"Рошавата сврака" беше крайпътна кръчма, която се пълнеше вечер. Шарени хора се срещаха там. Пътят беше натоварен. 
Рошавата сврака стана любимото свърталище на нинджите от клана „Гъди Мъди“ известни със своето чувство за хумор.
Някак магически всички, които попадаха на техни сбирки, се връщаха отново в кръчмата.
Бизнеса вървеше. И от това най–доволен беше Пухкавия Сю, едно криво късогледо старче на около 70, което се усмихваше само на високосна година. Ако преди 10 години някой му беше казал, че тая дупка ще напълни сандъка му с пари... Нямаше да му повярва...

И аз не бих му повярвал също. Преди 10 години Рошавата сврака даже не беше рошава. Бездомните котки и кучета намаляха драстично и зли езици говореха, че Къдравия Сю – тогава не беше плешив – ги продавал за заешко. 
Рядко оставаше някой да преспи, почиваха и бърбореха под прозореца. Сю често ги пъдеше сърдит, стиснал юмруци в празните си джобове.
Там някъде дойде той. С размазан нос и лилаво око. Но с усмивка до уши. И кило лимони не можеха да я скрият.
Седна на бара, поръча една халба бира и се закиска с глас.
-    Какво толкова смешно има тук? - каза Сю заглаждайки нервно падащите си къдрици.
-    Хи хи, а аз му смених цялата физиономия! И ето виж! – той бръкна в джоба си и победоносно тикна под носа му парче мръвка.
-    А това е неговото ухо! – заяви гордо той.
-    Махни го от мен!!! – съскаше Сю докато отстъпваше назад.
-    Добре. А това е... – пак бръкна в джоба си.
-    Не искам да знам!!!  - изкрещя Сю и се хвана здраво с двете си ръце за плота.
-    А това е мили мой кръчмарю неговата кесия! – тежък звън от монети напълни стаята.
Чертите на Сю омекнаха. Направи плаха стъпка напред. После се окопити и докато бършеше една чаша с кърпа попита:
-    Имам чудесно заешко задушено. Ще ти върви добре с бирата. Искаш ли да ти донеса?
-    Разбира се! – отговори той. – Гледай само да не лае! - намигна му многозначително докато продължаваше да се киска.
Сю сконфузено изчезна зад една врата, което позволи на госта да огледа наоколо. 
В помещението беше мрачно и опушено. Имаше само трима, всеки сякаш търсил място, където ще е най-отдалечен от другите. Сгушени в дебелите си балтони те го гледаха мрачно.
-    Добър вечер господа! – каза той и повдигна чаша към всеки от тях.
-    Наздраве! – отпи голяма глътка и сладко се облиза.
Те се размърдаха и стиснаха още по-здраво чашите. 
-    Сякаш съм на сбирка на глухонемите убийци! – изкиска се той. – Барман! Барман! Сипи на господата каквото пият. Аз черпя! Всъщност... – ръката му мачкаше нещо в джоба. – Всъщност той черпи! – и започна пак да се киска.
Това промени обстановката коренно. Единия балтон се разгърна и от него излезе дребно плешиво човече с очила. Добре изгладената му риза се набиваше на очи. Приближи се с тихи, плавни стъпки и протегна ръка:
-    Аз съм Шушумига. Ама приятелите ми викат Шуши. Барман! – извиси пискливото си гласче. – За мен двойна текила!
-    Здравей Шуши! – любопитно го огледа. – Да не са те ошушкали? - кикота му заля всичко.
-    А не! – гордо изпъчи гърди Шуши – Мама ми каза да си пъхна парите в... – спря и прехапа нервно устни.
-    В място където никой не може да ги намери – продължи по-тихо. 
-    Наздраве за майките! За къде сме без тях! – изля половината си бира докато отпиваше.
-    Барман! Къде се дяна? Донеси по едно на всички!
Сю се показа от вратата с една алуминиева чиния в ръка. Метна я на плота и се захвана за работа. Раздаде напитките и си сипа един Бейлис. Такава вечер трябва да се полее. Ще паднат парички! 
-    Ех, ако можеше да имам такава всеки месец... - размечтано погледна в тавана и вместо висящите паяжини видя 2 свински бута.
Едно гръмко наздраве го извади от унеса. Повдигна чаша и отпи с наслада. Обърна се към своя благодетел. Когато се усмихваше, Сю можеше да мине и за приятен.
-    Изглежда имаш интересна история. Ще се радвам да я чуя.
Настъпи тишина. Даже конете отвън спряха да преживят. Усмихна се, пое дълбоко въздух и каза: