Глава 3

       В ромския квартал времето вървеше бавно, сякаш в коловози различни от тези на останалата част на столицата. Въпреки това се усещаше оживление, но не това на големия град – напрегнато и забързано, а оживлението на безспирен панаир, който като че ли се е спрял тук за няколко дни, но и никога не си отиваше. Улиците винаги бяха пълни с тълпи народ – разхвърлян мравуняк, който някой е разровил с пръчка. Едни отиваха по задачи, други сновяха безцелно, но никой никога не бързаше прекалено много. Огнянов винаги се изумяваше на спокойствието, което усещаше в така нареченото гето, което на места се различаваше от малко китно селце единствено по провесеното на неприсъщи места пране, самоделните сергии до оградите на къщите и тичащите по улиците босоноги и сополиви дечурлига. Някои къщи в кварталчето дори предизвикваха завист, но тя бързо се изпаряваше когато човек видеше купчина скрап в някой ъгъл на двора или висящата на тавана зимнина.

       Инспекторът направи една бърза обиколка на квартала с астрата си и продължи към края му. За да се пресече Факултета трябваше да се премине бариерата преграждаща влаковата линия, която всеки шофьор се надяваше да не се спусне именно пред него. Ако случайно това все пак се случеше, местното население оглеждаше шофьорите на злочестите автомобили като че ли ще ги купи и продаде преди залез слънце, а хората се въртяха притеснено по седалките си. За щастие бариерата не се спусна пред полицейската кола и Огнянов си отдъхна.

Къщите покрай пътя започнаха да оредяват и младият мъж и спря автомобила на аварийки до една постройка с метална ограда, до която беше стоварена камара от автомобилни гуми. Слезе от колата и се запъти към възрастния и възмургав мъж, който се подпираше на оградата, а в отговор той го погледна с безформена усмивка, разкриваща два златни зъба.

       - Жив и здрав да си, старши, Господ да те поживи! Мога ли да ти услужа? Гумите ги събирам с каруцата от боклука, съвсем честно и почтено, да знаеш. Миналият месец ме провериха.

       - Не го мисли, чичо, не съм дошъл за това. Искам да питам за онази постройка, дето намериха момичето преди време. Някой мяркал ли се е там?

       Ромът се замисли.

       - Само разни младежи се мотаят от време на време. Не ги знам какво правят, ама излизат после като гламави. Рядко се случва, наскоро не съм видял. Състуденти...

       - Студенти. – поправи го Огнянов. – От университета ли?

       - Знам ли ги какви са, млади изглеждат. Едни такива с провиснали гащи и раздърпани блузи. – отговори мъжът, вече по-спокойно. – Някой път има и момичета с къси поли. Аз мислим, че са от училището ей там.

       - А с тях идва ли някой? Някой да им носи нещо? По-възрастен или със съмнителен вид?

       - Ми, как да знам, старши, рядко минавам с каруцата и хич не съм гледал. – излъга циганинът. Инспекторът и за миг не помисли, че нещо убягва от хитрия поглед на мургавия мъж.

       Огнянов замълча за момент. След повторното споменаване на каруцата, се огледа и я видя в обраслия с бурени заден двор. Беше в окаян вид, дъските се бяха разхлопали, а едното колело беше напът да се откачи. Дано това не се случеше насред софийското движение. Зачуди се къде ли е клетият кон. Помисли, че може да е в под навеса, който се подаваше иззад разпадащата се къща.

       Инспекторът реши да не рови повече в темата за наркотиците защото нямаше подозрения разследваните престъпления да са извършени от наркодилър. Никакви следи от упойващи вещества, убождания или съмнения за смърт вследствие на свръхдоза. Все пак щеше да подаде сигнал до накрополицията, да поразчистят терена.

       - Чичо, а в квартала виждал ли си непознати лица? Да се разхожда някой със странен вид, по-скоро мъж, който да оглежда квартала?

       - Тука минават какви ли не. Ама всеки си ходи по работата и гледа по-бързо да се изнесе. Не съм видел нищо особено. Даже онзиден когато дойдоха от електрическата компания да спрат тока на съседите от ей оная, третата къща, защото се бяха вързали сами към таблото (ама това не си го чул от мен), бабата така ги подгони с бастуна, че свършиха работа за нула време. Офейкаха, даже не можаха да си съберат нещата. – развесели се дребничкият човек.

       - Слушай, чичо, имаш ли телефон?

       - Имам – кимна циганинът.

       - Ще ти оставя моя номер. Искам да ми звъннеш ако видиш някой да се навърта. Знаеш какво имам предвид. Някой, който не е тукашен.

       Ромът смотолеви нещо, че това не е негова работа и не си вре носа в чужди неща, но полицаят му даде да разбере, че може да има нова проверка за произхода на гумите ако не е достатъчно кооперативен.

       - Най-важното е, че можеш да спасиш човешки животи. Имаш ли дъщеря?

       - Три имам. – гордо отвърна циганинът. – И пет внука. Едното чаве ей-сега, наесен се роди.

       - Помисли си как ще спасиш нечия дъщеря.

       Възрастният мъж се облещи от мисълта, че му е възложена важна мисия. Леко се поизпъчи, приглади оредяващата си гарвановочерна коса и обеща, че ще се обади задължително ако види нещо подозрително.

       Полицаят потегли с автомобила си, в готовност да спре пред още някоя къща, в която има следи от живот.

       Замисли се, че ако убиецът на двете момичета е един и същи човек, вероятността да се върне на мястото на старото местопрестъпление е голяма, особено сега, когато новото лобно място е заобиколено от полиция. В София не се е появявал сериен убиец от 60-те години на миналия век, когато не един, а цели двама изнасилвачи, единият имитатор, са всявали ужас по градските улици, оставяйки до главите на жертвите си паве, оплискано със собствената им кръв. Жоро Павето, наречен "българският Джак Изкормвача", дълго не е заловен от полицията. Спрян едва след седмата жена, като една от тях, на 69 години. Жоро Павето Втори - малко след него, още по-кървав и жесток, оставя след себе си десет изнасилвания и едно двойно убийство.

       Но оттогава местната полиция не се е срещала с психопати убийци, а високото ниво на престъпност е основно задвижвано от користни цели и иначе казано, бизнес. Въпреки това Огнянов беше чел много материали за психологията на убийците, както и статии за случаи на серийни убийства, най-вече в Щатите. Кой знае защо тази просперираща държава, провъзгласила се за световен икономически и военен лидер, беше именно люлка на престъпленията, извършени от ментално неуравновесени.

       Следващите разпити на инспектора продължиха по сходен начин. Той спря пред още няколко къщи, които се намираха в близост до изоставената постройка на местопрестъплението отпреди две години. След като усетеха, че произходът на имуществото им не е под въпрос, хората от ромския квартал ставаха крайно разговорливи. Въпреки това никой не успяваше да си спомни да е виждал странен субект или непознато съмнително лице. Огнянов остави телефонния си номер на всеки разпитан, като насреща получи пламенни обети, че ще му се обадят при най-малкото съмнение. Обещанията бяха съпроводени от благословии за здраве, дълголетие и вечен живот. Само една мощна широкоплещеста циганка с пола на електриковозелени цветя и престилка в подобен десен, бе убедена, че хората от кабелната телевизия, които е извикала да ѝ оправят телевизора, са гледали по съмнителен начин дванадесетгодишната ѝ внучка. Кълнеше се, че са искали да я отвлекат, но тя не го е допуснала и ги е изпратила с метлата. Сега имала само първа програма, ама поне внучката ѝ е жива и здрава.

       Слънцето започна да се спуска по-ниско над ламаринените покриви в квартала. Наоколо вече не се виждаха къщи и младият полицай се запъти към изоставената сграда на убийството. Тя беше заобиколена от храсталак и трябваше да си проправи път с ръце за да не скъса панталоните си. Червеникавите тухли на сданието вече бяха започнали да се ронят. Никой не знаеше за какво беше предназначена тази постройка, може би беше строеж, изоставен поради липса на разрешение или заради фалирала след 2010 година строителна компания. Но кой щеше да строи точно тук? Сградата беше голяма, не беше в съответствие с останалите къщурки в района, въпреки че нататък по пътя къщите ставаха все по-големи и с просторни зелени дворове. Беше само на три етажа, но се разпростираше на голяма площ. Приличаше на малка фабрика или недостроено училище от някой филм на ужасите.

       Огнянов извади пистолета си за всеки случай, ако изникне някой неочакван посетител от постройката. Влезе вътре, беше мрачно, въпреки че слънцето навън беше още достатъчно високо за да огрее гористата местност. Подът беше покрит с прахоляк и мръсотия, въздухът беше застоял и тежък, а тук-таме се търкаляше по някоя използвана спринцовка. По миризмата можеше да се съди, че сградата е използвана и за тоалетна.

       Потрепери когато стигна до мястото, където беше открито момичето. Там вече нямаше следа от престъплението, но той ясно си спомни деня, в който се отзова на сигнала на колегите си от наркоотдела и заедно с други полицаи от „Криминална полиция“ влязоха в помещението и откриха клетото създание. Столът, на който беше завързана, беше взет за веществено доказателство. В стаята нямаше нищо друго, което да подсказва какво се е случило. В някои от другите помещения се въргаляше по някой стар дюшек, но не и тук. Явно и сред местните наркомани това място беше табу.

       Инспекторът излезе навън и вдиша свежия въздух извън сградата. Реши, че няма какво повече да прави тук. Въпреки това когато стигна до колата си, скрита измежду храсталаците зад сградата, остана в нея, загледан в една точка.