с благодарност към Н. Чуралски и К. Хаджийски -
автори на „Орфеевото цвете”
Денят и нощта често се срещат над Родопите, за да споделят общата си любов към планината. Поглеждате покритото с фина пелена от облаци небе, през които все още проблясват слънчевите лъчи, а само малко след това, Луната разкъсва тази пелена и засиява над своята любима. Може пък времето да си играе с любопитния наблюдател и самото то да е станало част от магията на планината – магия, която е в природата и хората, които творят и пазят легенди за нея от години. Ето и една от тях.
...
Това се случило много, много отдавна. Хората разчитали на баячките да излекуват всичките им болести – както тези на тялото, така и онези на душата. Тежка била ориста на родопчани. Под земята, която ги хранела живеел бог Хадес и неговата сянка, която нарекли „Смърт” ги дебнела на всяка крачка. Казвали, че била коварна и нерядко си играела с някоя душа в продължение на месеци, а понякога и с години – ту я притискала към съсухрената си гръд, ту я запращала към небето, близо до самите богове. Смъртта била изкусна в тази игра. Никога не хвърляла достатъчно силно, а само колкото да подлъже горката душа, че и този път ù се разминало. Точно тогава се намесвали баячките и ръсели болника с китка силивряк, престояла в жива вода, като шепнели тайнствени думи, които само те разбирали. Силиврякът - цветето, което растяло по земята, но било родено от небето. При сухо и слънчево време, то приличало на мъртво, но всъщност, само чакало боговете да заплачат за греховете и страданията на хората и тогава, изведнъж надигало глава и разцъфвало от благодатния дъжд - три, приличащи на фунийки цветчета, разположени върху чашки с къси дръжки на тънко и дълго стъбло.
Най-почитана сред тези баячки била Латина. Хората често си шепнели на ухо, че някои я били виждали на Еньовден. Самодивите се пускали от хорото и ù се покланяли – три пъти по три поклона правели. После, най-хубавата от самодивите набирала китка неразцъфнал още силивряк, целувала я и я подавала на Латина. Колкото повече я използвала баячката, толкова повече пъпки се разтваряли и толкова по-голяма ставала силата им.
Самата смърт чула за силата на Латина. Ядосала се толкова, че Родопите се разтресли с все сила. Хората затичали към пукнатините по скалите, изплашени от голямата беда, която ги била сполетяла. Жалният им плач се извивал до небесата с надеждата, че поне един от боговете може да ги чуе и да им помогне. Латина не можела да понесе невинни хора да страдат заради нея. Отишла на поляната и се провикнала: „Изеднице, ела и душата ми вземи – твоя е!” Още изричала думите и черен облак се спуснал, сграбчил Латина и я завъртял високо, високо в небето. После я захвърлил към зейнала в земята яма, която тутакси се затворила над нея. Малко след това настъпила такава тишина, че хората постепенно започнали да излизат от скривалищата си. От бурята и нейния тътен останал само нежен ветрец, който едва-едва развявал косите им. Докато вървели към домовете си, те чули глас, който напомнял шумолене на листа в короната на младо дърво: „Силивряк у себе си винаги да носите!”
...
От тази случка минали векове, но родопчаните пазят силивряка близо до сърцата си и не се боят от смъртта. Сигурно това е причината сред тях да живеят най-много столетници, които до последния си ден не губят нито силите, нито разсъдъка си.
11.10.2009 г.
© Весислава Савова Все права защищены