Речни камъни - 6 част
Произведение от няколко части « към първа част
- Добър ден… Нося прясна стока. Казаха ми, че мога да я продам тук…
Петра стоеше пред портата мълчалива пред мъжа. Смути се, не очакваше, че ще се изправят един срещу друг. Червенина плъзна по бузите й, засрами се, почувства се, както през онази нощ, когато избяга от реката. После закима с глава и го покани да влезе в кръчмата. Вмъкна се в кухнята и грабна едно корито.
Мъжът изсипа от коша рибите. Някой още отваряха усти, а други пропляскваха леко с опашки.
Направиха пазарлъка и Петра му плати.
Мъжът впери тъмните си очи в нея. Не мигваше. Гледаше я и си мислеше, че не е срещал такава красавица. Погледът му шаваше по лицето й, по устните, по шията й, плъзваше по ръцете, по снагата, по гърдите й. Лека усмивка заигра по обветреното му лице. Беше нахален.
- Има ли нещо за ядене?
- Има чорба. Ще искаш ли?
Мъжът вдигна рамена и седна на пейката.
Петра влезе в кухнята, разбърка чорбата и му сипа в една купа. Взе един комат, лъжица, грабна купата и тръгна към него.
Мъжът продължаваше да я разглежда. Когато му подаде купата, пръстите му се протегнаха и я хванаха за китката.
Петра се извърна. Не очакваше такава дързост. Отскубна си ръката и му се развика:
- Върви си! Май не си гладен! Пусни ме…какво си позволяваш…
- Ще си вървя, но първо ще хапна…
Петра го погледна ядосано.
Очите й святкаха от гняв.
Дръпна се на една страна зад тезгяха. Стисна устни. Брадичката й затрепери от негодуване.
Мъжът засърба чорбата. Беше тихо. Бяха сами. Между тях застана една неловкост, която натежаваше като облак преди буря.
После той се изправи, остави една пара на масата и тръгна да си ходи.
- Ще дойда пак. Хубаво гощаваш… хм…
Ни в клин, ни в ръкав й каза:
- Красавица си… а си толкова лоша… стопанинът май не може да те командва…
Преди да хлопне вратата се извърна и й хвърли един тежък поглед.
- Върви си! И не идвай тук! - извика след него.
Петра залости след него. Седна разтреперана на миндера.
Какво си въобразява той? Даже не е мъж…а младо голобрадо момче, едва ли има двадесет и кусур години…
Започна да шета из кухнята, но случката не й излизаше от главата. Колкото и да изтикваше образа му настрани, той все беше пред нея. Нахалните му черни очи изпъкваха току пред нея и сякаш я опипваха по цялото й тяло. Никой до сега не я беше задирял. Ама и мъжът й беше винаги до нея...
Стоил не се върна до вечерта и Петра не отвори кръчмата.
Хапна набързо. Постоя на двора. Слънцето хвърли последното си сияние и се скри зад дърветата. Здрачаваше се.
Петра залости вратата и тръгна с бавни крачки по улицата. Щеше да се поразходи и да убие малко от времето си. Не й се прибираше в тъмната къща. Прозорците на къщите започваха да светват от газените лампи.
Стана тъмно. Нямаше ни една звезда и облаци бяха забулили небето. Само луният сърп от време на време изплуваше, после се скриваше в раздърпаните облаци. Лек ветрец шушнеше над селото.
Петра кривна към брега. Реката я влечеше като магнит. Загледа се в реката, която мудно и тихо се извиваше пред нея.
Седна до ракитите и леко затвори очи. Щурец изписука в мрака.
Обзе я едно спокойствие, все едно се носеше на облак в небето. Скоро не беше се отпускала така, без да мисли за нищо.
Не чу стъпки.
Когато една ръка я обгърна през раменете, Петра се извърна изумена.
Не можа да извика.
Устните на мъжа се впиха в нейните. Ръцете му трептяха по снагата й.
Тя се ококори от изненада. Мъжът от мислите й беше тук... Целувката му беше силна и гореща. Стоил никога не я беше целувал така.
Незнайно защо тя потръпна от желание…
Отвори устни и му отвърна.
Мъжът я зацелува още по-жадно. Устата му се спусна по шията й, ръцете му нетърпеливо я притискаха, милваха я, запретна й полите, съблече я и се впи в голата й гръд.
Петра се отпусна като перце пред него.
Сякаш беше леко и бяло перце, отнесено от силен вятър… Усукваха се като корабни въжета един о друг. Ласките им бяха ту нежни като коприна, ту дръзки като вихър…
Любиха се дълго и ненаситно.
Нощта ги загръщаше в черната си мантия, а те мълчаливо лежаха в прегръдките си. Чуваше сърцето му как тупти.
Засмя се без да издаде звук...
Никой нищо не рече...
Всичко беше ясно...
Любов... Омая..
Когато влязоха в реката хванати за ръце и се потопиха, Петра затрепери от студената вода. Мъжът я понесе на ръце и я изведе на брега. Беше много силен. Тя обви пръсти около мускулите му, които заиграха като силни въжета. Допря устни.
Изпитваше такава страст, че се обърка от това…
Какво ставаше с нея? Дори не знаеше името му, кой е, от къде се взе…
Не мислеше, че е жена на Стоил, не мислеше за нищо…
Бяха един мъж и една жена...
Непознати ...
Но изпитваха огромно желание един към...
Бяха влезли в опасен огън...
Беше се оставила в ръцете му… а те я изгаряха...
Продължава…
© T.Т. Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Поздрави!
-
Много силна серия....
-
Благодаря за отзивите!
Хубав ден! -
Огнени сцени, много хубаво описани.
-
Браво и много хубаво,... особенно когато любовта, обичта е ненадейна , но желана....
-
Е, дочаках!
-
-
Танчеее! Колко страст има в един кош риба?
Въпрос за 100 х.лв. 😉 -
Поздрави на всички, които четат разказа ми!
-
Като експлозия. Сипвам си кафе, за да прилъжа нетърпението.
Поздрави!
Успех! -
И аз продължавам да следя...
-
Красиво си написала тази част, изпълнена със страст. Така ми засили нетърпението за следващата, Таня! Поздравявам те!
-
Много хубава и гореща част, Танче! Да видим кой ще се изгори от тоз огън?
-
Тези речни камъни навлизат дълбоко в сърцата на двама непознати, но в същото време изгарящи от желание един за друг!
Страхотна част, Танче! -
Интересно! Къде го чукаш, къде се пука! Поздравления, Танче!
-
Става загадъчно
-
Танче... тази любов е толкова невъзможна и едновременно толкова красива като емоция, а ти си я предала по единствения възможен и много топъл начин!
-
Ммм, опасно става!
-
Чудесно пишеш, Таня!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
