Речни камъни - 3част

   Стоил  влезе  ядосан в одаята  и се  развика на Петра:

                             -  Ставай, ставай, работата не чака…

После я хвана за раменете и я разтърси силно.

                              - Чу ли….чувай…Не се отпускай, оставих те цял месец…Чакам те долу, много хора има, слизай…не смогвам сам…Веднага!

  Тя го загледа с блуждаещ поглед. Взираше се в него и въобще не слушаше какво й говори.

     Пак я разтърси…ядно и грубо…

     Стоил кипна. Замахна и с опакото на дланта си я перна по лицето. После пак…плесницата я зашемети. Бузата й почервеня от удара.

    Петра извика глухо.

                               - Чакам те долу…Бърже да слизаш!

  Той трясна  вратата и излезе като хала. Тежките му стъпки отекваха по стълбището.

 Петра се надигна. Оправи си забрадката и  слезе.

   Вътре се бяха насъбрали доста люде. Кълбета дим се виеха към тавана, каните с вино и павурчетата с ракия се изпразваха бързо, всички говореха силно и се надвикваха. Стоил режеше сланина и сушена рибица на една дъска, тя се приближи до него и го загледа.

                               - Нарежи салата за онези – посочи й Стоил трима души до масата в дъното - и опъжи тези шарани...

  В една кофа имаше няколко риби.

Петра взе панера с домати, краставици и чушки, започна да приготвя салатата. Залютя й от пушека, задави се и закашля, премаля й изведнъж. Отиде до прозореца и го разтвори. Гълташе жадно нощния въздух и се оправи.

   Когато и последният клиент си тръгна  Стоил заключи портата. Останаха сами. Бяха  каталясали от работа.

Той наля в чашата си ракия, а Петра сложи в една чиния салата и сирене. Още му беше сърдита и си мълчеше. Хубавите й устни се бяха събрали на топка.

                             - Налей и на мен – твърдо му каза тя.

  Стоил се учуди, защото жена  му досега не близваше алкохол, но наля и на нея едва чаша.

 Чукнаха се с чашите мълчаливи. Пиха и се взираха изпитателно  един в друг. Като хора, които  сякаш се виждат за пръв път  …

  Лицето й се обагри, червенина плъзна по страните й. Ракията й залютя, но тя преглътна пак. После й се претъпиха възприятията...стана й  малко по -леко... камъкът дето й тежеше на шията сякаш се пропука...

   Стоил протегна ръка и я притегли до себе си. Целуна я по слепоочието.

     Петра не се отдръпна. Усети дъха му и й стана приятно. Вдигна очи към него и прочете в тях цялата му загриженост . Той се тревожеше  за нея, за тях, за бъдещето им… Тя надигна устни  към неговите…

       Сърцето й бавно се пробуждаше за ласки.

      Петра  вече му беше простила, че я беше ударил.

   Благодарна му беше, че я  беше разтърсил  силно, както мъж умее…че  я изтръгна  от това състояние, в което потъваше толкова време.    

   Че тя излезе от унеса си, че хванаха заедно  вярната посока…

   Хапнаха, раздигнаха масите и тръгнаха към одаята на втория кат. Луната беше изгряла. Пълна месечина, белееше  отгоре им. Звезди туптяха в нощта. Вятър идеше от реката и шушнеше в ореха. Клоните се полюшкваха притихнали. В тъмното сенки играеха до оградата и правеха различни  чудати форми. Поседяха на чердака и гледаха в тъмното. Всеки с мислите си...

    Любиха се за първи път, след смъртта на детето. Петра се гушеше в него и го прегръщаше така силно, сякаш се боеше да не го изгуби.

   Заспивайки, тя  в просъница си мислеше – ако Бог е рекъл, може и друго детенце да си имаме…

    На другият ден, когато Стоил  се събуди късно, леглото до него беше празно. Слънцето  яростно печеше. Наближаваше икиндия.

    Погледна през чардака и я видя. Петра наливаше от чучура вода в два бакъра.

    Беше станала рано - прекопала и поляла малката си градинка.

  Тя се наведе, разплете плитките си, русата й коса се спусна на вълни по бялата й риза. Гребна с едно менче вода, изсипа я на косите си, после с един калъп сапун започна да втрива и да се мие. Той я гледаше как се мие и му ставаше леко на душата. Тя изтръска коси и пръски вода падаха по плочника и по босите й нозе. Ризата й беше мокра и прилепнала, гърдите й и хълбоците й се очертаваха съблазнителни.

      Слънцето се спря в косите на Петра. Обляното й от светлината лице изглеждаше красиво и нежно. После седна на пейката и замижа срещу слънцето. Разреса косите си, един водопад, обливащ раменете й, с цвят на узряла пшеница. Синьото на очите й блестеше като синевата на небето. Лека усмивка играеше по лицето й. Тя го забеляза как я гледа, но се престори, че не го вижда.

   Стоил разбра, че животът им продължава. Стана му тегаво заради това, що се случи с него и Николина. Жена му беше  цвете … хубаво цвете, а той потърси друга… Почеса се по главата и си рече, че ще сложи край на тази история…

      Седнаха  в кръчмата на сянка. Петра чукна  три яйца и ги запържи  в тигана с няколко чушки. Наряза хляб и сирене, домати  и двамата седнаха един срещу друг. Стоил отвори шишето с ракията и отпи една яка глътка. Петра протегна ръка.

   Стойл се засмя:

    - Еееее….браво булка… Айде, наздраве  кръчмарке…

   После го подаде на Петра. Тя го вдигна и пийна.

       След обед тя се залови за работа- наля една кофа с вода, взе парцала и започна да бърше маси, столове, пейки, прозорци,пода… Жули с парцала, търка и  чисти. Беше като хала. 

     Изпра пердетата, окачи ги отново на прозорците.Кръчмата светна.

    Пося отново цветя в глинените  саксии  и ги нареди по прозорците и на чердака. Като видя подредбата на цветята той разбра, че всичко вече е наред...

    Стоил въздъхна тихо, усмихна се под мустак, влезе в кръчмата и зачака първите клиенти. Чуваше леките й стъпки как топуркат по стълбите на втория кат.

    Петра, влашката  му невеста…жената, за която всички му завиждаха, когато я  доведе...Умницата му... тя го накара да направят кръчмата  и досега им провървя…дано всичко се оправи, Боже…дано лошото свърши... - редеше думи и устните му мърдаха тихичко...

   Слънчев лъч блесна през прозореца... закъснял лъч, но много красив и неочакван, като надежда в мрака...изненадващо влязъл в къщата им... отскубнал се от слънцето, заблуден, объркан, макар че слънцето беше на  заник, далеч ...там някъде на запад...

     Следва...