...
Мрак. Тишина. Дъждът ромоли по затворените прозорци на къщите. Сякаш небето плаче, а черният асфалт поглъща жадно горчивите му сълзи. Всичко спи. Дори вятърът, побутващ мързеливо клоните на дърветата, изпитва умора... Всичко...
Но не! Под единствената светеща лампа на улицата седи момиче... Това съм аз... Впила поглед в черните си маркови обувки, седя на бордюра и мисля... Не чувам и не виждам нищо. Не усещам дори дъждовните капки, които падат по вече мокрите ми дрехи. Сълзите се стичат по бузите ми, оставяйки горещи, болезнени следи... О, как искам да те забравя! Да забравя тази усмивка, начина, по който ме гледаше, по който ме прегръщаше... Онези твои думи кънтят в главата ми като ехо, сякаш за да ме боли още повече. Затварям очите си за миг и... Ето те! Виждам те! Стоиш срещу мен и ми говориш! О, колко е хубаво да чуя този нежен глас отново... Отварям очи и ти изчезваш- като призрак... Досущ като призрак, който ме преследва ден и нощ... Усещам нов прилив на болка и сълзите ми потичат още по- силно. Не! Ти не си тук! Няма те! Поглеждам към изпълненото с черни като катран облаци небе, после свеждам виновен поглед към ръцете си. И пак... Дори почти зарасналите белези по китките ми ми напомнят за теб, за чувството на задоволство, което изпитах, когато оставих окървавения нож на пода и гледах как кръвта ми изтича... Защото знаех, че ще съм с теб отново. И щях да съм, ако не беше сестра ми... Ако не ме беше намерила... О, как ми се иска да не беше...
Тази мисъл преобръща всичко в мен. Защо? Защо не може да съм с теб? Защо, по дяволите, не може да съм щастлива? Защо...
Това е. Стига. Сега ще те забравя. Сега...
Ставам от бордюра и тръгвам по тъмната улица. Тези шибани обувки... И скапания костюм... Спирам за миг, колкото да съблека и захвърля всичко, освен бельото си, и хуквам към моето спасение. А ти си по петите ми... Но не, ти няма да ме стигнеш...
Спирам се пред първия висок блок, който видят очите ми. Влизам вътре. По дяволите! „Асансьорът не работи" Без значение. Тръгвам по стълбите, мислейки единствено и само за теб...
Ето последния етаж... Ето стълбата за покрива... Така... Излизам отново под катраненото небе и дъждът пак ме посреща със студената си прегръдка. За последен път затварям очите си... Вглеждам се в дълбоките ти, сини очи, в наивната ти усмивка, вслушвам се в топлия ти, спокоен глас... И това ми вдъхва кураж... Стъпила на парапета, отново поглеждам небето- все така черно и мрачно. Правя последна крачка и...
Ето те отново! Това си ти! Толкова истински, толкова... жив! И пак чувам гласа ти, виждам лицето ти, усещам топлия ти дъх на врата си... Пак съм с теб... Завинаги...
© Лили Петрова All rights reserved.
