Силивряк
с благодарност към Н. Чуралски и К. Хаджийски -
автори на „Орфеевото цвете”
Денят и нощта често се срещат над Родопите, за да споделят общата си любов към планината. Поглеждате покритото с фина пелена от облаци небе, през които все още проблясват слънчевите лъчи, а само малко след това, Луната разкъсва тази пелена и засиява над своята любима. Може пък времето да си играе с любопитния наблюдател и самото то да е станало част от магията на планината – магия, която е в природата и хората, които творят и пазят легенди за нея от години. Ето и една от тях.
...
Това се случило много, много отдавна. Хората разчитали на баячките да излекуват всичките им болести – както тези на тялото, така и онези на душата. Тежка била ориста на родопчани. Под земята, която ги хранела живеел бог Хадес и неговата сянка, която нарекли „Смърт” ги дебнела на всяка крачка. Казвали, че била коварна и нерядко си играела с някоя душа в продължение на месеци, а понякога и с години – ту я притискала към съсухрената си гръд, ту я запращала към небето, близо до самите богове. Смъртта била изкусна в тази игра. Никога не хвърляла достатъчно силно, а само колкото да подлъже горката душа, че и този път ù се разминало. Точно тогава се намесвали баячките и ръсели болника с китка силивряк, престояла в жива вода, като шепнели тайнствени думи, които само те разбирали. Силиврякът - цветето, което растяло по земята, но било родено от небето. При сухо и слънчево време, то приличало на мъртво, но всъщност, само чакало боговете да заплачат за греховете и страданията на хората и тогава, изведнъж надигало глава и разцъфвало от благодатния дъжд - три, приличащи на фунийки цветчета, разположени върху чашки с къси дръжки на тънко и дълго стъбло.
Най-почитана сред тези баячки била Латина. Хората често си шепнели на ухо, че някои я били виждали на Еньовден. Самодивите се пускали от хорото и ù се покланяли – три пъти по три поклона правели. После, най-хубавата от самодивите набирала китка неразцъфнал още силивряк, целувала я и я подавала на Латина. Колкото повече я използвала баячката, толкова повече пъпки се разтваряли и толкова по-голяма ставала силата им.
Самата смърт чула за силата на Латина. Ядосала се толкова, че Родопите се разтресли с все сила. Хората затичали към пукнатините по скалите, изплашени от голямата беда, която ги била сполетяла. Жалният им плач се извивал до небесата с надеждата, че поне един от боговете може да ги чуе и да им помогне. Латина не можела да понесе невинни хора да страдат заради нея. Отишла на поляната и се провикнала: „Изеднице, ела и душата ми вземи – твоя е!” Още изричала думите и черен облак се спуснал, сграбчил Латина и я завъртял високо, високо в небето. После я захвърлил към зейнала в земята яма, която тутакси се затворила над нея. Малко след това настъпила такава тишина, че хората постепенно започнали да излизат от скривалищата си. От бурята и нейния тътен останал само нежен ветрец, който едва-едва развявал косите им. Докато вървели към домовете си, те чули глас, който напомнял шумолене на листа в короната на младо дърво: „Силивряк у себе си винаги да носите!”
...
От тази случка минали векове, но родопчаните пазят силивряка близо до сърцата си и не се боят от смъртта. Сигурно това е причината сред тях да живеят най-много столетници, които до последния си ден не губят нито силите, нито разсъдъка си.
11.10.2009 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
