17. Болницата
Вече живея в болницата. Щом свършат учебните ми часове, отивам при мама. По пътя си купувам геврек или кифла. Свиждането е само два часа, от един до три, но доктор Симов говорил със старшата сестра и тя ми разреши да влизам по всяко време в отделението и да оставам до вечерта. „Тя е внучката на доктор Катина Ковачева” – ѝ казал доктор Симов и това било достатъчно.
В стаята има още три жени, оперирани от рак. Майка ми ме посреща с измъчена усмивка. Сигурно я боли, но все повтаря: „Добре съм, не се тревожи за мене.” Сядам на леглото до нея, вземам ръката ѝ с двете си ръце и започвам да ѝ разказвам какво се е случило днес в училище. Нищо особено не се е случило там, разбира се, но аз си измислям и доукрасявам школското ни ежедневие. В три часа свиждането свършва и отделението притихва. Минава сестрата, носи термометри и лекарства. Майка ми има температура, все около трийсет и осем градуса. Тя си изпива чинно лекарствата и след малко се унася. Тогава излизам в двора на болницата, сядам на някоя свободна пейка, написвам си домашните и преглеждам набързо уроците за следващия ден. А вечерта чета на глас един от любимите романи на майка ми: „Защото ме обичаш” от Ноел Анри. Оригиналното заглавие на романа е Je ne suis pas une héroine, Аз не съм героиня. Елеонора беше го чела първо на френски, след това на български, но когато предложих вечер да ѝ чета нещо, тя ми каза:
– Донеси Je ne suis pas une héroine.
– На френски ли искаш да ти го чета, мамо? Ще ми бъде трудничко.
– Не, на български. Жените ми казаха, че и те искат да слушат.
Вечер сядам на единствения стол в средата на стаята и чета на глас. А романът ни пренася към далечна и непозната действителност...
Той е красив, богат, изключително интелигентен, властен, загадъчен. Той е немецът барон Карл-Стефан фон Вайзефорд. Тя е красива, бедна, чувствителна, крехка, блестяща пианистка. Тя е французойката Фредерика Илзен. И неизбежно между тях се възпламенява тревожна, разтърсвана от драматични обрати любов – в замък недалеч от Париж, сред блясъка на свещи, сребро, кристал и музиката на Бах и Моцарт. Като в приказките: принцът и Пепеляшка. Не, по-скоро красавицата и звярът, защото годината е 1939-а, а баронът, който си е изградил непоклатимо реноме на антифашист и приятел на Франция, всъщност е генерал от Вермахта и ръководител на Петата колона в страната. И той е разработил блестящ коварен план за превземането на Франция. Когато открива истината, Фредерика е ужасена. Но тя за нищо на света не би го предала на френските власти, защото го обича. А той за нищо на света не би отстъпил пред горещите ѝ молби, защото неистово желае да властва и да побеждава. Франция ще стане лесна плячка на Третия райх; Фредерика ще се съсипе от угризения и мъка заради трагичната съдба на родината си; баронът ще се разочарова от резултата на пъкленото си дело, ще дезертира и ще се върне при любимата си, въпреки че прекрасно знае какво ще последва. Накрая Гестапо ще ги накаже със смърт.
– Не е ли тежка тази история за вас, мамо? Мога да ви чета нещо друго.
– Какво значи тежка? Романът ми помага да осъзная, че истинската любов е по-силна от смъртта...
*
В деня, когато оперираха майка ми, отидох при д-р Симов.
– Не знам какво да ти кажа, моето момиче.
– Истината.
– Добре, истината. Говорих с хирурга. Открили са разсейки по лимфните възли. Това е, Марина, да се надяваме на чудо...
Не престанах да се надявам на Чудото. Нито за миг! Така напрегнато го очаквах, че почти го усетих, когато мина покрай нас и ни погледна с безразличие: една умираща жена на средна възраст и уплашената ѝ дъщеря, такива ги има милиони по света, чудо голямо! Обаче Чудото забелязало Ана, харесало я и кацнало на рамото ѝ.
Един ден тя дойде в болницата, прегърна майка ми и едва сдържайки радостта си, каза:
– Хайде, Ели, оздравявай вече, че ще ставаш кръстница.
– Какво искаш да кажеш, Ани?
– Ами... бременна съм.
– Господи, каква хубава новина! – майка ми се понадигна от възглавницата и лицето ѝ се разведри. – Разказвай! В кой месец си?
– В четвъртия. Помислих, че влизам в критическата, а то какво било! Пада се да родя през декември, а напролет ще направим кръщенето.
– Напролет... – повтори тихо майка ми, обърна глава към отворения прозорец и се загледа в клоните на кестена, отрупани със свежозелени листа.
*
Трудно ми е да си обясня как, при такова рехаво и разсеяно учене през последните месеци на учебната година, завърших десети клас с отличен успех. Имах само една петица – по история. Не се обичаме с тази персона – Историята, и това си е! Според мен и пет ми беше много, като се има предвид досадата, която ми причиняваше този предмет. Наложи се отново да зубрим за вероломното нападение и Великата отечествена война. С главна буква! Там, в Съветския съюз, всичко им беше Велико: революцията, войната, страната, вождовете, народът... Както и да е, нямах време и сили да разсъждавам върху това. По-важното беше, че вече можех да стоя в болницата от сутрин до вечер.
*
Беше събота вечер, когато видях в пощенската кутия покана за телефонен разговор с баща ми в неделя, в 10 часа сутринта. Около осем тръгнах към болницата и се напрегнах да измисля правдоподобна лъжа, за да изляза към девет и половина. Но когато влязох в стаята, заварих до леглото на майка ми Фахри, в бяла престилка.
– Марина, виж кой е тук! Фахри е започнал работа като санитар в болницата.
– Фахри! – спуснах се към него и го прегърнах.
Само да не се разплача! Вдъхнах миризмата на белина от престилката му и се поуспокоих.
– Фахри, как се озова тук?
– Ами... разбрах, че търсят санитари, подадох молба и ме взеха – тесните му тъмни очи леко се навлажниха. – Аз ще отида да свърша туй-онуй и пак ще дойда.
Фахри се върна тъкмо навреме.
– Я иди да се поразходиш навън, не ми изглеждаш добре, ще вземеш и ти да се разболееш. Аз съм тук, ще наглеждам госпожата.
– Добре, няма да се бавя много.
Седя на пейка в залата с телефонните кабини и чакам да ме повикат. Поглеждам големия часовник на стената, минава десет. През минута-две се чува повикване и някой притичва към указаната телефонна кабина. Най-после по високоговорителя прозвучава провлачено носов женски глас: „От Варна за Каранова – в трета кабина!”
Вдигам слушалката и чувам гласа на баща ми:
– Ало, Марина, добре ли си? Отдавна не съм получавал писмо от тебе. Какво става?
Предполагах, че междуградската клюкарска линия се е задействала отново и той вече знае. Ако майка ми, вместо да се разболее тежко, беше си намерила любовник, веднага щяха да му докладват. Изглежда, дори и най-настървените сплетници са стъписани пред бедата ни.
– Миличка, защо мълчиш?
– Мама е болна.
Сега той замълча.
– Много е болна, тате. Оперираха я от рак на стомаха, но не отива на добре.
– Защо не ми се обади? Как стана това? Ще си взема отпуск и ще дойда.
– Не идвай! Какво ще направиш, като дойдеш? Ще я разстроиш още повече. Не идвай!
– Добре, няма да идвам. Засега. Но трябва да се чуваме редовно, не ме оставяй да се пръсна от притеснение за тебе и...
Не доизрече думата, която очаквах от него, и това ненадейно ме озлоби.
– И за кого още, тате? – попитах заядливо.
– И за Елеонора – добави той с отпаднал глас.
Когато вечерта се прибрах у дома, забелязах, че колелото ми, което винаги стоеше под стълбището до входа, сега го няма. Помислих си, че може Росен да го е прибрал в мазата, при неговото колело, защото вече не го карам. Качих се по стълбите и... изтръпнах. Вратата ни зееше полуотворена, с разбита брава. Крадци?! Боже мили, и това ли трябваше да ни се случи! Вътре навсякъде личаха следите от трескаво и грубо тършуване. От бюфета бяха изчезнали сребърните чаши с позлата отвътре, които дядо ми донесъл навремето от Виена; нямаше ги и сребърните прибори за хранене на баба Катина, с нейния монограм КК, инкрустиран върху дръжките. В дрешника и двата гардероба бяха отворени, част от дрехите ни липсваха, официалните рокли и коженото палто на майка ми, моята пола, която Соланж ми беше ушила, заедно с фустата. А на пода се беше килнала кутията за бижута, отворена и вече съвсем празна. Бяха ни обрали! Бяха ни взели всичко, което имаше някаква стойност. Бяха откраднали пръстена на мама, пръстена с големия тъмночервен рубин...
Оставих всичко така и отидох у Росен. Люба Константинова си беше вкъщи и двете със Стела слагаха масата за вечеря.
– Какво се е случило, мила? – попита ме тя уплашено. – Защо трепериш, тресе ли те? Да не би Елеонора...
– Не, не е това... Обрали са ни!
Тримата хукнаха през коридора към нашата врата, влязоха, видяха пораженията, Люба започна цветисто да кълне крадците, Росен стискаше зъби и мълчеше, а Стела ме прегърна и се разхлипа.
– Тази вечер ще спиш при нас – каза Люба, – а утре ще отидеш в милицията да съобщиш за кражбата.
– В никаква милиция няма да ходя. Ще ме накарат да пиша жалба, после ще поискат да дойдат за оглед, ще си загубя целия ден. А в това време мама ще ме чака в болницата. Тя не трябва да знае какво ни се е случило.
Не им казах, че самата мисъл да пристъпя през прага на милицията ме изпълва с непоносим страх.
Напразно се притеснявах да не се издам пред майка си за грабежа – тя прекара почти целия ден в полусън. Отваряше очи за малко, погледът ѝ беше замъглен, посягаше с несигурна ръка към чашата с вода на шкафчето, повдигах я, доближавах чашата до устните ѝ, тя поемаше няколко глътки и пак се унасяше. По някое време дойде Фахри и ми донесе голямо парче домашна баница. „Джемиле ти я праща, още е топла. Излез навън и си я хапни спокойно.” Баницата ухаеше приятно и аз се сетих, че от доста време не съм яла. Излязох на двора и докато ядях, се замислих дали да не кажа на Фахри за кражбата. Отказах се. Какво може да направи той? Най-много да поправи бравата. Защо да го товаря още, и без това виждам колко се тревожи за нас. Може пък това с обира да е знак на съдбата. Нали казват, че доброто и лошото се редували в живота на човека. След толкова лошотии не е ли време за нещо хубаво? Може би майка ми ще оздравее...
Вечерта много ми се искаше да остана при мама, щях да се опитам да подремна на стола, не ми се връщаше в ограбената къща, но дежурната сестра ме отпрати.
Още от двора видях, че прозорецът ни свети. Затичах се нагоре по стълбището със свито сърце. Сега пък какво ще заваря? Може би крадците са харесали изоставения ни дом, върнали са се и са го превзели. Вратата имаше нова брава и беше плътно затворена. Събрах смелост и влязох.
Картинката беше толкова неочаквана, че онемях от изненада. Масата беше сложена за вечеря, а около нея седяха, ухилени до уши, Росен, Иван и Катя. Стаята беше чиста и подредена.
– Какво сте направили? – попитах, след като се посъвзех. – Дано да не сънувам!
– А, не сме ние – каза Росен. – Тимур и неговата команда бяха тук, но ги изпратихме по живо по здраво, за да си вечеряме спокойно, без съветски граждани.
– Сядай и да започваме! – изкомандва Иван. – Не зная за вас, но аз умирам от глад.
– Марина, сготвила съм миш-маш – обади се най-сетне и Катя. – Росен ми каза, че го обичаш.
– Обичам миш-маш! И обичам да вечерям с приятелите си! И безкрайно съм ви признателна!
– Имаме и десерт – каза Иван. – Баба ми ти праща буркан сладко от кайсии.
Росен излезе и след малко се върна с една бутилка.
– Какво е хубавата вечеря без чаша червено вино?
– Откъде го изрови?
– От неприкосновените запаси на майка ми. Спокойно, не съм го откраднал. Тя каза, че ни се полага малко алкохол по случай успешното завършване на учебната година.
Станах и извадих от бюфета кристалните чаши за вино.
– Добре, че крадците са ни ги оставили.
Росен напълни чашите.
– Наздраве, дружина!
Чукнахме чашите си и стаята се изпълни с нежен звън. Огледах се и едва сега забелязах, че кандилото пред иконата на Света Богородица свети.
– Сетили сте се и за кандилото.
– Катя се сети – каза Росен. – Ние с Иван сме жертви на атеистичното възпитание.
– Благодаря ти, Кате! И на атеистите благодаря, че не съм сама тази вечер и че жилището ни отново заприлича на дом.
В следващия миг се почувствах виновна. Какво правя! Майка ми лежи в болницата, може би в момента има болки, а аз тук се забавлявам. Росен сякаш отгатна мислите ми и се опита да ги отпрати в друга посока.
– Марина, днес Иван е провел мъжки разговор с Чано.
– Нали се разбрахме да не ѝ казваме? – обърна се Дългия към Росен.
– Какво да не ми казвате? За какво си говорил с Чано?
– Казах му да не се навърта около тебе, защото си имаш приятел. И той ме разбра.
– Иване, защо си го направил? Как можа! Освен това нямам приятел.
– Имаш! – Иван ме погледна сърдито. – Само трябва да спреш да се инатиш.
– Ти пък откъде знаеш, че се инатя?
– Всичко знам. Нали сме приятели със Стас!
– И как поддържате приятелството си? Писма ли си разменяте?
– Какви писма! Виждаме се. Аз му ходя на гости във Варна и той идва тук. Дори преди няколко дена пак пристигна. Тревожи се за тебе.
Отпих две глътки вино и усетих приятна отмала. Каквото и да става оттук нататък, имам си страхотни приятели. И Стас, който се тревожи за мене. Колко е хубаво, че крадците не могат да ми ги отнемат!
На следващата сутрин майка ми изглеждаше по-добре.
– Сънувах ужасен сън – каза ми тя. – Бях си загубила пръстена. Оня пръстен... Търсих го навсякъде: вкъщи, в двора, в градината, на улицата, цяла нощ го търсих. Като се събудих, изпитах облекчение, че това е било само сън.
Изтръпнах. Извърнах се встрани, за да не види тревогата по лицето ми, и казах:
– Ох, мамо, намерила си за какво да се тревожиш.
– Марина, няма да ме погребваш с пръстена. Нека да ти остане за спомен от мене. В рубиненото му сърчице са скътани най-щастливите мигове от живота ми. Той ще те пази от беди, сигурна съм!
– Майчице, чуваш ли се какво говориш?! Не искам да слушам такива глупости! Ще оздравееш! Ето, днес си по-добре от вчера, а утре ще бъдеш още по-добре. Длъжна си да оздравееш, заради мене! А някой ден ще заминем двете за Париж. Обещала си ми да ме заведеш в Париж, забрави ли?
– Няма да мога, миличката ми. Отивам си.
– Можеш! Всяка болест може да се победи с воля и желание за живот. Ако ме обичаш, ще се пребориш с болестта!
– Знаеш колко те обичам, но не ми се живее повече. Много съм уморена, искам вече да се прибера при мама и при татко...
Вечерта майка ми изпадна в кома. А на другия ден пристигна баща ми. Той идваше в часовете за свиждане, сядаше на стола до леглото, а аз ги оставях и излизах навън. Нека да ѝ поговори, навярно има да ѝ казва толкова неща, а тя ще го чуе, сигурна съм.
Елеонора издъхна в болницата, сутринта на 9-и август 1958 година – един ден преди да навърши четиридесет и три години...
© Jereena Все права защищены