– Охх, не така Дари, мама я боли.

Дари отпусна зъби и започна да суче без да ме хапе. Подпрях гръб на дървото и затворих очи, слънцето напичаше през клоните на дърветата и беше много приятно. Дари си играеше с медальона ми, който блестеше от светлината, сучеше внимателно и на мен ми се приспа. Откакто бях родила, вечно бях уморена.

– Лельо Алекс, лельо Алекс..., тати пита кога ще тръгваме?

Отворих очи, 6 годишното момиченце на шофьора ми стоеше отпреде ми и любопитно гледаше Дари как суче. Тя всъщност само се лигавеше вече и аз се усмихнах на детето:

– Бягай да му кажеш, че идвам.

Баща ми ми врънкаше, че му се ядяло прясно агнешко. Не знам си кой носел редовно на баща си, това били деца. Аз един път не съм се била сетила да го попитам какво иска. Последното беше върла лъжа, занимавах се с неговите желания непрекъснато и резултат нямаше, все беше недоволен. Оплаках се на Борил за агнешкото и той донесе отнякъде някакво месо, което баща ми категорично обяви за „дърто шилешко“, не хареса и използва момента да метне няколко камъка в градината на Борил. После започна да ме гледа толкова накриво, сякаш аз отглеждам стадо млади агнета в задния си двор и не му давам да изяде някое. Той като решеше, че иска нещо не мирясваше докато не го получи и аз с примирена въздишка тръгнах да разпитвам де що видя човек, не знае ли някъде млади агнета. Ама първо си взех обратно „дъртото шилешко“, вбесяваше ме като прави така, ти му носиш най-хубавото, той все недоволен. С Борил и мама си изядохме месото сами, беше си страхотно агнешко. Надето, на която се оплаках, каза през смях:

– Ама ти сега вече уточни ли точно какво иска, бяло, черно, мъжко, женско, на колко месеца...

После ме потупа успокоително по рамото. Нейната свекърва също гонеше 70 и беше същия дол дренки.

Та сега го бяха довела да гледа как му колят агнето. Мразех кръвища, затова спрях на няколко метра от ченгелите на които висяха одраните животни. Бях платила две агнета, едното за нас с Борил.

– Шефке, да ги чукнем или цели ще ги взимаме?

Купувахме от някакъв дядо, който беше сам и шофьора ми му помагаше в коленето. За моя изненада се оказа изпекано селско момче и дядото само го хвалеше. Не че не беше заслужил, на практика свърши всичко сам.

– Едното цяло, това на татко го транжирай. Тате, кое искаш?

Баща ми огледа агнетата, после мен:

– Ами...

– Хайде, моля ти се. Харесвай едното, казвай на Васко как да го нареже и да тръгваме, че имам работа.

– То пък ти кога ли нямаш работа. Ами де да знам, то това беше по-голямко, ама...

– Добре. Васко, нарежи му го.

Момчето тръгна да го сваля от ченгела, но баща ми пак ме погледна:

– Ами... то пък да не е мазно това...

– Добре, искаш ли другото?

Да ме убият, не виждах разлика между двете агнета. Баща ми обаче потъна в дълбок размисъл и аз започнах здраво да набирам. На Дари и се спеше и мрънкаше. Нели, детето на Васко, не беше яло от сутринта, а минаваше 2 на обяд, а аз имах сума ти работа в офиса като се върна. Васко ми хвърли един поглед и ми намигна, после тупна баща ми по рамото:

– Ако питаш мене бай Стояне, вземи си дебелото. Тлъстичкото си е хубаво. Шефката ще го пекат, дебело, слабо, все им е тая. Те като дадат на сто човека по едно парченце, мед ще им се види. Да го свалям ли, а?

Баща ми най-накрая кимна и на сагата с агнетата и се видя края. Качих децата в колата, закопчах ги в столчетата и седнах при тях на задната седалка.

– Вкусно ли е?

Нели се облиза доволно и кимна. Бях и дала да изяде гриса на Дари, беше гладна, а имахме още път. Баща и погледна в огледалото за обратно виждане:

– Браво бе, изяде манджата на Дари, тя какво ще яде?

Детето сви рамене:

– Леля Алекс ще направи мляко и ще и даде.

Васко ме погледна сконфузено и си замълча, но баща ми възмутено се обърна към мене:

– Ти още ли го кърмиш това дете?

– Нещо против ли имаш?

– Ами срамота е. Тя е коскоджам ти магарица вече.

Премълчах си, но той не се отказваше:

– Първо вода не му даваше на детето, кой знае как си му увредила бъбречетата. Сега пък станало на годинка и половина и още ще го кърмиш. Ами то млякото ти вече е отрова. Ще го затриеш и него и ще видиш.

Васко караше с 90 и аз го погледнах:

– Натисни педала.

– Има камери тука.

– Просто натисни, аз ще платя актовете.

Баща ми пак се обърна към мене:

– Какво се мусиш, аз за хубаво казвам. Така го повреди онова дете, да търчиш насам-натам с корема, апартамент си искала. Ти хич и не ти пука за тези деца, само за тебе те е грижа. Сега те мързи да му сготвиш една манджичка на детето и давай, още ще суче.

Облегнах се назад на седалката и затворих очи. Понякога искрено се молех мама да ме е направила от някой любовник.

– Мини първо през нас и засили най-накрая, не се влачи така – казах на Васко.

Момчето натисна здраво и най-сетне пристигнахме.

– Хайде, Нели.

Свалих и нея въпреки протестите на Васко. Той трябваше да закара баща ми, а детето беше гладно. Бяха във ваканция, майка и беше на работа и нямаше кой да я гледа. Надя беше сготвила някаква манджа и аз след като опитах да не е люта, сипах на Нели и звъннах на Борил:

– Прибери се довечера да гледаш Дари, защото се скарах с баща ми и не искам да я водя там, а трябва да се видя с Дренов в 8 часа.

Той вървеше по някаква улица и поклати отрицателно глава:

– Нямаш работа с него, аз се оправих.

Замълчах за секунда. Боже, ако беше започнал да ме подслушва през телефона ми... Нормално си звучеше, ама... Поех си дъх, бях забравила да дишам.

– Кога говорихте?

– Преди малко се засякохме в ресторанта.

– Той защо е в града, трябваше да се видим в София?

– Не е, аз съм в София.

– В София си?! По дяволите Бориле, разбрахме се поне единият от нас винаги да е на работа. Знаеш, че днес се занимавам с глупостите на баща ми. Толкова ли не можеш да седиш 5 минути в тоя офис и да свършиш нещо?!

Той ме изгледа раздразнено:

– Я стига си ми бучала, да не ми я вършиш ти работата. Ако все седях в офиса, ти още щеше да бачкаш за 500 лв. Ти къде си?

– Вкъщи.

– Ами виж там с Надежда, че го поканих за утре на гости.

– Какво си направил?!

– Мръдни го малко тоя телефон, кво не чуваш толкова? Поканих го на семейно гости. Ама ся се сетих, че не знам какви деца има. То ако са големи няма да дойдат, ама знам ли...

Седнах на ръба на кухненската маса.

– И как стигнахте до гостуване?

Борил сви рамене:

– Ами той дойде много напушен като ме видя и кво да правя... Все едно аз съм виновен, че си е сменил номера и му нямам запаметен новия. Ама тя и оная шматка, да каже че ме е търсил, не. И той, ами пусни едно съобщение, кажи че си ти, не. Заспали шунди всички и накрая все аз съм виновен. Виж там нещо завъртяно, той голяма превземка тоя. Аз досега не съм имал земане-даване така с него, той много особен. А, довечера може да не си дойда, да знаеш. Ще ходим с едно момче на бар да го омайвам и може да осъмнем.

Погледах го няколко мига и без да кажа нищо му затворих телефона. Той ме набра пак, но аз не вдигнах. Оставих децата на Таня и Надето и си викнах такси, за да отида в офиса. Васко още се мотаеше с баща ми. Отметнах няколко задачи и после се загледах в тъмния екран на лаптопа. Исках да си играя с огъня, е Иван явно смяташе да ми накладе цяла клада. Боже, на тоя свят нямаше ли свестни мъже или аз не можех да попадна на такъв... Иска игрички, ами да си поиграем тогава, да видим кой ще се опари пръв.

Влязох в сайта в който се бяхме запознали, за да си изтрия профила и за моя изненада имах съобщение от него: „Мъжа ти ме покани на семейно гости, казах му да, но утре ще се обадя да се извиня, че няма да идваме. Видях го случайно в един ресторант и никак не беше, реших че е най-умно да му повикам малко. Съжалявам за тази вечер, надявах се да те видя. Не смея да ти звъня, затова пиша тук. Дано да го прочетеш преди той да ти каже.“

Почесох се по веждата, е явно съм сгрешила за него. Все пак си изтрих профила, нямаше нужда да дърпам дявола за опашката. После му позвъних:

– Удобно ли е?

– Да. В офиса съм – той завъртя телефона и ми показа стаята.

Огледах обстановката, работен офис, нищо претенциозно.

– Левски?

Имаше портрет на Апостола на стената пред бюрото му. Той се усмихна:

– Патриот съм. Прочете ли какво ти написах?

– Да, с малко закъснение. Първо реших, че ми спретваш номер.

Иван направи извинителна физиономия:

– Исках да ти се обадя, но не знаех дали няма да сте заедно. Съжалявам, че си се притеснила. Кога ще е удобно да се видим?

Завъртях се леко със стола и поклатих глава:

– Не знам, още го мисля.

Той се наведе към камерата:

– Може ли да приема поканата? След като ще сме само приятели, защо да се крием?

– Това е доста цинично, Ванка.

– Защо? Нищо не сме правили. Човек все с някого има нужда да си споделя, нали?

Облегнах се назад и почуках с химикала по ръба на бюрото. После поклатих отрицателно глава:

– Не. Не знам за жена ти, но Борил ще се усети.

Иван ми се усмихна:

– За какво ще се усети, че те харесвам? Едва ли ще съм първият от познатите ви. Ако е искал да не му харесват жената, да не е взимал теб. Ние не сме направили нищо, Алекс. Приказки в интернет не са връзка и изневяра. Знаеш ли какво е казал Сенека: Ползвайте живота, защото е бързотечен. Искам да сме повече от приятели, но щом това е невъзможно да сме семейни приятели е най-лесния и като се замислиш, най-честния начин.

Поклатих глава:

– Идеята не е добра.

Той направи тъжна физиономия:

– Добре, ти си знаеш. Последното което искам е да ти създавам неприятности. Може ли поне да се чуваме от време на време?

Видях през стъклото, че Таня идва с Дари.

– Извинявай, трябва да затварям. Аз ще ти се обаждам, така става ли?

– Всякак става, стига да ти е удобно.

– Ок, чао за сега.

Дари беше много крива, вадеше зъбче и Таня ме погледна жално:

– Цял следобед е така. Намазах я, но не помага.

Аз я гушнах:

– Няма мама, няма. Ще мине.

Секретарката ми почука на вратата:

– Г-н Алтанов е тук.

– Помоли го да изчака само секунда и идвам.

Подадох Дари на Таня и ги изчакох да влязат в „детската“, бяхме направили стая за Дари до офиса ми. После си надянах най-любезната усмивка и отворих широко вратата:

– Заповядайте. Не се познаваме, Симеонова, приятно ми е.

Мъжа не изглеждаше възхитен да ме види.

– Алтанов. Къде е Николов? Имам среща с него.

– Много се извинява. Наложи му се да тръгне много спешно за София.

Алтанов ме изгледа иронично:

– Те неговите спешни работи край нямат. Вие коя сте?

Усмихнах се:

– Жена му.

– Това ми го казаха. Имате ли някаква длъжност или...

– Имам. Директор бизнес развитие.

Алтанов ме изгледа още по-иронично:

– А нормален директор имате ли? Някой, който да замества мъжа ви, който е все по спешна работа някъде...

Облегнах се назад.

– Аз го замествам, г-н Алтанов. Тук сте във връзка с прословутия къмпинг, нали? Говорихме с юристи, терена е закупен напълно законно от „Алтея“. Ние придобихме „Алтея“, следователно къмпинга е наш. Ако не сте съгласни, обърнете се към съда и може да се съдим следващите век и половина. Или ние с вас може да се разберем тук сега, да си направим взаимни отстъпки, да окрупним двата ни разпокъсани парцела в един и да ги продадем заедно на изключително прилична цена.

Алтанов се наведе към мен:

– И от какъв зор да деля с вас парите за земя, която Драшев просто открадна от мен?

Разперих ръце:

– Нямам никаква представа какви са ви били отношенията с Драшев, лека му пръст на човека. Според нашите документи земята е на „Алтея“ и е купена съвсем законно от друга фирма и физически лица. Това установи дори платената ви телевизия, която бяхте повикали да ни очерня какви крадци сме. Щом сте смятали, че Емил ви е откраднал земята, защо не се изправихте срещу него, а чакахте 7 години? Говорих с местни, г-н Алтанов. Преди 20 години сте придобили парцелите абсолютно незаконно, докато сте си пиели пиенето с тогавашния кмет на общината. След време сте се скарали със съдружника си и той е заложил своя дял при лихвари, защото вие сте го извозили и е бил без пукната стотинка. Не знам защо сте разпокъсали така парцела, според местните имало някакви сгради и вие сте се били с бухалки с новия собственик, за да си ги вземете и затова се е получило така.

Алтанов ме изгледа и аз му се усмихнах:

– Аз мразя физическото насилие, затова ви предлагам мирно решение на въпроса. Говорих с еколози, там всичко е дюни. Един да подшушне във фейсбук, че смятате да застроявате дюни и нали се сещате колко хлапета ще се изсипят там с плакати против вас.

Той поклати глава:

– Номера ви няма да мине, нищо такова не смятам да правя.

– Аз пък чух, че ще поставяте ограда от тараби, за да скриете незаконен строеж.

– Това са глупости. Нямам намерение да строя и го знаете.

– Може и така да е, но кажете ми кой ще купи парцел, в който всички еколози са се втренчили и колко ще ви струва да ги накарате да си затворят очите?

Алтанов се облегна назад:

– Слушай скъпа, кажи на Николов, че всичко там ще е пепел, ако не ми върнете земята. И не само там, познава ме. Да ходи да се прави на голямата работа на някой друг.

Усмихнах му се още по-мило:

– Наистина ли искате така, г-н Алтанов? В тази битка няма да има победител, може би само природата, ако всичко подивее. Хората на Емил са ви създавали много неприятности, защо искате това да продължава? - написах на едно листче няколко цифри и му го бутнах – По толкова ще вземем, ако продадем заедно. Аз лично много харесвам една древноримска поговорка „Ползвайте живота, защото е бързотечен.“ А ако вземете с мъжа ми да спорите кой е по-голям мъж, нямам никакви шансове да похарча тези пари на шопинг в тоя живот.

– Тази земя си е моя!

– Всъщност не е. И ако се помотаем още малко и дойде някое друго правителство, може пак да си стане държавна. Дайте да намерим нормално решение. Наясно сте, че няма да ви подарим земята само защото заплашвате. Може да ни съдите, но нямате основание и го знаете, да не говорим колко може да продължи делото и колко пари ще ви струва. Пари, които нямате. Погледнете това – станах, завъртях лаптопа на бюрото към него и пуснах едно клипче. - Това е парцел в Черна Гора, на едно езеро. Може да го закупим заедно и да инвестираме заедно. Какво ще кажете?

Алтанов хвърли един поглед към екрана:

– Купете си го. Аз си искам моята земя.

Седнах си. Този беше егати досадата, нищо чудно че Борил се беше скатал от срещата. Въртях го още петнайсетина минути и си го изпратих, нямаше да стане с приказки, човека разбираше само от бухалки. Позвъних на Колев, неговата фирма стопанисваше къмпинга:

– Здравей, Алтанов беше при мене да заплашва, щял да пали, да коли, да беси... Давайте по стария начин, той от дума не разбира.

Колев се засмя:

– Казах ти. Той е куха лейка тоя.

Завъртях се леко със стола:

– Накарай го да те заплаши някъде пред хора, че ще пали и подай една, две жалби в полицията. Да си имаме, ако наистина реши да прави нещо.

Колев кимна и аз затворих. Е, след като Алтанов не искаше с добро, щеше да е с лошо. Парцела му беше ипотекиран, трябваше просто да се постараем кредита му да стане изискуем, той нямаше пари да го плати и банката щеше да вземе парцела, а ние щяхме да го купим от банката. Брокерката, която навремето ни намери парцела за къщата, беше намерила някакъв румънец, който искаше целия имот и даваше много добри пари. Земята беше проблемна поради много причини, така че по-добре да се отървавахме от нея. Трябваше да кажа на Борил да се размърда и да се оправи с някой от банката, това беше по неговата част.

Отидох да видя Дари и звъннах на Борил, за да му кажа как е минала срещата. След пет позвънявания все още си слушах сигнала „свободно“. Дари продължаваше да е много крива и аз взех да се опитвам да я успокоя. Пуснах Таня да се поразходи малко, да ти мрънка Дари толкова часове на главата не си беше работа. По едно време вайбера ми изписука и видях съобщение от Иван „Питаше ме оня ден за сигурен месинджър, Тelegram се казва“.

Усмихнах се и си го инсталирах, не го бях питала, явно беше решил че е безопасно да си чатим там.

Борил така и не ми връщаше обаждането и аз позвъних на шофьора му:

– Къде е шефа ти?

Момчето се зачуди за миг:

– Ами... на една среща с някакви хора. Ако е нещо спешно, ще се кача да му кажа, той каза че ще си спре звука на телефона.

– Къде е тази среща?

Последва по-дълга пауза.

– Ами... в центъра. Да отида ли да му кажа нещо?

– Не, нека ми се обади после.

Затворих телефона и после пак го взех. Влязох в Telegram:

„– Размислих, приеми поканата за гостито.“

След секунда Иван се появи в чата:

„– Сигурна ли си?

– Да.

– Случи ли се нещо?

– Нищо, искам да те видя.

Получих няколко емотикончета „аз съм много щастлив“ и туптящо сърце и:

– И аз. Много се радвам, че се съгласи. Много ми липсваш, само за теб си мисля, откакто се разделихме.

– Само хубави работи, нали? (усмихнато емотиконче)

– Хубави и за двамата (намигащо емотиконче). Изв., но може ли да ти пиша след 9 тази вечер, че съм на среща в момента?

– Да, може когато искаш днес.

– Сама ли ще си довечера?

– Да.

– Тогава ти пиши, когато се оправиш с малката. Чао за сега. Happy (емотиконче). I love you (емотиконче). Сърце (емотиконче).“

Затворих телефона и се усмихнах на себе си. Ако на 21 някой ми беше казал, че на 46 ще имам дете на годинка и половина, ще ме гонят любовни терзания и ще се държа като пубер, щях да му се изсмея. Е, те 40 били новите 20. Happy.