ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: ПОБЕДА

Зараг Ту – най-кръвожадният от гуаронските предводители влезе в база “Диомед” в областта Леарния със самочувствието на победител и завоевател, какъвто на практика беше. Достолепната осанка подсказваше отдалеч кралския му произход. Тежката му кована броня от зегандариански кевларит блестеше ослепително под палещите лъчи на слънцето, а пелерината му плющеше под напора на вятъра. Дори начина по който държеше юздите на своя гроандус издаваше заплаха, за всеки дръзнал да въстане срещу авторитета му.

Според древните традиции на тази раса никой нямаше право да му оспори завоюваните трофеи. За хората бе трудно да осъзнаят принципите на йерархия при гуароните, тъй като те ги измерваха и преценяваха според собствените си разбирания, а не успяваха да погледнат през очите на врага. Те биха се усъмнили дори ако някой гуарон сам им кажеше, че единственото най-ценно качество за тях не бе доблестта или силата, нито дори мъдростта, а чувството за пълно безразличие и безчувствие пред обилно пролятата вражеска кръв. Само индивиди способни да не изпитват никаква милост биваха въздигани на трона на Угрок Син. Дори и най-малкият признак за мекушавост на предводителя непременно довеждаше до преврат, който костваше живота и властта на провинилия се.

Въпреки всичко обаче тези създания не бяха примитивни, при тях също съществуваха обичаи, подобни на човешките, с тази разлика, че принципът за равенство бе значително по-ясно изразен – никой по-силен нямаше да се обвърже с някой по-слаб и да го носи на гърба си. Точно по тази причина ранените по време на битка биваха убивани от своите бойни другари, на които нерядко по-рано бяха спасили живота.

Предводителят бе посрещнат тържествено с викове:

- Угхорна Легол! – (в превод: “Велики предводителю!”)

Гуароните бяха като опиянени от постигнатата изключителна победа. Сринатата база щеше да представлява ценен източник на кевларит, от който техните мъдреци лееха брони и оръжия, подобно на средновековните майстори от човешката раса, за чието съществуване в миналото те дори не подозираха.

Върховния вожд слезе от тежкобронирания си с естествени шипове гроандус, кръстосвайки ръце пред мощните си гърди.

- Онгуро Зенал – изръмжа той. (в превод: “Победата е наша, тя принадлежи на всички.”)

След това изявление се надигна мощна вълна от одобрителни ревове. Несвикналото с тях човешко ухо те можеше да ги оприличи на някаква адска какафония от неразбираеми звуци, но всъщност бяха пълни с умиление, гордост и възторг.

- Кезано Ардом – поде отново Зараг Ту, след като целия този хор стихна. – Дизана Ар Ду Тох. (в превод: “Плячката принадлежи на най-безмилостните.”)

- Нибоно Ри Имберо Зачи – продължи той въпреки, че в тълпата започнаха да се проявяват едва доловими признаци на нетърпение. (в превод: “Един предател ни я донесе.”)

Дори и простите редови войници усещаха, че днешната победа е ключова и извоювана с огромно количество кръв – гуаронска и чужда. Затова се смълчаха и изслушаха и последните думи на своя Велик вожд.

- Емзохо Жи Ли Омо Дазо – (в превод: “Ние мразим предателите, но във войната няма правила.”) Той махна с огромната си зеленикава лапа, за да покаже, че всякакви по-нататъшни приказки са излишни.

Бруталните създания не чакаха дълго да ги молят, а се нахвърлиха безпощадно върху това, което бе останало. Всеки бе свободен да вземе онова, което считаше за достойно за себе си. По-простите войници помъкнаха дори телата на убитите човешки войници, за да нахранят с тях собствените си гроандуси. Самите гуарони, изградили силна лична връзка с поверените им животни, изпитваха безпокойство, когато трябваше да ги хранят. И определено имаха основания за това – жертвите не бяха редки, тъй като чудовищните създания бяха крайно непредсказуеми дори за собствените си ездачи. Изградената симбиоза между тях обаче бе толкова древна, че никой измежду най-изтъкнатите гуаронски летописци не се наемаше да заяви с точност кога чудовищните същества бяха опитомени от представители на тяхната раса.

Суматохата наоколо бе толкова голяма, че наподобяваше на някоя строителна площадка от далечното минало, когато човешките работници, използвайки единствено голите си ръце, издигали изумителни и грандиозни сгради – произведения на изкуството. Само че сега бе точно обратното – вместо съзидание наоколо цареше разрушение.

Принц Нундраг – синът на Зараг Ту – надзираваше целия грабеж най-внимателно, тъй като все пак някой можеше да задигне нещо, неподобаващо за неговия ранг, ощетявайки по този начин кралската фамилия на Угрок Син.

Всички очакваха принцът да наследи своя баща на трона, но той въпреки достолепната възраст от 165 зегандариански години не даваше никакви признаци на слабост или неувереност. Най-малкият му син Нундраг бе негов единствен любимец и именно поради тази причина бе избран да участва в бойния поход на баща си.

Принцът се различаваше доста от своите себеподобни, закърмени единствено с вярванията в преданията от гуаронския фолклор. Именно в тях се съдържаше и разумното обяснение за омразата на гуароните към представителите на човешката раса. Според легендата двете раси имаха общо начало и корени. Богинята майка Марак Тулба бе дала живот на двама велики синове – Гимлин Орн (прародителя на гуароните) и Мидриел (родоначалник на човешката раса). Още с раждането си обаче станала видна разликата във външния им вид. Никъде в легендата не се казваше обаче по какви причини по-малкият й син Мидриел бе станал неин любимец. Когато трябвало да им завещае тайните си сили избрала именно него. Този неочакван обрат разгневил силно Гимлин и го принудил да обяви дуел на брат си. Двамата се срещнали на митичната планина Еклек Зон, където Мидриел го сразил. Отчаян и сломен, Гимлин се оттеглил в Мъгливите планини на североизток от Родуел. Там той обаче кроял планове за своето страшно отмъщение към хората. Повечето гуарони действително чакаха деня, в който той ще се появи отнякъде и да ги поведе напред към завоевания.

Принц Нундраг изпитваше известни съмнения към легендата, тъй като в нея определено имаше големи пропуски. Но това не му пречеше да се съгласи вътрешно, че гуароните са създадени единствено, за да побеждават враговете си.

Още повече, че беше чувал някои обезпокоителни слухове за произхода на расата си. Надяваше се с времето да се убеди в кое беше правилно да вярва.

^^^

Пустинята сякаш наистина нямаше край. А ветровете продължаваха да духат все така безмилостно. Всяка поредна пясъчна вълна полираше и без това гладката като стъкло повърхност на близките дюни. Едва забележими за окото песъчинки биваха запращани в безкрая, където ставаха съвсем невидими, само за да бъде продължен този суров танц на природата отново и отново. Накрая границата между небето и земята съвсем се изгубваше и всичко заприличваше на едно цяло. За последните хиляда години човешката цивилизация определено бе променила хода на своето развитие, но първичната логичност в кръговрата на природата се бе запазила непокътната. Насред нищото беше разпъната огромна шатра с твърде причудлива форма, която наподобяваше древните вавилонски зикурати, издигани във възхвала на боговете. Около нея имаше силна охрана от гуарони и няколко гроандуса, които, колкото и нетипично да бе за техния вид, сякаш усещаха нещо подобно на страхопочитание и се зъбеха по-малко от обикновено.

Изведнъж в така импровизирания стан настана суматоха, тъй като стражите съзряха eздачи в далечината. В мигом нададоха гръмки викове, които прокънтяха наоколо и дори няколко от огромните чудовища изсумтяха предизвикателно, стреснати от внезапния шум.

- Принцът се връща! Принц Нундраг е жив!

Трудно беше да се опише “подобието” на радост, което се изписа по грубите лица на тези сурови воини, когато произнасяха тези думи. Както вече споменахме, гуароните разбираха значително от военно дело, тъй като бе в кръвта им да воюват. Те не биха губили време в празни приказки, защото говореха езика на природата, нещо повече - те бяха нейната стихия. Победителят при тях се посрещаше като божество, но на специалната церемония задължително се подчертаваше смъртния му произход. Простите воини дори вярваха, че докосването на пурпурния плащ на владетеля на Угрок Син ще им донесе ако не обезателно щастие, то поне някаква закрила против лош късмет.

Облакът прах на приближаващия керван придобиваше все по-големи и ясни очертания и ако досега гуароните все пак имаха известни опасения относно евентуална човешка атака, дръзко и умело маскирана по този начин, то те напълно се разсеяха. Огромните им лапи разхлабиха захвата си около оръжията, винаги държани в състояние на готовност, но пазачите оставаха все така бдителни.

Никога не бих сбъркал рева на гуароните на Нас Радал – тихо изръмжа един от стоящите наблизо гардове. – Помнете ми думата, това е добра поличба.

- Богинята-майка ни закриля – добави друг, стоящ наблизо.

Едва ли обаче някои от останалите го чу, а дори и да го чу – му обърна внимание. Колкото и банално да звучеше, в тези няколко мига времето сякаш беше спряло своя ход, тъй очакваното радостно събитие можеше да преобърне цялото история на вида им. За няколко части от секундата, дори и пустинята беше в абсолютен синхрон с техните въжделения за оцеляване и възвръщане на предишното си могъщество и като че ли безмилостният пясъчен вятър на Зегандария беше утихнал. Мълчанието на природата обаче бе затихване пред буря.

Принц Нундраг почти скочи от своя гроандус още преди животното да е напълно спряло своя ход, което предизвика одобрителни възгласи сред поданиците му. Следваха го няколко телохранители от личната му охрана, а също и няколко съгледвача, които вървяха наравно с кервана. По-нататък докъдето стигаше погледът се нижеше, подобно на стоножка, дълга върволица от гуаронски воини. Лесно би могло да усети колко много те желаеха да го видят на трона като върховен предводител. Той удостои присъстващите с царствено кимване и изръмжа одобрително на поздравленията им. Още преди да се опомнят, влетя в огромната шатра, която не беше предназначена за простосмъртни, а само и единствено за владетелите от последната династия.

Вътрешността на шатрата заслужаваше описание, тъй като беше покрита с елюрианови кожи от убити благородни животни, които се срещаха само в Мъгливите планини, или които вече почти не се срещаха дори и там. В средата на огромната шатра царствено стоеше Зараг Ту, върховният повелител на гуароните.

- Нундраг, прибрахте ли каквото беше останало? Сам разбираш, че трябваше да се върнем назад, за да укрепим позицията и да си подсигурим тила. – прогърмя гласът ме мощно и неумолимо.

- Разбира се, Ваше Величество – принц Нундраг беше строго официален, защото така изискваше протоколът на йерархията. На практика владетелят стоеше по-високо от принца. – Всичко беше изпълнено точно както наредихте.

Зараг Ту кимна леко отегчено, но продължи със същия неумолим тон.

- Какво мислиш за бойния дух на хората? Оказаха повече съпротива, отколкото очаквахме. Дори се осмелиха да проявят нечувана дързост и се опитаха да унизят наши воини.

Нундраг беше достатъчно благоразумен да направи известна пауза и да изчака още малко дали баща му не се кани да добави още нещо, след това отговори бавно и напълно спокойно.

- Мисля че този биоголичен вид крие доста изненади, но е доста безпомощен без модерните си играчки, докато един гуарон може да надвие човек дори и с голи ръце, при всякакви климатични условия.

Царят кимна утвърдително.

- Разпредели ли плячката между воиниците, Нундраг?

- Да, Ваше Величество – отговори синът.

- Обикновените воиници ни донесоха победата, Нундраг, а не онзи предадел. Той просто малко им помогна. Това е всичко. Никога не забравяй, че властта ти се крепи именно на тях и на лоялността им. А сега ме остави.

Принцът почтително се поклони и излезе от шатрата. Разбира се, че беше изпълнил всичко, което му беше наредено, та дори и повече. Но от погледът му не убягна, че въпреки суровото лице на баща му, някакво униние го измъчва. Той дори се опита да пропъди тази мисъл, съзнавайки безсмислеността й.

- Е сега е времето да се насладиш на победата и да се накичиш с нея като трофей. – чу подигравателен глас зад гърба си Нундраг. – Нямаше нужда дори и да се опитва да познае кой е притежателят му. По-големият му брат Киер Зох стоеше на няколко крачки встрани от него. – Но ти си любимецът на татко все пак. Каквото и да говорят, може би наистина е вярно, че те гласи за свой наследник.

Нундраг се направи дори, че не го чува. Не искаше да влиза в конфликти точно днес. Не искаше да помрачава победата си. Но ясно осъзна, че макар и близо до шатрата, край тях незнайно защо нямаше обичайната охрана. И изведнъж застана нащрек.

- Мислиш ли, че ще можеш да командваш славните ни армии, да се явиш достоен заместник на нашия велик баща? – запита Киер Зох околвайки зъбите си, като бясно куче.

Нундраг инстиктивно стисна дръжката на хаджарата си, готов за всякакви непредсказуеми действия от страна на брат си. Знаеше че евентуално двамата биха се били до смърт, защото такива бяха правилата за унаследяване на трона, завещани според легендата от самия Гимлин Орн.

- Спокойно, не се вземай насериозно. Тук не му е времето и мястото все пак. Това би значело да омърсим кръвта на кралската фамилия. Нещо, на практика, недопустимо. – изсумтя леко презрително брат му.

- Не ме е страх да се изправя срещу теб - отговори спокойно Нундраг. – Знаеш това много добре.

- Може би много скоро ще имаш възможност за това – процеди през зъби Киер Зох, отдалечавайки се с бързи стъпки.

Принцът се обърна, но брат му като че ли беше потънал вдън земя. На около сто метра край шатрата лениво преживяха няколко гроандуса, които въпреки дебелите си кожи, явно не се чувстваха толкова комфортно под лъчите на палещото слънце.

Нундраг се замисли за миг. Спомни си, че баща му изглеждаше унил и чак сега проумя причината за това. Очевидното предизвикателство беше поставило началото на така наречения гуаронски ритуал “Танца на смъртта”. Традицията беше по-силна дори и от върховния повелител на гуароните и той не можеше да направи нищо. Нещо повече, докато траеха игрите, обикновено военните действия с врага се преустановяваха, а това можеше да ги направи уязвими за евентуални атаки от страна на човешката раса. Този ритуал даваше възможност на по-неглижираните от синовете правото да спечелят надмощие над своите братя фаворити като им обявят дуел. Обикновено той не се провеждаше веднага, защото обявилият предизвикателството символично казано влизаше в ролята на “ловец”, а предизвиканият влизаше в ролята на “жертва”, без значение какво място заемаше в унаследителната линия. Статусът му се запазваше до момента, в който пронижеше гърлото на своя кръвен съперник. Цялата игра на “котка и мишка” можеше да продължи дори цял месец. Разбира се, подобни случаи въобще не бяха някакво изключение или прецедент, тъй като Нундраг все още имаше известни спомени, че славният им баща беше дошъл на власт по същия този начин. На практика рядко се случваше предходният владетел да си отиде от естествена смърт. Гуарони, поели функцията на съгледвачи, гарантираха, че други няма да се намесват в дуела. Обикновено те бяха сред останалите и не биеха на очи, но бяха безрезервно предани на суверена си и ясно осъзнаваха важността на задачата си, която на практика означаваше най-висшата възможна чест за простосмъртни.

- Е щом наистина искаш война, драги ми братко, ще я получиш – промълви замислено той. – Макар да излагаш на смъртна опасност цялата ни раса с твоята безмислена ревност и алчност.

Церемонията по посрещането на победителя започна едва когато мракът почти напълно падна над Синтрос. Лагерът на гуароните беше на около двеста зегандариански мили от база “Диомед” в посока север-североизток. Като мъдри войни те бяха оставили планините зад гърба си, което от една страна им осигуряваше сигурно прикритие, а от друга осигуряваше резервен маршрут за изтегляне обратно на север към Ксандерар, или дори към Мъгливите планини на североизток от Родуел. А безкрайната пустиня пред тях би възпрепятствала всеки опит за ненаеен щурм. Не че такъв бе много вероятен, предвид на разрушенията в цялата околност и избитото значително количество човешки воиници.

- Време е. Принцът да се приготви. – провикнаха се специално обучени за целта “глашатаи”. – Церемонията на кървавото кръщение трябва да започне.

Всяка извоювана победа даваше изключителното право на победителя за неприкосновеност по отношение на статута му на лидер. Единственото нещо, което можеше да наруши подобен имунитет бе “Танцът на смъртта”, който трябваше да се изиграе с или без съгласието на участниците. Именно затова Киер Зох не бързаше да нападне брат си, защото това можеше да влезе в конфликт с втората по важност традиция и това да внесе разединение сред всички гуарони. А дори и той не можеше да допусне това, не и след толкова години, когато най-накрая храбрите воини бяха слезли от планината, за да отмъстят за униженията си и да възвърнат правото си да управляват тази планета много преди човеците да стъпят тук. Трябваше да се действа много внимателно и предпазливо и принцът бе наясно, че няма да изпусне в никакъв случай предоставената от съдбата или традицията (и той не бе сигурен кое!) възможност. Гуароните можеха и да имат много принцове, но само един крал!

Бойните тъпани на гуароните от Нас Радал (така наричаха личната елитна гвардия на кралското семейство) задумкаха ритмично и тържествено. Всеки от тях буквално настръхваше, когато чуеше този звук. Във всяко грубо думкане отекваха стотици години история и традиции. Тези звуци бяха свещени за всеки истински воин и той беше готов да даде кръвта си за тях. Но този път смисълът на звученето им беше по-различен. Бяха пълни с гордост и чувство за възвърнато достойнство. Бяха пълни с искри нова надежда. Бяха проблясъците на нова зора. Тяхната нова зора. Тяхното ново начало.

Принцът излезе тържествено от втората церемониална шатра, която подчинените му бяха разпънали специално за него. Наоколо всички присъстващи бяха свели главите си.

Беше облечен в специална церемониална роба от кисон, която войниците бяха отмъкнали от опожарената и разграбена база на хората. Той мина бавно и с дойстойнство между двата реда кланящи се войници, поданици и зяпачи от обоза. Всички искаха да го видят отблизо, особено след като слуховете за спречкването с брат му бяха разпространени благодарение на съгледвачите. Сега всички вече бяха наясно че предстои смяна на управлението, а това беше възможно най-интересната и важна тема в момента.

Нундраг седна на разкошен трон, а пред краката му ливнаха специално приготвено ведро с кръвта на убити по-рано войници. Публиката наоколо направо пощуря. Те знаеха, че никой нямаше право да обявява дуел на никого в ден като днешния и дори и най-смелият гуарон не би пристъпил тази традиция.

Младият наследник се изправи и всички се смълчаха.

Храбри мои воини, няма време за празни приказки, особено когато победата е толкова близо. Вчера моят брат Киер Зох ми обяви дуел, така че очаквайте ловът да започне в най-скоро време. Познавам добре традициите на славните ни предци и в името на оцеляването на нашия вид, ще гледам да го спечеля възможно най-бързо и да докажа, че и в бъдеще заслужавам да бъда Ваш владетел.

В най-далечния ъгъл на стана, един съгледвач наблюдаваше церемонията незабелязан и дори още преди тя да е приключила тихо се измъкна, без да го види някой. Той имаше важна мисия, възложена му от самия принц, да му помага по време на лова, в замяна на поста главен негов заместник. Киер Зох предвидливо се беше оттеглил и бе потънал вдън земя. Нещо повече, традицията повеляваше след обявеното предизвикателство, той да бъде линчуван от поданиците, заради опит за узурпиране на властта. Така че животът му беше в опасност през този един-единствен ден на коронацията на брат му за крал. От следващият ден обаче той отново възвръщаше статута си на принц и преследването на живот и смърт започваше.

Може би подобно обяснение на смяната на властта би звучало малко объркващо за хората, но истината бе, че принципите му не бяха изневерявали никога на единството на тази раса, която се бореше за оцеляване през последните няколко хиляди години. Съгледвачът тихо мина покрай шатрата на жените от Нас Радал която беше на края на стана и потъна в пустинята, но намеренията му не убягнаха от зоркото око на Рас Тиан, дъщерята на предишния началник на стражата на Зараг Ту. Тя бе красива девойка, висока и снажна, и покриваше разбиранията на гуароните за красота. Можеше да язди с часове, да стреля с лък не по-малко точно от всеки мъж в стана, но притежаваше нещо, с което много малко мъже можеха да се похвалят – тънка интуиция за ситуацията и възможното й развитие в бъдещето.

През едва отворения процес на шатрата с крайчеца на окото си тя забеляза съгледвача да се отдалечава, което веднага породи у нея сериозни опасения относно намеренията му. Всеизвестно беше, че въпреки особения си статут на държавни служители, съгледвачите нямаха правото да напускат лагера в този ден на коронацията и тази трета основна традиция на този вид беше на практика ненарушима.

“Кой ли е той?” – мислеше си тя, - “Трябва да съобщя на татко веднага. Той ще знае по-добре от мен какво да се направи.”