9.
Йоан не усети как човечеството агонизираше. Или по-скоро – усети със закъснение. Потънал в работата си, имащ малко време за семейството, той не го губеше за някакви медии или политики. Играеше с децата, разговаряха, просто се разхождаха и забавляваха.
В дома им за прехраната отговаряше жена му. Тя обичаше да ходи по магазини, тя пазаруваше, даже тя държеше семейните пари. Не бяха толкова много, че да ги влагат в банки. Но се усети намаляването им, когато храната взе да става кът и поскъпна. Отначало жена му започна да носи все по-малко храна. Да, питателна, хубава, вкусна, но малко като количество. Обясни му – на пазара са пуснали такива гадости, че е грехота човек да плаща, за да се трови. И Йоан го разбираше – истинската храна ставаше все по-голяма рядкост. И по-скъпа...
После се наложи да купуват без голям подбор. А накрая – каквото намерят. В почивните дни той ходеше по селата около столицата, обаче горивото също поскъпваше, стана неизгодно да се търси нещо нормално.
Важното беше стомахът да е пълен – с каквото ще да е...
Йоан не се учуди. Той вече знаеше за хора, които се тъпчеха дори с тоалетна хартия – само да има нещо в стомаха. Вегетарианците се увеличаваха. Месото и млякото ставаха все по-дефицитни. И скъпи...
Тогава именно тръгнаха към родния град на жена му. Да се спасяват. Още повече, че от юг се бяха задали първите колони на гладните пришълци. И целта им беше столицата...
Йоан нямаше цел. Искаше да спаси семейството си. Представяше си как ще стигнат в малкото балканско градче, как тъстът ще ги приеме, ще работят заедно двора и близката градина... И един ден хаосът щеше да свърши...
Само че в историята подобни катастрофи се описват в две-три изречения. И то малцина се замислят върху тях...
Не стигнаха до градчето...
Къде са сега жена му и децата му, той не знаеше. Не помнеше кога са изчезнали. Дори рядко се сещаше за тях. Паметта се опитваше да лекува със забрава. И Йоан не се противеше.
Забравяше...
И може би затова беше оцелял досега. Физически. Но пък в този нов свят душа не беше необходима...
Така живееха и останалите от групата. Наядоха се, после всеки се сви някъде. Подземната зала беше хладна, но пък сигурна. И без това навън нямаше прикрития. Реката, която пресякоха днес, беше единствената на часове път наоколо. Пък и тя пресъхваше, макар да водеше началото си от високо езеро в планината. Земята в Зоната – както наричаха владенията си – вече посивяваше. На места беше покрита с прах – по-приличащ на пепел.
Почти нямаше гори наблизо, мяркаха се самотни туфи дървета, а храстите заемаха огромни площи. Но бяха ниски и не ставаха за добро укритие.
Да издигат колиби означаваше да предизвикат други грабители. Затова Йоан скри хората си под земята. И те приеха студа като плата за сигурността.
Огън тук не палеха. Нямаше смисъл – щяха да се издушат. Затова всеки лягаше някъде, свиваше се под множеството кожи, одеяла, парцали и дремеше. Никому не се искаше да разговаря с другите.
И защо? Всички бяха заедно, виждаха се, нови неща в техния свят не се случваха.
А и нямаше полза да разговарят. За миналото? Мъчеха се да го забравят. И успяваха.
За бъдещето? То не съществуваше за тях. Живееха в мига, за мига... Пък после забравяха тоя миг и заживяваха в другия.
За проблеми, за морал, за идеи? Проблемът беше един – как да оцелеят. Моралът беше ясен – оцелял ли си, значи ти си прав. Идеята също беше една – не ставай на храна. На хищници, на червеи, на канибали – не ставай...
Макар Йоан да беше казал веднъж: „С храна си живял – на храна ще станеш...”
Което беше сигурно...
© Георги Коновски Все права защищены