Ю
Младежът идваше всяка сутрин в шест и половина сутринта да му вливат нещо във вените. Носеше абокат, а след манипулацията обвиваха ръката му с бинт. Запечатваха отверстията с лепенки и беше като нов. Все едно се е одраскал леко. Тази болница работеше денонощно.
Трудно говореше. Така и не стана ясно дали се казва Юсуф или Юри. Сестрата в превързочното го наричаше Ю, въпреки че засне личната му карта и отлично бе осведомена за имената му.
Ю дойде със закъснение този ден – може би чак към десет часа. Носеше разпарчетосана книга в джоба си. Пяна от устата му се стичаше бавно и упорито, като сода от кисело мляко. Бършеше се и току попипваше книгата. Той беше или глухоням, или просто изпитваше болка, която не му позволяваше да говори. Но ръкомахаше.
– Успокой се! – сръга го сестрата. – Сега ще те оправя.
Но той продължаваше, прикривайки абоката си, сякаш проблемът му нямаше нищо общо с него.
– Болничен ли искаш? – схвана тя. – Нали ти дадохме преди? Какво? Кажи де!
Не беше това.
– Ъф ме уф. Не. Лошо. Не бива. Мног лошо. Сега как? – мънкаше.
Дотърча и приятелката му. Досега не беше идвала. В отделението стана шумно, но шумно от движение, а не от говор. И тя, приятелката на Ю, така говореше, образно, с ръце и мимики, да го подкрепи. Имаше и брекети на зъбите – за да затвърди неспособността си; да я украси. Или да я оправдае по свой си начин.
Ю беше неспокоен. Уволнили го били, задето не дал навреме болничния лист. Старият изтекъл. А пък новият не бил изготвен, защото старшата сестра била в отпуск. Друг не можел точно сега, по празниците, да издава болничен лист в това лечебно заведение. Това стана ясно след много жестикулации и питане.
– Но... но! – гъргореше.
Девойката добавяше срички и цели изрази, за да уточни речта на Ю. Каза:
– Но! – и вкара два пръста в гърлото си, но не да повърне, а да заплаче. После постави дланите върху корема си.
Вляха му течността, превързаха го и той дълго стоя на прага, объркан и отчаян, с калцуни на краката, готов всеки миг да се върне, за да бъде излекуван или да получи документ, че е годен.
Никой не му обърна внимание.
Ю беше останал без работа.
Приятелката му нямаше какво да сложи в гърлото си освен пръстите. Вероятно би свирнала като всеки бабаит, ако можеше. Тя беше слабичка и лицето ѝ – такова ъгловато, почти злобно в отчаянието си, не разкриваше щедростта на съвременна яка дупара, която си струва да бъде уважавана.
Нещастни хора. Младежи. При това – скромни, объркани и съвсем обречени поради това.
Дали имаха дете? Или то идеше? Момичето все докосваше корема си.
Държейки се за ръцете, тръгнаха навън с калцуните, сини, найлонови и леки, не чуваха шумоленето им по плочките, не виждаха присмехулните погледи насреща си, като да бяха слепи, а не неми. Забравиха да ги свалят тези калцуни на излизане от болницата. А трябваше ли?
Вероятно.
Ю не знаеше, че на негово име са издадени три клинични пътеки. И че лечението му отдавна е преустановено. Просто са му наливали нещо във вените за из път. Докато се свърши времето на пътеките. На клиничните или на неговата. Той подписваше документите с надеждата, която кара неспособните да се подчиняват по необходимост.
– Ето тук! – посочваше сестрата. – И тук!
Струваше му се, че тези документи са пътека към нещо важно, че всъщност не може с тези вече подписани документи да остане на улицата, щом вече веднъж е ясно, че се лекува и че скоро ще е напълно здрав да чува и дори да говори. Дори да говори! Защо не?
Ю не го беше разбрал добре това с клиничните пътеки и с болничните листове. Подвързваше книги в един малък цех. От изпадналите листи правеше свои книги. Тях ги съшиваше с машината и така си твореше собствени вързопчета – някаква амалгама от различни хартиени истории, които, разединени, се обединяваха от едно – че миришат на мастило и на говор. Да, книгите говорят. Като него. Мълчаливо. И толкова по-хубаво му ставаше, когато си въобразяваше, че долавя говора по страниците, в диалозите – макар и разнопосочен, непоследователен, вярваше, че чува всичко чрез този диалог и че приказливите хора всъщност не могат да мълчат, защото се страхуват да не бъдат чути.
Но работодателят му – напротив, със сигурност знаеше, че този неблагодарен младеж е влязъл в далавера с националната здравноосигурителна каса. За да клинчи от работа. Или за друго. Все едно – не ставаше за длъжността.
– За нищо не става! – така рече, подписвайки заповедта за уволнението. – Дори и книги не може да подвързва. Само ги чете.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Деница.
-
Много ми хареса и този разказ.
Ще ги прочета всичките. Ще намеря време
-
451 градуса по Фаренхайт. И повече дори е температурата в подвързаческия цех. Само там ли?
-
Неудобните хора са четящите хора... Те не се вписват в никоя пътека, ако и да е клинична... И вероятно за незрящите очи са просто едни болни хора. Да излекуваш някого от преимуществото му да може да чете ( това е чудесно използвана метафора от теб), е обречено на невъзможност... А тези хора са обречени на единение и самота... останали неразбрани.
-
Благодаря, Дон Бъч, Красимира, Силве.
-
Прочетох отново и отново усетих онова чувство на безнадеждност. Повече ми се струва, че има премълчана и спестена горчивина, отколкото да е измислена.
-
Владимире, поздравявам те за въздействащия начин, по който от една картина с цвета на мастилото си създал забележителен разказ - мога да кажа винаги актуален, докато съществува нефункционираща система, която лекува хората и функционираща система, която преди всичко "прави пари". Този, който "Дори и книги не може да подвързва" вероятно има много други заложби и образът на "книгата" възприех като потребността, която изпитва да се развива и да учи.
-
Присъда ли е или просто констатация - не знам. Но удря като тонове тухли в стената.
-
Благодаря, SMooth, Росица, Нина.:
-
Харесах! И не харесах, на места ми звучеше малко измислено, неговорещите младежи ме поизнервиха, но в края този поклон пред КНИГАТА като живо същество много умело е втъкан в разказа. Дори не отчетох наглостта на работодателя, който явно не е чел и една книга в живота си. Поздравления!
-
Страхотен, актуален разказ... За всички ни - от "А" до "Я".
Убийствен сарказъм, за който те поздравявам. -
Брутално реално! На това му се казва геноцид, под друга форма и с други имена...
-
Благодаря, robertratman (R), Ирина.
-
Харесвам начинът ти на писане,Владимире-кратко,стегнато и интересно поднесено,без разводняване,дори необичайното заглавие ме грабна още в началото....А темата...много типична ,за съжаление!
-
Много тъжна и хубава история.
-
Благодаря, Георги.
-
Гилотината не познава милост...
Поздравявам те. -
Благодаря, Силве.
-
Онеправдани и бедни, с имена от А, до Я, точно това се случва с тях. Това се случва с нас. Толкова е масово, че или пропадането на човечеството ще е най-естествения отклик от бездушната маса, или хората ще започнат да бягат един от друг, за да се съхранят. Тайно се надявам да има и трети, по-добър изход.
Поздравления за написаното. И за това, което не се чете, но хваща за гърлото и се усеща. -
Благдаря, Светулка, Стойчо, Бистра, Мариана, Валентина.
-
Тъжна история. И истинска
-
Много тъжна история
-
О,накрая е убийствено иронично,но точно!
-
Невероятен разказ, много младежи могат да се разпознаят тук. А финалът прострелва с реализъм.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
