23.09.2019 г., 7:51 ч.

Ю 

  Проза » Разкази
981 7 24
4 мин за четене

     Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.

     Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.

     Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.

     –  Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.

     Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.

     – Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!

     Не беше това.

     – Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.

     Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.

     Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.

    – Но... но! – гъргореше.

     Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:

    – Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.

     Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.

     Никой не му обърна внимание.

     Ю беше останал без работа.

     Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето ѝ – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си, не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.

     Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.

     Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.

     Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?

     Вероятно.

     Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.

    – Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!

     Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?

     Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен, вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.

     Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.

      – За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Деница.
  • Много ми хареса и този разказ.
    Ще ги прочета всичките. Ще намеря време
  • 451 градуса по Фаренхайт. И повече дори е температурата в подвързаческия цех. Само там ли?
  • Неудобните хора са четящите хора... Те не се вписват в никоя пътека, ако и да е клинична... И вероятно за незрящите очи са просто едни болни хора. Да излекуваш някого от преимуществото му да може да чете ( това е чудесно използвана метафора от теб), е обречено на невъзможност... А тези хора са обречени на единение и самота... останали неразбрани.
  • Благодаря, Дон Бъч, Красимира, Силве.
  • Прочетох отново и отново усетих онова чувство на безнадеждност. Повече ми се струва, че има премълчана и спестена горчивина, отколкото да е измислена.
  • Владимире, поздравявам те за въздействащия начин, по който от една картина с цвета на мастилото си създал забележителен разказ - мога да кажа винаги актуален, докато съществува нефункционираща система, която лекува хората и функционираща система, която преди всичко "прави пари". Този, който "Дори и книги не може да подвързва" вероятно има много други заложби и образът на "книгата" възприех като потребността, която изпитва да се развива и да учи.
  • Присъда ли е или просто констатация - не знам. Но удря като тонове тухли в стената.
  • Благодаря, SMooth, Росица, Нина.:
  • Харесах! И не харесах, на места ми звучеше малко измислено, неговорещите младежи ме поизнервиха, но в края този поклон пред КНИГАТА като живо същество много умело е втъкан в разказа. Дори не отчетох наглостта на работодателя, който явно не е чел и една книга в живота си. Поздравления!
  • Страхотен, актуален разказ... За всички ни - от "А" до "Я".
    Убийствен сарказъм, за който те поздравявам.
  • Брутално реално! На това му се казва геноцид, под друга форма и с други имена...
  • Благодаря, robertratman (R), Ирина.
  • Харесвам начинът ти на писане,Владимире-кратко,стегнато и интересно поднесено,без разводняване,дори необичайното заглавие ме грабна още в началото....А темата...много типична ,за съжаление!
  • Много тъжна и хубава история.
  • Благодаря, Георги.
  • Гилотината не познава милост...
    Поздравявам те.
  • Благодаря, Силве.
  • Онеправдани и бедни, с имена от А, до Я, точно това се случва с тях. Това се случва с нас. Толкова е масово, че или пропадането на човечеството ще е най-естествения отклик от бездушната маса, или хората ще започнат да бягат един от друг, за да се съхранят. Тайно се надявам да има и трети, по-добър изход.
    Поздравления за написаното. И за това, което не се чете, но хваща за гърлото и се усеща.
  • Благдаря, Светулка, Стойчо, Бистра, Мариана, Валентина.
  • Тъжна история. И истинска
  • Много тъжна история
  • О,накрая е убийствено иронично,но точно!
  • Невероятен разказ, много младежи могат да се разпознаят тук. А финалът прострелва с реализъм.
Предложения
: ??:??