Смисълът на една раздяла

 


   Иска ми се да избягам. Нещо все ми тежеше и ме задушаваше. Нямаше кой да ми помогне - аз сама трябваше да си помогна. Преструвах се пак на силна, но всъщност бях вече твърде слаба, за да преживея още едно разочарование. След толкова опити да се изправям и пак да продължавам напред, най-накрая се бях изморила. Чух го да казва, че много съм се променила и беше прав, сякаш това не съм аз. Но го погледнах и казах:
- Не е вярно. Ти вече не си същият.
   Настъпи тишина и ми се струваше, че тя продължи цяла вечност и накрая не издържах, казах го:
- Знам, че си имаш любовница!
   Лицето му пребледня, той отстъпи назад, като че ли да се запази да не го ударя, но аз нямаше да го направя, нямах сили. Обикновено бих се разплакала, но не можах някакси.
- Ти... как можа да го кажеш, не е вярно. - каза несигурно той и понечи да ме докосне.
- Не ме лъжи - видях ви! - отвърнах с треперещ глас.
   Отново тишина, сякаш той самият не можеше да повярва на думите, които изрекох. След малко каза:
- Не мога да повярвам, че това се случва с нас. Как стигнахме до там?
- Не знам!
   Устните ми вече не искаха да говорят и всяка дума ми причиняваше болка,която отекваше в сърцето ми.
- Не мога повече да те лъжа - права си. Да, имам любовница... Но ако ми простиш, може да оправим нещата...
- Не, не можем, вече е твърдо късно за това.
   Тогава се чух да изричам тъй страшните слова за мен преди:
- Искам да си вървиш! Още сега. Ще ти изпратя багажа по някого, но не искам да оставаш нито за миг повече!
   Мислех, че ще се съпротивява, но той се обърна и просто излезе през вратата. Не можах да повярвам! Може би така беше най-добре и за двамата. Аз никога нямаше да мога да му простя, а той щеше да започне отначало с нея или с някоя друга, нямаше значение! Едва сега разбрах, че ми е пречил да живея през цялото време, а самият той бе живял доста добре зад гърба ми.
    Погледнах през прозореца - беше си тръгнал и като че ли се зарадвах. Боже, наистина се радвах! Отидох и си пуснах музика, моята любима музика и... се усмихнах. Този път не бях сломена - бях щастлива и свободна да бъда обичана, не да обичам без  нищо в замяна. Разплаках се, но не от болка или от тъга, а просто,  защото така исках. И стана чудо - вече не се задушавах, сега исках да се смея както никога досега и... се засмях!