за да вкарат двигателя и нямаше място за дамата.
- Може ли да хапнем нещо? – попита Кольо, който тъкмо бе освободил място за късна закуска или ранен обяд. Иван го изгледа лаконично и запалвайки цигара просто каза:
- Карай! – и Кольо запали двигателя на колата. Бързо се включи в магистралата и погледна на огледалото, че Марина е плътно зад тях. Магистралата бе страхотно почистена, като изключим аварийната лента, и по пътя можеше да се развие голяма скорост. Но Кольо не бързаше. Нямаше за къде да бърза. Докато караше по магистрала Тракия все повече осъзнаваше, че живота му оттук на сетне ще бъде такъв. Дори да се отървеше от Иван и Марина, щяха да дойдат следващите, които да искат двигателя. Той се просълзи, а Иван изхвърляйки фаса навън през прозореца се засмя:
- Сега да не ревнеш от глад!
- Не, не е това. Гладен съм но се замислих за друго. Няма значение!
- Не че ми пука, само да стигнем и да те предадем, че ми писна от вас! – Иван затвори прозореца на колата с ръчката. Стъклото в края зловещо изскърца.
- Едно не разбирам... – поде Иван отново – Получавал си над 8 бона заплата, но караш такава трошка и живееш в панелен блок, защо?
- А, къде да живея? И какво да карам? Това ми харесва! – Кольо избърса сълзите си погледна в огледалото, но странно малката странна количка, която караше Марина я нямаше зад тях.
- Не знам, можеше да караш поне Мустанг или Мерцедес, нещо по така! – продължаваше да разсъждава Иван.
- Не, такива коли не са за мен. Аз съм си традиционалист. – Кольо погледна отново в огледалото и видя, че зад тях се движи черен бус със дипломатическа регистрация. И поклати разочароващо глава.
- Какво става? – Иван видя, че Кольо гледа често в огледалото за задно виждане и се изправи поглеждайки в страничното огледало на неговата врата.
- Зад нас има черен бус, а Марина не я виждам. - отговори Кольо. Тогава буса ги задмина и им препречи пътя. Кольо в последния момент отби в аварийната лента. Иван излезе с насочен пистолет и приклекна прикрит от автомобила. Кольо остана в колата гледайки как от черния бус излезе дългокос мъж на възраст между тридесет и тридесет и пет години, с чисто бял костюм, черна риза и червена вратовръзка. Белите му обувка бързо се накаляха в кишата, която беше в недобре почистената аварийна лента. Той вдигна ръце и се провикна към Иван на български:
- Можете да ми спестите загубата и на вашия живот!
Иван го погледна и попита какво са направили с Марина. Дългокосия само вдигна рамене. След което бавно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и от там извади една снимка. Погледна я втренчено, лаконично се усмихна и бавно се приближи до кольовия Форт. Подхвърли снимката на капака на колата. Иван бързо се протегна и я загледа странно:
- Но това някаква шег...- чу се изстрел и Иван падна прострелян с куршум в гърдите. Дългокосия с белия костюм прибра пистолета Макаров, с който застреля Иван и отвори вратата на Кольо. Дебелия инженер излезе от любимия си автомобил и видя една странична врата на черния бус да се отваря. Дългокосия го подкани с думите:
- Очакват ви господин Славков.
След което човека с белия костюм си взе снимката, на която имаше странен колаж представляващ клоун, който брутално изкормя пиле с ръка хилейки се зловещо и си я прибра във вътрешния джоб на сакото.
Кольо влезе в буса. Вътре бе като в хотелска стая. Имаше удобна мека мебел, перденца на стъклата. На меката мебел седяха двама китайци, а след малко към тях се присъедини и дългокосия, който затвори вратата на буса. Той наля в една чаша двадесет и пет годишен Dalmore и я подаде към Кольо с думите:
- Това са господата министъра на прогреса и иновациите в Китай министър Ли Цян Чен... – единия китаец се изправи и се поклони – И негово превъзходителство посланика на Китай в България Дун Сяодзюн. – когато министъра седна се изправи посланика. Той се поклони и седна. Тогава дългокосия се самопредстави:
- Аз съм Емил Ефтимов и работя за китайската народно-демократична република в България. Аз ще ви превеждам.
Кольо отпи от уискито и въздъхна от наслада. После каза:
- Това е най-хубавото уиски, което съм пил. Вие от всичките ми похитители се отнасяте най-добре с мен. – докато Кольо говореше, Емил паралелно превеждаше на китайците. След което единия каза нещо на китайски и Евтим го преведе на Кольо:
- Министърът иска да ви предложи да дойдете с него в Китай. – министър Чен добави още няколко думи и Емил и тях преведе:
- Каза още, че може да ви предложи къща и работа с годишна заплата 33 милиона евро. Като даже ще ви направи почетен гражданин на Китай.
Кольо погледна в очите първо министъра, после и посланика. И каза на Емил:
- Кажете им, че съм съгласен, и че имам две условия!
Емил преведе и двамата китайци се засмяха, казаха нещо на Емил Ефтимов и той го преведе:
- Каквото пожелаете! Всичко ще получите!
- Искам да имам свободата да се прибирам в България, когато си поискам и да разгледам пирамидите в Сиан.
Когато им съобщи какво желае китайците още повече се разсмяха.
- За пътуванията до тук, няма проблем ти си си свободен човек! -отговори
Емил превеждайки министъра. – Но китайските пирамиди са мит!
Кольо се засмя и каза:
- Много съм гладен! – след което буса потегли. А Емил подкара стария му Форт.
***
Три години по-късно на таен космодрум някъде в пустинята Гоби, Кольо малко поотслабнал стоеше до Си Дзинпин председателя на китайската народно-демократична република. Двамата гледаха как първия космически звездолет с двигателя на Кольо напуска планетата Земя, а зад тях сред паркиралите скъпи западни коли се отличаваше червен Форт Ескорт производство 1994г...
Костадин Койчев-Kovak
29.12.2023г.
© Костадин Койчев Все права защищены