Ю

     Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.

     Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.

     Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.

     –  Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.

     Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.

     – Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!

     Не беше това.

     – Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.

     Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.

     Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.

    – Но... но! – гъргореше.

     Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:

    – Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.

     Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.

     Никой не му обърна внимание.

     Ю беше останал без работа.

     Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето ѝ – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си, не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.

     Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.

     Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.

     Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?

     Вероятно.

     Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.

    – Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!

     Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?

     Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен, вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.

     Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.

      – За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.