Капките студен есенен дъжд се стичаха по последните жълто-кафяви листа на големия дъб. Хълмовете в далечината бяха някак тъжни на фона на сивото небе. Гората притихна. Само стъпките на краката ѝ, обути в сиво-кафяви обувки се чуваха наоколо. Тя вървеше бавно, а дъждът се стичаше по мократа ѝ тъмно кестенява коса. На челото си имаше малък, кафяв белег с формата на полумесец.

Между килимите от паднали листа, видя едно сиво врабче. То зъзнеше, а крилцето му бе изпънато. Рая се наведе и го взе в ръцете си. Мушна го в старото си, кожено палто. Продължи по пътя си и скоро стигна до кафява, дървена колиба, скрита дълбоко в гората. Отвори вратата, която изскърца оглушително. Свали мокрото си палто. Закачи го на един пирон. Клекна пред печката и запали огън. Духна в ръцете си в опит да ги стопли. Студени тръпки полазиха по гърба ѝ.

Живееше тук сама откакто майка ѝ почина. Познаваше всяко кътче на гората. В близкото село я наричаха вещица. Страхът се четеше в очите им. Когато я видеха да се приближава, си шушукаха и я гледаха изпитателно. Рая рядко ходеше там. Чувстваше се добре тук сред своите приятели птиците. Духът й, свободен като тях не познаваше граници.

Топлината се разля в стаята. Чуваше се пукането на дървата в печката. Рая извади раненото птиче от джоба си. Постави го върху сгънат кърпа в ъгъла на масата. Взе бинт и превърза раненото му крилце. В този миг чу чукане на входната врата. Сърцето ѝ запрепуска бясно. Отвори внимателно и видя мъж с дълга до раменете, къдрава коса да стои прага ѝ. Бе висок и красив.

– Момичето от гората. Моля те, помогни ми..... – прошепна той

Рая му помогна да влезе в колибата. Постави го на леглото и повдигна ризата му. Видя дълбоките драскотини на голите му гърди. Взе шишенце с отвара от арника. При допира на памука, той потръпна. Хвана ръката ѝ. Непознати тръпки се разляха по тялото ѝ. Рая не се отдръпна. Само се взираше в кафявите му очи.

– Благодаря ти! – прошепна той и загуби съзнание.

Тя се взираше в красивото му лице. Не помнеше да го бе виждала при посещенията си в селото. Непознато чувство се загнезди в нея. Растеше с всяка изминала минута все повече и повече. Седеше там до леглото му, загледана в мускулите на голите му гърди. Огънят танцуваше по тях. Рая вече знаеше, че тази среща щеше да промени живота ѝ.

Горещи вълни се разляха по тялото ѝ. Отвори дървената порта и излезе навън. Студеният есенен въздух я обгърна. Успокои тялото ѝ. Лекият вятър помилва лицето ѝ със студените си пръсти. Рая се загледа в звездите, които блещукаха в небето. Гората спеше. Някъде в далечината се чуваше виенето на вълк. Не усещаше студ. В главата ѝ се въртеше само образът на мъжа, който завладя сърцето ѝ.

Рая влезе в стаята. При вида на малкото птиченце, което спеше кротко на масата, Рая се усмихна. Приближи се до леглото и се загледа в мъжа, проправил си път в душата ѝ. Силното му тяло потръпваше. Гърдите му бяха мокри. Повдигаха се едва едва. Рая се приближи и постави ръка на мокрото му чело. Кожата му опари дланта ѝ. Тя понечи да се отдръпне. Мъжът отвори очи. Хвана ръката ѝ. Устните му промълвиха:

– Много си красива, малка вещице!

Рая потръпна от дълбокия му глас. Погледът му я изгаряше. Топлите му кафяви очи се впиваха в нейните. Той дръпна ръката ѝ. Рая седна на леглото до него. Ръката му стискаше нейната. Затвори очи и заспа неспокоен сън. Тя стана и взе медното котле, което стоеше в ъгъла на стаята. Излезе навън. Студеният есенен вятър все още брулеше върховете на дърветата. Листята падаха с пирует на студената земя. Дърветата стенеха под напора на есента. Тя закрачи бързо към кладенеца до къщата. Спусна кофата. Когато се напълни с вода я изтегли обратно. Изля водата в менчето. Точно тогава зад себе си чу сподавен гърлен смях. Обърна се. Скрита сред дърветата, стоеше черна сянка. Черната рокля се развяваше от вятъра. Качулката бе нахлупена над лицето. Виждаше се само зловеща усмивка. Рая се затича към сянката, която се отдалечи с тихи стъпки. Заваля студен есенен дъжд. Капките биеха по килима от листя, който покриваше земята. Сянката се движеше с бързи стъпки. Рая вече тичаше сред дърветата. Точно тогава тъмната фигура спря. Обърна се. Качулката падна. Рая се вгледа в две черни като нощта очи. Кожата бе сбръчкана. Косата дълга и сива. Усмивката все така зловеща. Вятърът довя миризма на смърт. Рая дочу думите:

– Той е обречен! Мой е!

Тогава жената изчезна, а на нейно място се появи черна вълчица. Рая си спомни, че я бе мяркала наоколо. Побиха я тръпки докато гледаше как животното се отдалечава. Стоя така дълго. Не усещаше студения дъжд, който се бе просмукал през дрехите. Чуваше стенанието на боровете под напорите на вятъка. Там някъде в далечината виеше вълк. Рая се отърси от вцепенението. Върна се при бунара. Взе менчето и влезе в колибата. Остави водата до леглото. Натопи кърпа и намокри горящото чело на мъжа.

Опитваше се да си спомни от къде историята за черната вълчица ѝ бе така позната. Тогава се сети. Някога майка ѝ и разказваше една легенда:

„Тук, в гората, живееше черна вещица. Тя странеше от хората. Помагаше на всички животни. Тя имаше дъщеря – красива като капчица роса. Косите ѝ бяха руси, а очите сини. Радостният ѝ смях огласяше гората. Един ден, дойде мъж от селото. Той обикна красивото момиче. Пожела да я има. Черната вещица не даваше дъщеря си. Тогава двамата млади избягаха заедно в града. Ярост изпълни сърцето на вълчицата. Една вечер, тя видя двамата млади да се разхождат горе на хълма. Скрита зад дърветата, стоеше и ги наблюдаваше. Когато се стъмни, тя излезе от прикритието на нощта. Приближи се до младите. Те се стреснаха. Вещицата понечи да хване дъщеря си за ръка. Дъщеря ѝ се изплъзна от ръцете ѝ. Спъна се и полетя в пропастта. Изгуби се в тъмната бездна под краката ѝ. Черната вещица изкрещя от мъка и болка. Хвърли се след дъщеря си. От тогава, всяка есен на пълнолуние в петък тринадесети, тя търси мъжът откраднал дъщеря ѝ. После разкъсва, онзи който се е изпречил пред нея. Храни се с плътта му. Единствения начин да я спреш е да отидеш в нейната колиба и да вземеш медальона на дъщеря ѝ и да го полееш в отвара от беладона и пелин. Помни обаче, че нейната сила е най- голяма точно там, в дома ѝ.”

Рая стана и взе отварите от пелин и беладона. Смеси ги в едно шише. Излезе навън. Дъждът се бе засилил. Дърветата протягаха клони като ръце към небето. Гората бе зловещо притихнала. Небето беше черно. Пълната луна се подаваше иззад облак и осветяваше гората. Рая ходи дълго. Накрая стигна до една схлупена дървена къщурка. Прозорците ѝ бяха потънали в мрак, а коминът ѝ зъзнеше от студ. Влезе вътре. Когато очите ѝ привикнаха с тъмнината, различи голям скрин с неопределен цвят. Отвори вратичката и затършува вътре. От медальона нямаше и следа. Тогава чу зад себе си приглушено ръмжене. Лунен лъчнахлу през прозореца. Освети масата. Там нещо проблясна в златисто. Тя се втурна и сграбчи златното колие. Тогава усети режеща болка в гърба си. Обърна се и срещу себе си видя черната вълчица. Очите я гледаха втренчено, а зъбите ѝ бяха оголени. Рая се втурна навън. Бягаше с всичка сила, а зад гърба си чуваше тежкото дишане на вещицата. Стискаше в юмрук скъпоценния медальон. Скри се в тъмнината на нощта до големия бор. Бръкна трескаво в джоба си. Извади шишенцето с отварата. В мига, в който изсипа течността върху медальона видя вълчицата срещу себе си. Тя гледаше втренчено Рая. Миг по-късно, тялото ѝ се разтресе от предсмъртни конвулсии. В момента, в който докосна земята, вещицата се превърна в черен прах. Рая се свлече на земята. Остана така докато дишането ѝ се успокои. После тръгна обратно към къщи. Там седна до леглото и се втренчи в болния. Челото му вече не гореше от треска. Гърдите му се повдигаха равномерно. Рая се зае отново да промие раните му. Усети погледа му върху себе си. Той хвана ръката ѝ. Поднесе я към устните си. Прошепна:

– Ти ме спаси, малка вещице!

Рая си пое дълбоко въздух. Цялото ѝ тяло пареше. Тя вече знаеше, че той щеше да остане в сърцето ѝ завинаги.