rarebird (Весислава Савова)
213 1794
28 окт. 2009 г., 12:51

Силивряк 

  Проза
1663 0 11
2 мин за четене

                                          с благодарност към Н. Чуралски и К. Хаджийски -

                                           автори на „Орфеевото цвете”

 

     Денят и нощта често се срещат над Родопите, за да споделят общата си любов към планината. Поглеждате покритото с фина пелена от облаци небе, през които все още проблясват слънчевите лъчи, а само малко след това, Луната разкъсва тази пелена и засиява над своята любима. Може пък времето да си играе с любопитния наблюдател и самото то да е станало част от магията на планината – магия, която е в природата и хората, които творят и пазят легенди за нея от години. Ето и една от тях.

...

      Това се случило много, много отдавна. Хората разчитали на баячките да излекуват всичките им болести – както тези на тялото, така и онези на душата. Тежка била ориста на родопчани. Под земята, която ги хранела живеел бог Хадес и неговата сянка, която нарекли „Смърт” ги дебнела на всяка крачка. Казвали, че била коварна и нерядко си играела с някоя душа в продължение на месеци, а понякога и с години – ту я притискала към съсухрената си гръд, ту я запращала към небето, близо до самите богове. Смъртта била изкусна в тази игра. Никога не хвърляла достатъчно силно, а само колкото да подлъже горката душа, че и този път ù се разминало. Точно тогава се намесвали баячките и ръсели болника с китка силивряк, престояла в жива вода, като шепнели тайнствени думи, които само те разбирали. Силиврякът - цветето, което растяло по земята, но било родено от небето. При сухо и слънчево време, то приличало на мъртво, но всъщност, само чакало боговете да заплачат за греховете и страданията на хората и тогава, изведнъж надигало глава и разцъфвало  от благодатния дъжд - три, приличащи на фунийки цветчета, разположени върху чашки с къси дръжки на тънко и дълго стъбло.

      Най-почитана сред тези баячки била Латина. Хората често си шепнели на ухо, че някои я били виждали на Еньовден. Самодивите се пускали от хорото и ù се покланяли – три пъти по три поклона правели. После, най-хубавата от самодивите набирала китка неразцъфнал още силивряк, целувала я и я подавала на Латина. Колкото повече я използвала баячката, толкова повече пъпки се разтваряли и толкова по-голяма ставала силата им.

     Самата смърт чула за силата на Латина. Ядосала се толкова, че Родопите се разтресли с все сила. Хората затичали към пукнатините по скалите, изплашени от голямата беда, която ги била сполетяла. Жалният им плач се извивал до небесата с надеждата, че поне един от боговете може да ги чуе и да им помогне. Латина не можела да понесе невинни хора да страдат заради нея. Отишла на поляната и се провикнала: „Изеднице, ела и душата ми вземи – твоя е!” Още изричала думите и черен облак се спуснал, сграбчил Латина и я завъртял високо, високо в небето. После я захвърлил към зейнала в земята яма, която тутакси се затворила над нея. Малко след това настъпила такава тишина, че хората постепенно започнали да излизат от скривалищата си. От бурята и нейния тътен останал само нежен ветрец, който едва-едва развявал косите им. Докато вървели към домовете си, те чули глас, който напомнял шумолене на листа в короната на младо дърво: „Силивряк у себе си винаги да носите!”

...

     От тази случка минали векове, но родопчаните пазят силивряка близо до сърцата си и не се боят от смъртта. Сигурно това е причината сред тях да живеят най-много столетници, които до последния си ден не губят нито силите, нито разсъдъка си.

 

11.10.2009 г.

© Весислава Савова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти, Феичка! И този стих може да бъде написан само от родопчанка. Прекрасната планина е шепнела нежни приказки, които са изградили богатата ти душевност.
  • Благодаря ти, Веси! Поздравявам те с нещо мое:

    Орфеево вълшебно цвете
    под лъчистия покров.
    Родопа люби днес небето
    със Орфеева Любов...
  • Да, Петя, само родопчанин може да го напише така. Весела, благодаря ти за допълнителната информация. Радвам се, че хареса.
  • Хаберлеа родопензис (силивряк) е култовото цвете на траките. Притежава свойството анабиоза (състояние, в което жизнениете функции са сведени до минимум). Повяхнало, изсъхнало от суша, след поливане се съживява отново (символ на възкресението). Според легендите цветето се е родило от кръвта на Орфей.

    Хубаво си пресъздала легендата, Весислава!
  • стозвучие в родопски небеса
    !!!
  • Радвам се, че съм била полезна с легендата за силивряка, чиито други имена са "Орфеево цвете", "шапова билка" "Родопея хаберлея", а сигурно има още . Все ми се струва, че каквото и да се каже за този край, не е достатъчно. Бих се връщала там отново и отново и, сигурна съм, всеки път ще откривам нещо ново. Поздравявам ви със стиха на Никола Гигов :
    "Орфей е тук - като сълза и нота,
    Орфей е тук - въздишка и роса,
    мелодия и песен на живота,
    стозвучие в родопски небеса!"
  • Красива легенда с полезни знания!
  • Поздрав - вълшебна!
  • Хубаво е когато научаваш нещо ново.Благодаря!
  • Благодаря ти, Веси, за нежността и красотата, с които напои сетивата ми!
    Прекрасен да е денят ти!
  • Хубава легенда,майсторски изрисувана със словото ти!
    <a href="http://smiles.33b.ru/smile.113113.html" target="_blank"><img src="http://s13.rimg.info/a2f0c07af50cc27ad6d552dd88449be3.gif" border="0" /></a>
Предложения
: ??:??