– Студено е, щипе.

     – Но пък е свежо.

     Нямаше вятър. Снегът беше още съвсем бял, клоните – черни и натежали, се мъчеха да стоят изправени и се поклащаха във въздуха, за да пазят равновесие; приличаха на клетници, обесени на стволовете на дърветата. Тук-там се чуваше лай, подранилите стопани на кучетата духаха в шепите си и пристъпяха от крак на крак. Черни косове вървяха бавно върху хрупкавия сняг и грачеха рязко и недоволно, за да покажат, че не могат или не искат да летят.

     – Не е свежо. Зимата никога не е свежа.

     – Когато въздухът е толкова чист, прилича на стъкло. Виж!

     Не видя нищо. Вгледа се в далечината и му се стори, че планината се е напукала. Единият склон, северният, беше бял, а южният – черен. Като че ли по средата имаше пукнатина и тя разделяше билото на две.

     – Имаш предвид, че въздухът реже. Мда, това вероятно е вярно. Той е счупено стъкло.

     Кафяво куче дотича и започна да върти опашката си. Момиче с бяла шапка го викаше по име.

     – Търсят те, иди си, куче.

     – Не го гони, иска да си поиграе с теб.

     – Ти откъде знаеш?

     – Виж го.

     – Не ми казвай какво да гледам и как да гледам. За теб въздухът е стъкло, а кучето иска да си играе. Това виждаш само ти.

     – А ти какво виждаш?

     – Сух студ, който убива. Нож. Смърт. Отчаяние. И нелепост.

     – Нелепост?

     – Да, така наричам живота. И липсата на живот.

     Кучето се обърна и побягна към момичето с бялата шапка. Един натежал клон се пропука, черната му бесилка, върху която висеше снегът, изскърца и падна заедно с него. Косовете политнаха уплашени. Северният склон на планината стана по-сив, южният се смали.

     – От колко време чакаш трамвая? Май закъснява.

     – Не, не закъснява. Защото не го чакам.

     – Но защо стоиш на спирката тогава?

     – За мен това е място за спиране.

     – Искаш да кажеш..., че за мен е обратното? Че за мен е място за тръгване?

     След малко трамваят дойде, изскърцаха спирачките му и бавно спря. Слязоха две дебели жени с чанти и забрадки. Звънецът на вратата дрънна; после возилото глухо и тихо пое по железните релси на пътя си.

     – Голям студ днеска, а? – поиска съпричастност едната жена. Нейната чанта беше по-голяма.

     – Кучешки студ! – съгласи се охотно другата. – Направо... Я! Познаваш ли го тоя?

     Тя посочи с брадичката си новия некролог, залепен същия ден още на разсъмване.

     Зачетоха се.