1.

        Тунелите бяха потънали в сенки. На няколко места имаше пукнатини и струеха снопове светлина, но бяха толкова немощни, че на около метър се топяха в тъмнината. Тези слаби пробиви на светлината бяха едва в начало на тунелите, навътре всичко вече бе потънало в непрогледна им неизвестност.

        Дълго се чудех дали да тръгна напред или просто да се обърна и побързам да се махна от това място. Все още не мислех да се обаждам, че съм го открил, макар че със сигурност тези тунели представляваха нещо интересно и трябваше да се проучи от по-голям екип. Но егоизма на откривателя неочаквано бе надделял и това ме накара да взема решението лично да поразгледам, а след това щях да съобщя за откритието.   

        Виждах още от входа, че тунелите са направени от опитна ръка, а не издълбани от времето и водата. Сводовете на стените бяха гладки и скалите равномерно оформени. Доказателство за неествественият им произход бе, че са постлани с ъгловати плочници на дребни фигурки. Не можах да разпозная в знаците почерка на някоя от известните древни цивилизации, но в този момент ми хрумна идеята, че е възможно и да не са чак толкова древни. 

        От мястото си можех да преброя сводовете на поне седем тунела, всеки отделен от другия. Може би от двете страни на сенките да има още входове, но лъчът на прожектора не осветяваше надалече, а и тези седем бяха достатъчни като за начало. Затова избрах този пред себе си – съвсем логично, тъй като се намирах по средата на редицата им - и тръгнах предпазливо, като непрекъснато следях уредите на екрана на шлема.

        Лъчът на прожектора ми едва стигаше на няколко крачки и  нещо го попиваше в мрака. Прегледах района с топлинен скенер - в тунела беше студено, термометъра показваше точно нула градуса постоянна температура и нямаше ни един предмет или тяло в близост, които да излъчват дори минимална единица топлина. Това значеше, че няма и какво да ме причаква в тъмнината. Така че спокойно пристъпвах, като бавно проучавах шарките по пода и стените, осветявайки ги с немощния си прибор.

        След около десет минути вече знаех, че тунела е точно шест метра широк, височината му определих на почти девет, а дължината все още продължавах да измервам. Бях решил да стигна до сто крачки и да се върна. Още с влизането ми открих липсата на връзка с базата. Навярно вълните не можеха да пробият пластовете скала и материал, с който е покрита. На няколко места видях отчупени парчета замазка на някаква субстанция от минерали, която е била нанесена върху камъка. На връщане щях да взема няколко за изследване. Тази мазилка ми доказа, че тунелите наистина са дело на някой и със сигурност са служели за укритие или водеха до някъде.

        Тридесет и трети метър. Тунела все така оставаше празен и пуст. Нямаше предмети или останки от такива. Открих че стъпките ми не издават никакъв шум, нито обичайното за подобен вид място ехово кънтене. Движех се в пълна тишина, в пълна тъмнина – щеше да бъде зловещо ако се бях замислил над пълната липса на звук, но ловния инстинкт на изследователя ме обзе в очакване на откритието, което навярно чакаше някъде напред.

        Петдесет и пети метър. Придвижването в тази абсолютна непрогледост вече ме караше да мисля, че дължината му ще бъде  до безкрайност. Странни видения нахлуха в мислите и си представих малкото си човешко тяло, увиснало в нищото, крачещо самотно в празнотата. Усетих го като истинско преживяване, трябваше само да изгася светилника си и щях да пропадна в нищото.

        И точно тогава, повдигал крак, за да направя поредната крачка, ме докосна някаква ръка. Точно така го усетих – допир на длан, която се плъзва по лицето ми и го погалва леко, но осезателно, като че да изчисти някаква мръсотия полепнала по очите.

        Бях със защитен костюм, шлем и практически изолиран от външната среда, но почувствах ясно това докосване под всичките си пластове от защитата. Ледена длан, която ме скова, когато бавно се плъзна из цялото ми тяло.

        А секунда след това ослепях.

        2.

        Осъзнах се на земята. Не виждах нищо, нито пък чувах. Помислих си, че прожектора ми е изключен и на това се дължи и слепотата ми. Опипах с ръка наоколо, първо от едната страна, а след това от другата и тялото ми се стегна, когато пръстите ми се опряха в някакъв предмет. Сега вече усетих страхът – страхът от неизвестното, в което бях. Оказа се прожектора, който бе паднал заедно с мен. Взех го и няколко пъти натиснах бутона за включване, но така и не видях светлина. Всъщност не виждах нищо, това и ме подсети, че наистина съм сляп. Обикновено на визьора на шлема ми има изписана информация от различните сензори по мен – време, налягане, температура и други такива неща. Сега не виждах нищо, най-вече, че не знаех колко време съм прекарал в безсъзнание. Не помнех нищо друго, освен онова докосване, което ми отне зрението. И онази длан все още притискаше очите ми, скривайки тайните в тунела, който бях тръгнал да проучвам.

        Преброих за успокоение няколко удара на сърцето, докато търсех изход от ситуацията, и реших да се приближа до една от стените и опирайки се в нея да се върна. Определих, че би трябвало да съм паднал с лице напред, значи просто трябва да се обърна и да преброя петдесет и пет големи крачки, приблизително на толкова метри бях навътре, и ако не стигна до изхода, значи трябва да се върна на сто и десет в другата посока. Дори не ми дойде на ума как ще узная, че съм отвън, след като не виждах, но нямаше време за губене и побързах да запълзя настрани, докато ръката ми не опря в стената на тунела.

        Бавно се изправих и поех, внимателно броейки крачките си. Движех се все така безшумно, сякаш ме нямаше в този коридор, а нищо чудно да беше точно така. Кой знае къде бях попаднал и навярно с това нарушил нечия чужда граница.

        На последната усетих как опирам ръба на свода, помнех ръбестите орнаменти по него и доволен затърсих процепа, през който бях влезнал. Не можах да видя онези немощни снопове, падащи от тавана, нито ивицата светлина, идваща от дупката, която намерих и ме доведе до тук. А сега нищо – само тъмнина.

        Навярно заради стремежа да изляза навън, не изпаднах в паника от ослепяването, а вече бях сигурен, че е точно това. И бях благодарен на самообладанието си, защото иначе бих могъл да се озова още по-навътре в този тунел, там дори не искам да мисля какво можеше да ме очаква.

        Или може би точно ме е очаквало и пресрещнало?

        Намерих пипнешком отвора и се мушнах през него. Трябваше да съм вече на открито, а все така не виждах нищо, но вече чувах външните звуци – това ми даде лъч надежда за спасение. Помня, че тунелите се намираха в огромен масив от почва и скала. Пред тях имаше равна местност, предимно покрита с каменисти отломки и превърнал се на каша вулканичен прах. Тръгнех ли из равнината щях да се изгубя със сигурност. Затова просто седнах и опрях гръб на скалата, няколко камъчета се търкулнаха и се подгониха по склона, натиснах алармиращия бутон за бедствие и зачаках да ме намерят по излъчвания сигнал за помощ.

        3.

        Слепотата ми продължи точно три дни. През това време ме прегледаха с какво ли не. Направиха ми изследвания, които не показваха нищо нарушено като цялост в зрението. Но фактът беше един – аз не виждах.

        Разказа ми за произшествието и тунелите го записаха на два пъти, макар и да разбрах, че спасителния екип не е видял никаква пукнатина в скалата, до която ме намериха.

        Тунелите останаха непроучени, защото ден след моето спасяване, се получи заповед веднага да се напусне мястото, което изследвахме през последния месец. Рапорта ми потъна някъде в архива и интереса на всички бе повече към мен и разкриването на причината за ослепяване. Някой ми каза, че повторното търсене на тези мои тунели, ще бъде оставено навярно за след година, сега се налагало всички проекти да бъдат замразени. А и е по-важно да се оправя, а не да мисля за тях – това повтаряха всички. Само че аз си оставах сляп.

        В края на третия ден, точно когато бях започнал да се отчайвам и силен пристъп на депресивна апатия ме обзе от мисълта да прекарам остатъка на живота си като незрящ, просто ей така, изведнъж, прогледнах отново.

        Нададох толкова силен вик, че мигом дотичаха няколко души. Щастлив им извиках, че виждам и завъртях глава на всички страни, оглеждайки плувналата в предмети и образи стая. Отначало си помислих, че фигурите, които виждам, са разкривени заради темпоралното ми лишение от зрение, а и в радостта си не обърнах внимание, че всъщност виждам различно. За мен беше важно, че отново има цветове и светлина в очите ми.

        Минути по-късно вече осъзнах какво е станало. И го направих с някакво познание, което се беше насадило в главата ми и просто подсказваше истината за всички следващи изненади в живота ми.

        Вижах не телата на хората, а тяхната душа - съвсем естестено узнах и възприех това като усещане. Човешката външност имаше слаб тленен отблясък, като финен прозрачен слой, а онова, което я крепеше беше плътно и ярко оцветено с истинските чувства на човека. Макар и виждайки го за първи път, знаех какво е – това дори не ме учуди, просто го разбирах.

        Гласове заговориха, но думите бяха прекалено тежки и непохватно тромави, с новите си очи виждах истинското послание на говорещите. Вътрешните им цветове предаваха истинските им мисли – истинските!

        Един се тревожеше дали това, което имам, не е заразно и няма ли то да се разпространи. Друг с досада беше дошъл, откъснат от обяда си. Третия непрекъснато се питаше каква ли премия ще ми дадат като обезщетение заради травмата и дали наистина я заслужавам. Последния в групата просто се приближи, но мислите му бяха съвсем на друго място и дори не се интересуваше за пациента си.

        Трябваха ми само няколко мига, за да осъзная всичко това. Също и това, че света никога не е бил онова, което виждаме наистина. Всичко винаги е било прикрито от някаква пелена измами – усмивки, гръмки думи, лъжливи обещания.

        На въпросите, които все така се сипеха с фалшивата загриженост, отговорих, че съм добре и че виждам, макар и малко по-различно. По-истински, по-различно – им казах, а те ме запитаха какво е различното и започнаха нови изследвания.

        По-различното се оказа, че виждах истинските лица на хората, а останалото е леко затъмнено. При опитите се установи, че предметите губеха очертанията си на по-голяма дистанция, дори и големите конструкции просто се обвиваха в тъмен облак. Обясних го като състоянието при здрачаване – на метър-два или три виждах ясно, след това размазано, а далечината вече бе покрита с нощ.

        Дойде нов екип от специалисти, за да ме прегледат. Отново видях мислите им, онези истинските, а не думите, с които искаха да ги прикрият. Направиха ми серия тестове - постепенно приближаваха и отдалечаваха обекти от мен, извеждаха ме до един панорамен прозорец и ми сочеха нещо в далечината, която за мен беше непрогледна, нищо че се намирахме в слънчевата част от деня. Всичко се губеше в сенките, само човешката душа бе станала ясно видима, но за това ми проглеждане дори и не попитаха нищичко, макар непрекъснато да им го напомнях.

        И така още три дни.

        4.

        В края на първата ми седмица от случката, беше точно след като ми донесоха болничната закуска и видях, че санитарката си мисли за мен, като за поредния симулант, който ще получи дълга платена ваканция заради несъществуващото си заболяване. Секунда, след като тя излезе и ме остави сам с храната, отново изпаднах в слепота. И пак се загубиха и цветовете, но сега и звуците на живота – не чувах нито работещия до преди миг телевизор, нито апаратурата в стаята, нито дори собствения си глас, когато извиках, за да се открия. Бях попаднал в абсолютен мрак и пълна, вездесъща тишина. Помислих си, че този път ще е завинаги, но още преди да успея да се притесня прогледнах пак.

        И отново всичко бе различно. Сега не само виждах, а и чувах букета от гласове – истинските гласове на всичко в близост до мен.

        Стените стенеха от умората на тежестта, положена върху плещите им.

        Въздухът хриптеше от стотиците отровни съставки в него, задушаващ се от прахът, който вдигаха всички живи същества.

        Някъде извън стаята ми десетки хора говореха за какво ли не, но и без да ги виждам отново чувах малките лъжи в думите им.

        Светлината обаче весело си пееше, прониквайки навсякъде и я виждах как се дели на милиарди фотони, а те изгаряха като щастлив отблясък.

        Огледах се безпомощно, стаята се удължи призрачно. Отново виждах само наблизо, но ми се стори, че виждам някак си и отвъд стенещите стени, макар отново края на всичко да беше поръсен с тъмнина.

        Легнах безпомощен и съвсем неочаквано си спомних ясно за тунелите. Бяха седем, аз избрах средния, пред който ме изведе онази цепнатина. И осъзнах като спомен, че на сводовете им имаше различни знаци, изрязани в скалата. На моят фигурата приличаше на отворено око – знакът несъмнено беше Зрение!

        Запитах се - ако бях влезнал в някой друг от тях, дали щях да бъда докоснат от такава ледена длан и да получа някаква друга сподобност?

        5.

        Изпратиха ме у дома, диагнозата ми беше, че имам временно разстройство на зрението и се нуждая от няколко месеца почивка. Платена, както се оказа, и без никакви повече въпроси и тестове. Явно на никой не му се слушаше за разни тунели, или пък за виждащ душите човек. Да не говоря за онова, което можех да чувам. Някой ми намекна, че другият вариант е да ме изпратят в някоя психиатрична клиника, да ме упоят и да ме забравят – разбрах че казаното с думи е и онова, което видях в мислите, един от малкото случаи на чистата истина през последните дни.

        Приех и замълчах, предпочитайки да не обсъждам какво виждам. Искаше ми се да кажа, че съм добре, че нямам никакви видения и мога да се върна на работа, но съзнанието ми навярно щеше да експлоадира, ако излъжех. Само при мисълта за това и всичко в него се нагряваше до болка.

        В първите си няколко дни след слепотата осъзнах, че лъжата е като гнояща и кървяща язва. Видно пречистен от нейната отрова, и най-малкия намек за смрадта ѝ ме караше да се свивам болезнено в себе си. Но открих и това, че ако премълчавам мога да живея с другите край мен. Затова и мълчах, когато ми дадоха да подпиша документите за изписване от болницата.

        Изпратиха ме няколко колеги до летището и търпеливо изчакаха самолета ми да излети – видях че всъщност искаха да се уверят в моето заминаване.

        Самолета бавно се понесе, отдалечавайки ме от тунелите. Аз се заслушах в неговият глас, който пищеше докато се издигаше и набираше скорост, за ме отведе сред гневно навъсилите се облаци.

        Зачудих се какъв ли ще е гласът на дъжда?

        6.

        У дома беше късна пролет. Бях отсъствал почти два месеца от предвидения само един и половина, но последствията от случката ме задържаха с две седмици в повече. Сега вървях към дома си и  опитвах да не гледам и слушам околните, които профучаваха  забързани край мен. И бях толкова уморен от всички цветове и звуци. За дузината дни се бях отвратил от истинското в човешката душа. Смайващо беше да разбера, че всички се лъжат един друг, за едно или друго цял живот – непрекъснато и за всичко. Едва ли щях и да го узная някога как и защо, но дарбата ми позволи да виждам разликите между думите и истината в сърцата на хората.

        Запитах се аз какъв ли съм бил преди? И аз ли съм говорел едно, а мислел различно, оплитайки се в дребни лъжи или добре запланувани измами към близки, приятели и колеги. Бил ли съм  истински човек или заблуждаващ себе си измамник?

        От сегашното си положение не можех да си дам отговор, но знаех, че сега и да искам не бих могъл да излъжа за каквото и да е. Значеше ли това, че вече не съм човек? Зачудих се кой съм, нещо ми подсказа, че може и да не съм вече местен, а някой пришълец, който неканен се е натрапил в добре подредения живот на земните.

        Дали имаше и други като мен?

        7.

        Къщата ми беше малка, в края на една от улиците на квартала. Имаше само един етаж и потъмнял от времето покрив. Стигнах до нея пешком, след като слезох наблизо от таксито, което ме докара от летището до града. Вървенето до нея беше истинско изпитание и се оказа трудно пътешествие. Сякаш не вървях по път, който съм минавал цял живот, а бях попаднал в съвсем непознато място.

        Всичко беше различно, толкова различно.

        Гласовете на дърветата не спираха да кънтят непрекъснато от викове за помощ. Корените им съхнеха под тежестта на бетона. Листата им вехнеха от отровата, падаща с въздуха. Кората им се люпеше, омъртвена като стара кожа.

        Енергията, идваща от опънатите навсякъде кабели за електричество, комуникации и какви ли не антени, пращеше от непрекъснати взривове на разреждане в атмосферата, пробождайки я убийствено болезнено.

        И отвсякъде ревеше олелията на човешката реч – гръмогласна и почти изпразнена от смисъл. Всеки глас сякаш искаше само да надвика другия. Или по-скоро да го надлъже.

        Идвайки, видях как познатите ми улици на града бяха обвити в тъмна мъгла, в която трудно различавах пътепоказателните сгради. Хоризонта неизменно биваше погълнат от нощта. Денят губеше битката си с нея и бавно се топеше.

        Всичко видяно и чуто ме притисна със смазващата си тежест. Затова тази умора ме възседна и със сетни сили най-накрая изкачих няколкото стъпала, за да се подпра изтощен на вратата, която послушно се отключи, но издаде хъхрещ стон при отварянето.  Много по внимателно я затворих и побързах да се напъхам в най-вътрешната стая. Външните шумове позаглъхнаха, но не достатъчно, че да не ги чувам. Ехото им кънтеше в мислите ми. Тежестта на истинските гласове болеше. Трябваше да ги заглуша.

        Спуснах се в подземието, където държах куп вехтории и след час имах една добре изолирана стая от пластове дунапренени късове, празни кутии и кухи плоскости, в която най-сетне намерих търсената тишина. Изтощен легнах и останах скрит в тъмнината, която лекуваше измъчените ми сетива.

        Как ще я карам така? Щях ли да мога да издържа тази тежест от шумове? Ами с хората, с тях как ще се разбирам, след като навярно ще трябва да търпя онези отровни и измамни думи?

        Щеше ли да се наложи цял живот да мълча, за да мога да живея сред тях? Тях!? Така нерекох хората. Нима вече не съм от техния вид...

        Питайки се тези неща заспах.

        Навън беше едва обед, пролетен ден и светът се къпеше в светлина, която предпочитах да не виждам.

        8.

        Събудих се обвит от пръстена тишина. Сетих се момичето, с което се срещах и обичах. Навярно се е притеснила от закъсняването ми с няколко седмици. В болницата не ми разрешаваха да говоря с никой външен. Трябваше да ѝ се обадя, да ѝ кажа, че съм се върнал. Сигурно ме чакаше да отида у тях, но нямах сили да го направя. Затова и реших да я поканя тук, а и трябваше да намеря начин да ѝ обясня промените в мен.

        Дали щеше да ги разбере и приеме?

        Когато чух гласът ѝ в слушалката, веднага долових някаква разлика от преди. Студенина и безразличие.

        Нима и по кабела можех да чувам?

        Нямаше я онази нотка на радост, която някога бях долавял при разговорите ни. Сега един сив тон се прокрадна и изпращаше увехнали звуци към мен. Тя каза, че идва възможно най-бързо. След час или малко повече, имала да свърши нещо неотложно.

        Отново беше лъжа.

        Останах да я чакам в моето убежище, в изолираната от шума стая. Посърнах предварително, защото знаех, че ще има нещо неприятно при срещата ми с нея. Нещо, за което не бях подозирал, че съществува между нас.

        Което видях, че е така още с първия си поглед, щом отворих, за да я посрещна. Тя ме е лъгала дълго време, излъга ме и сега, щом се опита да ме прегърне. Гласът ѝ се опита да бъде ласкав и гальовен, уверявайки ме колко съм ѝ липсвал, но лъжливо стържеше.

        Видях ясно онова, което беше в душата ѝ. Че всичко е било просто една игра, в замяна на която е получавала някои облаги. Не бях си давал сметка, че като изследовател печеля повече от обикновените хора, към които спадаше и тя.

        Хванах топлата ѝ ръка и я задържах за миг, след това си позволих да я погледна - този поглед беше нещо ново, току що появило се, но надарено със страшна сила.

        Това бяха очите на познанието.

        Тя се скова, видя че зная онова, което е било скрито в сърцето. Погледът ми я докосна право в душата и всички нейни тайни станаха явни. Това я изплаши и тя направи крачка назад, плахо се вгледа още веднъж в очите и след това побягна.

        Дори не трепнах, нямаше какво да ме накара да я повикам обратно.

        Светът отново придоби нова краска и този път тя идваше от мен. Излъчвах ледения мрак на истината. Разбрах, че ще бъда страшен за околните, но нима те не бяха такива един за друг и без мен?

        9.

        Няколко месеца след като се върнах вече бях известен в града. Отначало избрах да се крия и да стоя в тихата тъмнина, но след това реших, че навярно има и други като мен – честни и истински - и започнах да излизам в търсенето им. Няколко пъти разобличавах лъжещите и така се пусна слухът, първо из квартала, а после навсякъде, че съм получил някакво свръхестествено прозрение.

        Имаше достатъчно хора, отварящи с готовност съзнанията си за подобни вярвания. Хората повярваха, че имам способностите на видник – опитите ми да поясня същината на тази дарба останаха отново нечути и неразбрани. За всички беше ясно, че мога да виждам в тях като някой гадател или маг от приказките. Разбира се, че ме заклеймиха и като почитател на черната магия. Светът настръхна срещу ми, но аз започнах просто да отсявам истинските човеци в него и да ги събирам един с друг. Да ги подготвям за спасението им от тинята на чуждият ни свят. Макар и да не знаех къде точно се намира нашия.

        Ставаше лесно. Бях пуснал номера си на няколко места в Мрежата. След това следваха обаждания, чрез които преценях дали от другата страна има истински човек или е поредния измамник. Онези с истинските гласове канех в къщата си, която вече бях изолирал с качествена непроницаема звукоизолация и с плътно затъмнени прозорци. Говорех с тях и се вглеждах в душите им. Откриех ли, че говорят истината, ги запознавах един с друг и така събирах честните, все още без ясна цел.

        Може би някой ден щях да ги поведа към онези тунели и именно през тях щяхме да избягаме оттук? За тях – тунелите - не спирах да мисля. Мястото им остана скрито за експедицията. Говорих с двама от колегите ми изследователи, но и те ми казаха същото – на мястото където са ме открили, в онази скала, не е имало никаква пукнатина. И казваха истината. Единия ми повери, че всички си мислели, че случилото се с мен се дължи на падане при опит да я изкача. Така съм получил нараняване на главата и от това са започнали моите видения, които са били просто халюцинации. Правдоподобно и съвсем логично. Заплатата ми продължаваше да се привежда, значи никой не искаше подробности. Поне за сега.

        Но с времето, макар и да бяха минали само няколко месеца, започнах да усещам и умората. Тежката умора да виждаш и чуваш истински. Редките излизания навън ме натоварваха невероятно  много. Природата виеше от болка, небето пронизваше с лъчи земята, а светлината сякаш се изпаряваше все повече и повече. Предвиждах едно мрачно бъдеще за света ни, а в него не знаех как може да се оцелее.

        Започна дори да ме боли, когато гледах хората и тяхното ежедневие – суетнята, безцелна и напразна. И всичко ставеше все по-безразлично и безсмислено в дните, които сам превръщах в нощи. Накрая спрях дори и да отсявам истинските, питайки се има ли смисъл. Предпочитах да спя и да не мисля за нищо. Стигнах до опиати, които да ме държат почти цялото денонощие в сън. Едва ли беше полезно за здравето ми, но предпочитах това пред наказанието да съм буден. А в сънищата си все така се сещах за онова загубено завинаги момиче.

        Тя така и не се обади отново. А аз така и не се сетих да го направя, но често си мислех за нея. Моите чувства към нея са били и ще бъдат истински. И бях убеден, че ща са такива до самия край.

        За този край започнах да сънувах денем и нощем, но там всичко беше по-различно, по-измамно щастливо.

        10.

        В края на лятото се събудих един ден и всичко просто беше изчезнало. Докосването, прозрението, дарбата – нямаше ги. Бях отново нормален.

        Изкочих на улицата и зашеметен видях обичайната гледка на обедния хаос по нея. Дърветата бяха със зелени корони и се поклащаха леко от ветреца, въздухът миришеше на нагорещени гума и асфалт, а хората си имаха най-обикновени лица.

        Гласовете бяха изчезнали. Душите ги нямаше.

        Небето бе наситено в синева чак до далечния хоризонт. Слънцето кротко си грееше и загряваше планетата с нужната й топлина за този сезон. Почувствах се сякаш се събуждах от някакъв сън, от който все още се отърсвам. Надявах се да бъде точно така, но след като се видях отражението си в огледалото, разбрах че сънят е бил истина, макар и вече отминал.

        Целия ден прекарах в очакване да се върне отново онова състояние на прозрение. Следващия също, но нищо не се промени и аз си останах съвсем нормален. На третия ден повярвах, че всичко е минало и свалих изолацията, отворих прозорците и домът ми се изпълни със звуци и светлина. Обикновени и нормални, човешки и земни.

        Няколко души ми се обадиха, за да си запишат час за среща, но гласовете им бяха съвсем обикновени, любезни и учтиви. Не можех да доловя никаква разлика в думите им. Само разбрах, че все така не мога да лъжа и затова казах на хората, че вече няма да мога да ги отсявам. Бях станал обикновен човек, макар и честен. Щях да бъда един от онези, които лично бях открил като такива.

        За себе си бях доволен, че съм се освободил от способността си. Предпочитах да съм нормален, макар и заобиколен от лъжа и измама. Дори се замислих тези дни да се обадя на онази, която бях разбрал, че ме е лъгала. Онова остро усещане го нямаше вече, а и скоро щях да забравя всичко – така си мислех, когато с часове обикалях улиците и никой нищо не ми казваше, нищо не чувах, нищо и не виждах освен онова, което и всички останали. Животът си потече в старите корита.

        Бях щастлив.

        След първата седмица се явих в службата и поисках да ме върнат на полева работа. Заявих, че отново съм нормален човек и не ги лъжех. Преглеждаха ме през целия следобед – правиха ми тестове, попълвах листове с тестове, отговаярх на въпроси тестове, - и накрая се съгласиха на първо време да ме вземат в една от лабораториите като асистент, а след това, ако всичко е наред, отново ще ме пуснат навън.

        И скоро забравих, че няколко месеца съм бил необикновен човек.

        11.

        Сега стоя в мазето на моята къща. Преглъщам поредната таблетка с евтиния алкохол, който успях да напипам в един от старите кашони в ъгъла. Таблетките бях прибрал в стария скрин, който винаги е стоял тук долу. Имах големи запаси от миналото лято и сега ги тъпчех в устата си, след като пипнешком ги разпознах сред десетките други вехтории. Спомням си, че са нужни десетина, за да бъде превишена позволената безопасна доза, преди тя да се превърне в животоопасна. А аз изпих поне три пъти повече и продължавах да поглъщам от малките хапченца. За всеки случай се вързах за една греда, която пресичаше мазето и си обещах, че в мигът, в който съзнанието ми плувне в безбрежието, ще избутам стола си и най-малкото ще се задуша от въжето – ръцете ми със сигурност нямаше да могат да ми услужат и да ме спасят след тази свръхдоза от приспивателни.

        Добре че можех да върша всичко и без да виждам.

        Разбирате ли, преди около три часа отново ослепях, а заедно с това и шумът се върна с пълната си гръмовна мощ. Навярно утре щях отново да виждам истината в живота, но едно познание ми подсказа, че този път много по-силно. Прецених, че втори път няма да мога да понеса всичко това. Не е за мен да съм онзи видник, който да отсява хората. Нямам нужната вътрешна сила да съм този.

        Може би на някой друг е отсъдено да бъде този водач на слепците. Написах преди малко на една от стените във всекидневната ми местоположението и координатите на тунелите. Също и всичко това, което ми се случи до този момент – усещания, чутото и видяното. Надявам се, ако някой отиде и намери онази пукнатина и да опита с някой от другите тунели, които си мисля, че са ръкави на пътища, които водят извън този свят.

        Написах да се внимава с моя тунел, онзи с окото над свода. Той със сигурност е тунела на Прозрението. Така надрасках, надявайки се, че е с големи букви.

        Тези тунели има причина, заради която са там. Аз съм прекалено нищожен, за да я разбера и да понеса като възможност да имам отговора, но вярвам, че е за по-доброто на човечеството. Нямам тази твърдост да стигна до края на тези метаморфози с мен, затова и реших да избягам. Но едно е сигурно, че носят познанието, което прави душите много по-чисти и могъщи.

        И дори сега, малко преди края си, все така си мисля какво е имало и има отвъд тях. Ако бях стигнал до края дали щях да открия същото като в този свят, а може би нещо съвсем различно. Или на никой няма да бъде позволено да стигне края? Защото случилото се с мен е достатъчно, макар и да не успях да стигна до краят му. А дори не знаех дали не бях? Може би точно там е бил, където онази ръка ме погали.

        Потрепервам при мисълта за пълната сила на това да знаеш истината. Аз само вкусих от нея и тази хапка ме смаза. Да виждаш е толкова ужасно бреме, което не можах да изтъря. В това мое последно лято успях да разбера, че е по-добре очите да са замазани с измамна кал, отколкото да бъдат измити с ледена чистота.

        Защо ли?

        Ами защото лъжата винаги може да се преглътне или да се продължи, но истината си остава винаги само една и няма как да бъде излъгана.

        12.

        Вече не усещам крайниците си, май е време да се сбогувам с...

        Всъщност, има ли с кой?

        Останах сам, съвсем сам в моя житейски мрак. Дали очите ми ще се затворят или ще останат широко отворени в слепотата? Едва ли ще има значение, но сам не знам защо се запитах.

        Поех няколко последни глътки от влажния въздух. Дори и те ми се сториха невероятно сладки. Може би защото са и последните. Последни минути за прощаване с живота.

        Какво ли ще е усещането за смъртта?

        Ако е мрак, то значи вече съм бил в нея, но се надявам да бъде и леден покой, защото в съзнанието ми започват да нахлуват все повече огнени стонове отвън - много по-силни от преди, много по-измъчени и стенещи от нетърпима болка.

        Нямам сили дори да се изплюя, последната таблетка се разкашка в устата ми, но едва ли има смисъл да я прочиствам. Важното е сега да събера сили и да накарам тялото си да падне от стола. Мислите ми са спокойни и леки, не изпитват страх от смъртта, а дори я търсят като спасение. И тя ме чакаше да се отпусна в прегръдката ѝ.

        Малко преди да го направя си спомних за онези уплашени очи на момичето, което сам прогоних и си помислих, че може би трябваше да ѝ се обадя – да ѝ кажа, че аз бях виновния.

        Но след миг, когато се опъне въжето, което намотах около врата си, нищо няма да ме интересува повече - никога повече.