Спирка за слизане
– Студено е, щипе.
– Но пък е свежо.
Нямаше вятър. Снегът беше още съвсем бял, клоните – черни и натежали, се мъчеха да стоят изправени и се поклащаха във въздуха, за да пазят равновесие; приличаха на клетници, обесени на стволовете на дърветата. Тук-там се чуваше лай, подранилите стопани на кучетата духаха в шепите си и пристъпяха от крак на крак. Черни косове вървяха бавно върху хрупкавия сняг и грачеха рязко и недоволно, за да покажат, че не могат или не искат да летят.
– Не е свежо. Зимата никога не е свежа.
– Когато въздухът е толкова чист, прилича на стъкло. Виж!
Не видя нищо. Вгледа се в далечината и му се стори, че планината се е напукала. Единият склон, северният, беше бял, а южният – черен. Като че ли по средата имаше пукнатина и тя разделяше билото на две.
– Имаш предвид, че въздухът реже. Мда, това вероятно е вярно. Той е счупено стъкло.
Кафяво куче дотича и започна да върти опашката си. Момиче с бяла шапка го викаше по име.
– Търсят те, иди си, куче.
– Не го гони, иска да си поиграе с теб.
– Ти откъде знаеш?
– Виж го.
– Не ми казвай какво да гледам и как да гледам. За теб въздухът е стъкло, а кучето иска да си играе. Това виждаш само ти.
– А ти какво виждаш?
– Сух студ, който убива. Нож. Смърт. Отчаяние. И нелепост.
– Нелепост?
– Да, така наричам живота. И липсата на живот.
Кучето се обърна и побягна към момичето с бялата шапка. Един натежал клон се пропука, черната му бесилка, върху която висеше снегът, изскърца и падна заедно с него. Косовете политнаха уплашени. Северният склон на планината стана по-сив, южният се смали.
– От колко време чакаш трамвая? Май закъснява.
– Не, не закъснява. Защото не го чакам.
– Но защо стоиш на спирката тогава?
– За мен това е място за спиране.
– Искаш да кажеш..., че за мен е обратното? Че за мен е място за тръгване?
След малко трамваят дойде, изскърцаха спирачките му и бавно спря. Слязоха две дебели жени с чанти и забрадки. Звънецът на вратата дрънна; после возилото глухо и тихо пое по железните релси на пътя си.
– Голям студ днеска, а? – поиска съпричастност едната жена. Нейната чанта беше по-голяма.
– Кучешки студ! – съгласи се охотно другата. – Направо... Я! Познаваш ли го тоя?
Тя посочи с брадичката си новия некролог, залепен същия ден още на разсъмване.
Зачетоха се.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
