Мрак. Тишина. Дъждът ромоли по затворените прозорци на къщите. Сякаш небето плаче, а черният асфалт поглъща жадно горчивите му сълзи. Всичко спи. Дори вятърът, побутващ мързеливо клоните на дърветата, изпитва умора... Всичко...
Но не! Под единствената светеща лампа на улицата седи момиче... Това съм аз... Впила поглед в черните си маркови обувки, седя на бордюра и мисля... Не чувам и не виждам нищо. Не усещам дори дъждовните капки, които падат по вече мокрите ми дрехи. Сълзите се стичат по бузите ми, оставяйки горещи, болезнени следи... О, как искам да те забравя! Да забравя тази усмивка, начина, по който ме гледаше, по който ме прегръщаше... Онези твои думи кънтят в главата ми като ехо, сякаш за да ме боли още повече. Затварям очите си за миг и... Ето те! Виждам те! Стоиш срещу мен и ми говориш! О, колко е хубаво да чуя този нежен глас отново... Отварям очи и ти изчезваш- като призрак... Досущ като призрак, който ме преследва ден и нощ... Усещам нов прилив на болка и сълзите ми потича ...