26.06.2019 г., 16:03 ч.

За децата, науката и защо хората не ги обичат дост 

138 3 8
4 мин за четене

© Йоана Всички права запазени

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • limeruna (Йоана)
    Обожанието е най-ефективното възпитание, без обожание възпитанието няма да изпълни качествено целта си и ще остави непоправима тъга, заровена дълбоко в човешката душевност. Личността е даденост и има нужда единствено от простор за развитие. Завършената, пълноценна личност не е даденост - личността във всеки момент се движи и развива. Да учим как се живее в общество е едно, безсмислено да налагаме ценности - друго. Обожанието - да бъдем до децата си възможно най-много, силно ангажирани с това кои са те и от какво имат нужда... Защо не обичаме децата достатъчно? Ами защото още има тъжни деца по света, гладни, самотни, изгубени... Ако искаме да научим човечеството на щастие, най-напред трябва да научим децата да са щастливи. Обществото да се гради от хората, не хората - от обществото. Недостатъчно развито общество не може истински да развива личности. Трябва да дадем на децата шанса да измислят света по-добър от днешния. От тази гледна точка децата са най-важният компонент на обществото.
  • murjoflos (Александър Митков)
    Претенцията да се възпитават деца идва от наблюдението, че "Личността" не е даденост, съществуваща сама по себе си "въпреки"... Ако това не е ясно за някой, просто не знам...
    Децата не са свободни зверове, а зависими от родителите си и обществото малки хора, които за да придобият поне някаква независимост, трябва да разберат как работи света около тях. Трябва да се научат на самодисциплина, за да не се налага цял живот да им виси някой Карабас Барабас над главите. Именно самоконтролът над първичната им природа е де факто свобода, а той се постига с множество ограничения и активно въздействие.
    Обожавайте си кучетата, котките, златните рибки, но за бога - възпитавайте децата си !
  • palenka (Пепи)
    "да даваш" имам предвид любов, да намериш начина, по който да я изразяваш така, че да се мисли за последствията, защото хората растем, променяме се, за сформирането на личността много фактори играят роля, не само родителите. Не съм имала предвид в материален план, а да постъпваш така, както би било най-добре (условното наклонение е нарочно заради многото останали фактори).
    Любовта се изразява, а не е само думи, това ми е мисълта.
    И, отново за съжаление, колкото повече технологиите ни обсебват, толкова повече духовно обедняваме и мрежата се пълни все повече с емоционално гладни хора, с духовни липси, за много дори и неосъзнати, защото много неща дори не са научили когато е трябвало.
  • iren5 (Ирен)
    Да обичаш безусловно и да даваш безусловно за мен са различни неща. Не обичаш детето си ако е послушно или ако е умно, или ако е красиво, спокойно и т.н. Тоест не трябва да отговаря на очаквания на родителя, за да бъде обичано. Но това не означава, че трябва да му дадеш всичко, винаги, без никакви условия. Елементарен пример - разрешаваш (даваш) на детето си да джапа в локвите, но не безусловно. Има си условия - да е на место, където няма как да опръска минаващи пешеходци, да е обуто с гумени ботуши, да е здраво. Примерно. Не знам как на теб, ама на времето когато аз съм била дете, съвсем не са ми давали всичко безусловно, както и на моите връстници. Доста условия всъщност ни поставяха.
  • palenka (Пепи)
    Защото да обичаш означава да даваш, безусловно, а не само думи. Но в днешния комерсиализиран свят е все по-трудно, трудно е въобще да се отгледа дете, камо ли повече от едно, трудно е в несигурния делник да поемат отговорности хората, не се женят, ряждат се деца повечето "както дойде" ако дойде, моралът не е това, което е бил, семейството все повече стеснява периметъра си, ако въобще го има. За това свидетелстват и застаряващите нации, и демографският срив.
  • iren5 (Ирен)
    Интересна тема. Не знам, защо мислиш, че родителите не обичат децата си достатъчно. Просто всеки обича така, както умее. А когато говорим за възпитание на децата, истината е че най-лесно се възпитава с личен пример. И въпреки всичко - трябват правила. Защото живеем в общество. И защото колкото и да обичам децата, ако съм на плаж и някое детенце изсипе кофичката с пясък на главата ми, 3 пъти мине с мокри песъчливи краченца през хавлията ми, изсипе чантата ми и ... Е трудно ще му се радвам. И на него и на родителите му. И ще смятам, че те не са го възпитали, че не са го научили на елементарни правила. А правилата... ами те са ограничения. Тоест забраната на едно детенце да ме тормози мен по някакъв начин е ограничение на свободната му воля и избор , нали?
  • Ranrozar (Стойчо Станев)
    Ние сме (родителите) звено от една верига, подчинени на минали условности, които считаме за меродавни, защото,видите ли, така сме възпитавани, значи родителите ни са формирали нас, дайте сега да вкараме следващото поколение (деца и внуци)в нашата матрица! Грешка и то фундаментална!
    Йоана, правиш паралел между науката и децата: толкова е нагледно,че не би могло да се оспори,а само да се адмирира! Ето и един пример от живота: науката се развива непрекъснато и за старото поколение не догонва ли темповете на растеж и при науката (знания) и при децата,започва едно разминаване в педагогически аспект, защото възпитава този който знае, иначе ще изглежда смешен в очите на хората въобще и конкретно за децата.
  • vega666 (Младен Мисана)
    И за мен съществува близост между детето и науката. Тя е например във фантазията. Науката обича да фантазира в огромни размери, точно като децата. Мисля, че задачата на педагогиката е не да изкоренява у децата определени неща, набеждавайки ги за табу, а да подходи към детето все едно е в китайски ресторант, предлагайки му по лъжичка от всевъзможни гозби. Да му покаже съществуването на тези гозби. То само ще реши кои са му любимите. Педагогът може да му насочи вниманието към определени избори и да мотивира това си предложение. Но нека детето реши дали да приеме предложенията му или да ги отхвърли. Според мен ролята на истинския педагог е да бъде своебразно продължение на детските очи за виждане в по-далечна перспектива, а не да играе ролята на кучешки намордник. Чудесно есе си написала, Йоана! Полезно и реалистично.

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.