Иска ми се да избягам. Нещо все ми тежеше и ме задушаваше. Нямаше кой да ми помогне - аз сама трябваше да си помогна. Преструвах се пак на силна, но всъщност бях вече твърде слаба, за да преживея още едно разочарование. След толкова опити да се изправям и пак да продължавам напред, най-накрая се бях изморила. Чух го да казва, че много съм се променила и беше прав, сякаш това не съм аз. Но го погледнах и казах:
- Не е вярно. Ти вече не си същият.
Настъпи тишина и ми се струваше, че тя продължи цяла вечност и накрая не издържах, казах го:
- Знам, че си имаш любовница!
Лицето му пребледня, той отстъпи назад, като че ли да се запази да не го ударя, но аз нямаше да го направя, нямах сили. Обикновено бих се разплакала, но не можах някакси.
- Ти... как можа да го кажеш, не е вярно. - каза несигурно той и понечи да ме докосне.
- Не ме лъжи - видях ви! - отвърнах с треперещ глас.
Отново тишина, сякаш той самият не можеше да повярва на думите, които изрекох. След малко каза:
- Не мога да повярва ...