– Страх ли те е?

Исках да извърна очи, но хипнотизиращото присъствие ме принуждаваше да го гледам и да не се откъсвам от него. Все пак бях удостоена с височайшата чест да ме посети лично. Да разговаря с мен. Да чуе отговорите ми.

Суров, проницателен поглед, прочитащ ме като книга. От начало до край, на един дъх.

 Внушителна осанка, завладяващ тембър, несравнимо лице. Всичко, от което се нуждаеш точно в този, единствен по рода си миг.

– Не. Защо да ме е страх? От какво?

Жадувах още и още. В момента. Усещах, че е така, понеже твърде дълго бях отлагала утоляването на жаждата си. Преструвах се, че съдбата ми е различна, защото и аз не съм съвсем като другите. А всъщност бях същата.

– Не знам. Това са си ваши работи. Страхът е неразделна част от съществуването. Ако го нямаше, животът изобщо не би се развил на планетата. Страхът дава воля за борба, а борбата винаги е водила до приспособяване към непригодни за живот условия. От там е тръгнала еволюцията. Чувала ли си за маймуната, която се престрашила да използва камък, за да счупи ореха? Удряла много пъти, в повечето не улучвала и си наранявала пръстите. Другите маймуни ѝ се смеели, но в един от хилядите опити тя все пак успяла и разцепила ореха. И го изяла. И после още един. И още един. След това си намерила друга маймуна и си направили много маймунчета. А онези, които ѝ се присмивали, умрели от глад и не оставили поколение. Затова, страхът е двигател на прогреса.

– Странно е да чуя точно от теб лекция за прогреса. Та нали в крайна сметка и напредналите, и изостаналите свършват по един и същ начин?

– Вярно. Но само на пръв поглед. Краят е само спирка. Една от многото.

– Колко има след това?

– Не ми е работа да знам. 

– Тогава защо се интересуваш от чувствата ми?

– Защото от тях зависи къде ще идеш. Те определят пътешествието ти и спирките по пътя.

– Да, това го разбирам. Но защо ти е на теб? Нали служебните ти задължения се простират само до първата "спирка".

– Любопитно ми е. Може би не ти се вярва, но за пръв път се заговарям със субект. Не се обиждай, но няма как иначе да ви наричам. Там, откъдето идвам и се намирам през една огромна част от относителната величина, наричана от вас "Време", е скучно. Тази дума я научих от вас, между другото. Както и умението да водя разговор. 

– Поласкана съм. Но си хабиш напразно относителната величина. Макар, че би трябвало точно ти да разполагаш с излишък от нея.

– За разлика от теб, която тъй безразсъдно пропилява последните си жалки остатъци от незаменимия ресурс. Наистина ли искаш това да са последните ти думи? И всичко, което си чувствала и за което си мечтала да изчезне като пепел, отвяна от вятъра?

– Знаеш ли, при нормални обстоятелства бих казала, че се намираш в екзистенциална криза и това абсолютно нелогично и безсмислено нещо, което става тук и сега е отчаяният ти опит да се справиш с нея. Като че да спасиш някого би се равнявало на това да спасиш себе си. Затова на свой ред ще те попитам:

Страх ли те е?

Моментно объркване. Смълчаване. Търсене на правилните думи. След което ярко избухване на две яркосини свръхнови, дълбоко в орбитите на черепа, по който нямаше нито плът, нито кръв. Нито една жива клетка.

– Страх ме е.

Сега пък аз останах безмълвна. И се загледах в него. Не ми костваше много усилия, за да си представя как костите на високия скелет се покриват със съвършени по релеф мускули, гладка кожа, как лицето бива прелестно изписано с очи в цвят на синя метличина, пясъчноруси вълнисти коси, плътни устни, висок изваян нос… Погледнах към ръцете и видях дълги и тънки пръсти, които с лекота можеха да изсвирят виртуозно най-сложния клавирен етюд, но също и да дарят на една жена най-прекрасните усещания. Осанка на воин, но аскетично облекло на монах- дълга черна роба с качулка, пристегната в кръста с пояс, на който има сребърна катарама във формата на символа за безкрайност.

Той беше плашещо очарователен. Щеше ми се да остана цяла вечност така, загледана в съвършенството пред мен. Вълни от удоволствие се разливаха по вените ми само от наблюдението му. Но все пак събрах решимост да наруша откровената прелест на мълчанието:

– Аз мога ли да ти помогна да преодолееш този страх?

– Можеш.

– Как?

– Като намериш основателна причина да продължиш да живееш. Докато гори дори едничка искрица живот, ще има основание да съществувам и аз.

– Хм. Значи те е страх да не изчезнеш? Нима ние сме единствените живи същества във Вселената? Не ми се вярва. А и сигурно нашата не е. Толкова много физични закони и толкова много възможности да се нарушат! Някъде другаде, където също процъфтява животът на висши и разумни индивиди.

– Ние с теб сме тук и сега. Отдавна трябваше да ти е станало ясно, че в момента ме интересува само твоята особа. Нямам право да изисквам, но зная, че поне мога да те помоля. Моля те!

– Защо изглеждаш по този начин? Първо беше абсолютно клише, сега пък… даже не знам как да го опиша.

– Ти си човек. Ти ме моделира. Както планува и изживя съзнателния си живот. Съзнанието ти изгражда образа на онова, което ти липсва.

– Да, сигурно! И точно ти ще запълниш тази липса!

– Искаш ли да опитам?

Засмях се гръмко и напълно искрено. И при всеки опит да си представя реализацията на предложението му избухвах отново.

– Не. Благодаря, но не. 

– Би трябвало да се засрамиш. Накара ме да изглеждам по този начин само, за да си представиш какво би направила с мен ако бях истински човек. Знаеш ли, че в този си вид имам органи и жлези и чувствам същото, което и ти? Сетивата ми са изострени и долавят тънък и елегантен аромат, идващ от теб. Телесната ти температура е повишена с няколко десети от градуса. Сърцето ти тупти учестено, преглъщаш непрекъснато, защото си развълнувана. Смееш се. Чувстваш странно неудобство, че задръжките ти се сблъскват челно с потисканите желания. Желания, включващи мен.

– Да, срам ме е. Много.Но дали все пак не е по-добре да приключиш със задълженията си по-скоро? Сигурно си доста зает, предвид факта, че сме към седем милиарда души.

– Човек винаги трябва да намира време за малките удоволствия.

Отново замълчах. В съзнанието ми светваха думите му. Като ярки надписи на рекламни билбордове. “ Страх ме е”, “ Жив съм заради теб”, “ Искаш ли да опитам” “Малките удоволствия”...

 В ушите ми бучеше, стомахът ми се свиваше от сладостни спазми, усещах че горя. И че наистина искам. Повече от всичко друго на света!

– Нека тогава опитаме…

 …мъгла пред погледа ми. С последващо проясняване. И неговото лице над моето. Студ. Трепет. Болка. Непрекъсната. Раздираща. Ударната вълна от взрива ме беше отхвърлила на няколко десетки метра, блъснала ме беше в сграда и тя се бе сринала върху мен. И върху неизвестен брой други хора.

Бях станала жертва на въздушна атака от дронове-ракетоносци. Първата на територията на страната ми, но далеч не последната.

Кървях обилно. От множество разкъсани кръвоносни съдове. Умирах.

Той ме дършеше в обятията си и се усмихваше. Не вярвах, че е възможно и се опитах да разтъркам очите си, за да се убедя че не бълнувам, но вече нямаше с какво. Краката ми също липсваха.

– Време ли е?

– Готова ли си?

– Не, но едва ли е от значение. 

– Разбира се, че е! Намери ли основателна причина, поради която да останеш?

– Шегуваш ли се? В този вид?

– Ти моделираш живота си, забрави ли? Така, както създаде и мен.

– Но как ще живея така? Това би било мъчение! Защо просто…

– Не. Винаги можеш да намериш извинение, за да не свършиш нещо. Сега говорим за обратното. Намери мотивация. И воля, за да остане дисциплината ти, след като мотивацията се изчерпа.

– Много си гаден, да знаеш!

– Точно такъв, от какъвто се нуждаеш. Е?

Поех си възможно най-дълбоко дъх, макар че болката се усили многократно. И усетих странно трепване в корема си. Можех да се закълна, че беше слабо ритване. Отвътре- навън.

– Чакай, какво…

– Времето ти изтича.

– А малките удоволствия?

– На тях вече им мина времето. Ред е на последствията от направените избори.

И той кимна към корема ми.

“Не. Не може да бъде! Как е възможно? Ами ако…”

Пясъкът в горната половина на часовника, който той държеше в лявата си ръка, докато ме бе прегърнал с дясната, подозрително бързо намаляваше и се присъединяваше към онзи в долната. Обратно броене? Какво щеше да се случи, когато стигнеше до нула?

– Оставам. Реших го.

– Напълно ли си сигурна?

– По-сигурен може да бъде само ударът на острието, което се подава иззад гърба ти. За мен ли е?

– Беше. Вече не. Благодаря ти! Да бъде както пожела!

…отново мъгла. И отново проясняване. Операционна маса. Медицински екип. Мощен плач на новородено някъде встрани от мен.

– Честито момченце! Четири и петстотин, петдесет и три сантиметра. Голям мъж!

Мъгла? Не, оттогава вече нищо и никога не ми е било в мъгла. Гледах само напред, предвиждах ходовете, преценявах възможностите, разбира се- правех грешки понякога, но никога не спирах. Просто защото винаги търсех и винаги намирах причина да продължа. И защото знаех, че отказването е просто глупаво моментно решение, след което нищо хубаво не следва. Така беше до последния ми съзнателен дъх. Този път- наистина.

Години след това, може би векове или хилядолетия, едно прелестно русокосо и синеоко създание от мъжки пол, изглеждащо като ангел, слязъл на земята, щеше да чете тази история и да цъка с неодобрение:

– Тия-дъртите за били много зле! Направо се чудя как въобще са съществували. Оф! Пак закъснявам! Айде, стига толкова за днеска!

След което бавно щеше да се изправи, да облече черната си роба с качулка, да пристегне пояса с катарамата със символ на безкрайност, да фиксира на гърба си добре наточеното си хладно оръдие на труда и да поеме към работата си.

И в един от безброй многото дни, с които разполагаше, щеше да се замисли над смисъла на всичко това, може би дори щеше да се ужаси за миг, но в крайна сметка просто щеше да започне да го мъчи едно необяснимо чувство на страх за бъдещето.

– Страх ли те е?- щеше да попита младата жена, стискаща перилата на високия мост

Тя щеше да се опита да извърне лице, но магнетичното му присъствие нямаше да ѝ позволи. И каквото и да решеше да отговори, историята отново щеше да се изпише на страниците на книгата, от която един ден, може би след много милиони години, щеше да прочете следващият страхуващ се.

А теб страх ли те е?