1.10.2011 г., 12:05 ч.

* * * 

  Проза » Разкази
519 0 1
4 мин за четене

- Артър, ще можеш ли да гледаш дъщеря ми за седмица? Тя е достатъчно голяма, да се гледа и сама, но все пак искам да има някой с нея, докато ме няма - Не се справях добре с малките деца, но Джо беше направил толкова много за мен, че се чувствах задължен да му помогна. А и едва ли му е лесно да я гледа сам и да работи.
- Не би трябвало да има проблем. Ще си взема почивка следващата седмица.
- О, няма нужда. Трябва само да ù правиш закуска и да спиш в апартамента. Дори не е нужно да си в нейната стая. 
- Страхотно! - усмихнах му се.
***
- Радвам се, че ще си ми съквартирант, чичо Артър! Ще те запозная с Дипсидел и Летатич! - Големите ù черни очички шареха весело.
- Кои са те?
- Плюшеното мече. Не знам защо не го кръсти просто Динки като нормалните деца - каза Джо. - Тук е фурната. Държим приборите тук. И! Ако ви трябва нещо, звъннете. Аз тръгвам - Джо отключи вратата и излезе.
- Той няма да се върне - каза Ани с широка, щастлива усмивка.
- Защо?
- Защото вече ще е твърде късно.
- Ще се върне разбира се! - казах аз и я прегърнах.
***
Тръгнах си от работа два часа по-рано, защото се притеснявах за Ани. Защо си мислеше, че баща ù няма да се върне? Горкото дете. Навярно му е било трудно да отрасне без майка. 
Отключих вратата.
- Ехоо! Прибрах сеее? - Чуваше се тракане. Затова тръгнах към стаята на Джо, където беше компютърът. - Ани! Чуваш ли ме? - Почуках на вратата, за да не я безпокоя.
- БАУ! - Космите ми настръхнаха и скочих. Ани стоеше зад мен с огромно лилаво мече в ръцете си и се хилеше. - Как се уплаши! Кажи здрасти на Дипсидел - тя побутна едната лапа на мечето към мен.
- Здравей, Дипсидел! - казах и се здрависах с плюшената играчка.
- Хайде да ядем! - каза тя и тръгна към кухнята, а аз потеглих след нея. Сервирах храната, която напазарувах. 
Трак, трак, трак...
Седнах срещу Ани и се усмихнах.
трак, трак, трак...
- Стените явно са много тънки.
- Нямаш си на идея, чичо Артър! - каза Ани с пълна уста.
- Винаги ли чувате, когато съседите ви тракат така?
трак, трак, трак...
- Имаш предвид Андърсови ли, чичо Артър?
- Имам предвид хората от съседния апартамент. Кога спират да тракат?
- Но тракането не се чува от тях, чичо Артър - Ани преглътна.
- А ми от кого? - Ани се ухили неестествено широко.
- От Тях, чичо Артър.
- Тях? Всмисъл?
- Ами просто Тях - Ани направи кратка пауза. - Чичо Артър.
трак, трак, трак.
***
Завих Ани. Беше прегърнала плюшената си мечка, но въпреки това изглеждаше сърдита.
- Не искам да си лягам, чичо Артър! - скръсти ръце и сбърчи устни. - Дори Летатич не се е появил още!
- Ето го! - казах и и подадох някаква синя играчка-конче.
- Нееее! Нееее! НЕ е това!
Някакъв необясним хлад пробяга по гърба ми.
- Ани? - прошепнах тихо.
- Да, чичо Артър- каза тя, гледайки зад мен.
- Сами ли сме в стаята?
- Очевидно знаеш отговора, чичо Артър.
Съвсем бавно се обърнах и завесите зад мен бяха широко открехнати. Добре си спомням, че преди момент това не беше така. Усетих как две ръце се увиха около гърба ми.
- Обичам те, чичо Артър - Каза Ани, която ме беше прегърнала.
- И аз теб! - Какво си внушавах за бога. Новите места винаги са ме стряскали.
трак, трак, трак
- О, не ! Пак ли започнаха!
- Никога няма да спрат.
***
Тя отказваше да спи без мен в стаята, затова реших все пак да спя при нея. Тракането не спираше.
- Разбра, че не сме единствените в къщата нали, чичо Артър?
- Аз, ти и Дипсидел, Ани.
- И Летатич също.
- Къде е той?
- Гледа ни. От през прозореца, чичо Артър.
- Не виждам никой там - казах аз и погледнах към прозореца. 
Трак, трак, трак
Откъдето мога да се закълна, че за момент ме гледаха две огромни очи. Станах и се запътих към прозореца.
- Какво правиш, чичо Артър?
Отворих прозореца широко и вдишах дълбоко. Загледах се в светлините на нощния град. После напред. И се върнах.
- Не погледна на горе, чичо Артър - Ани седеше леко усмихната и прегърнала своето голямо плюшено мече. И щом се обърнах отново, там ме гледаха две огромни очи. Усетих детската ръчичка, която хвана крака ми.
- Ето, чичо Артър. Летатич е най-после тук. Не се притеснявай. Той също се чувства странно, че ти го виждаш. Мисли си, че стои невидим там, зад монитора си, четейки хулите. Здравей, Летатич! - Ани замаха с ръка към теб. - Сега разбираш защо тати никога няма да се върне. Дотогава разказът ще е свършил.

П.П. За ненаблюдателните: Летатич е читател, прочетено наобратно. И да, Ани ви гледа. И чува тракането по клавиатурата ви, докато вие я гледате.

© Азз аззз Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??