17. Хроники от Нейдеград. Изчезналата камбана – 2

  Стигнала лодката с вързопа почти до средата на реката, близо до остров Гърла Маре, ама се тресе, сякаш чокоят е уловил гигантска риба.

  – Освободи ù главата, но устата не развързвай – заповядал Адриан на слугата си. – Ако викне, ще я чуят, още сме близо. Ще обърне лодката тая инат жена!

  Отворил чувала слугата, подала се оттам една рошава женска глава с разплетена златиста коса, а зелените ù очи святкат гневно. Заплеснал се пак чокоят – истинска красавица била пленената, но се овладял след миг и казал строго:

  – По-добре спри да се дърпаш, ще обърнеш лодката и ще ни издавиш всичките!

  Девойката тръснала великолепната си коса и погледнала сърдито, сякаш казвала: „Нека!“ Значи го разбирала. „Още по-добре, че говори езика ни, по-бързо ще свикне“, си казал чокоят зарадван.

  – Нека, ама си още млада, живот има пред теб, деца ще ми родиш!

  „За нищо на света!“, блеснали пак зелените очи и почнала да се мята неистово хубавицата, сякаш искала да скочи през борда.

  Ударил я чокоят през лицето, а после още веднъж. Тънка струйка кръв се стекла по бялото ù чело, лицето ù се сгърчило от болка. Притихнала девойката, вперила скръбен поглед в тъмната вода, после вдигнала очи към небето, сякаш се молела. След туй се отпуснала на дъното на лодката, омаломощена.

  Странно нещо ставало с водата наоколо – закипяла, завихрила се и някакви тъмни силуети на риби с бели кореми и сиви, люспести гърбове започнали да се мяркат и да изплуват из дълбините. Купища дълги, зелени водорасли се поклащали като живи покрай тях и сякаш искали да впримчат лодката, увивали се около греблата и я дърпали към плитчините. Облаци гъста мъгла се спуснали над острова и чокоят и слугата му изгубили от поглед шлепа със спътниците си.

  Слугата налегнал греблата и подкарал лодката, да заобиколи, колкото се може  по-бързо, острова. Плували що плували, вече би трябвало да са стигнали отсрещния бряг, но когато се вгледали, разбрали, че още са в плитчините, все едно не са мръднали изобщо. Дал знак Адриан на лодкаря да обърне и да заобиколят от другата страна. Но след около половин час гребане осъзнали, че се въртят все в кръг и измъкване оттам няма. А понтонът с другите никъде не се виждал. Само рояк бели пеперуди се носел над реката и крилете им светели в мъглата с бледа, призрачна светлина.

  И тогава из водата се показало едно страшно, синкаво лице с дълга зелена брада и с черна, зловеща корона на главата. В ръката си синият човек държал нещо като остра вила, а вместо крака имал рибя опашка. Белите пеперуди накацали около него и щом крилете им докосвали речната повърхност, губели се, а наоколо започнали да изплуват бледи, зеленокоси жени, и те с люспести опашки, хвърлящи отблясъци в тъмнината.

  Ударил синият лодката с тризъбеца, тя се разклатила силно и чувалът с хубавицата се изсипал във водата. Чокоят и слугата му се държали за борда и нахлулата вълна не успяла да ги помете. Изправила се пак лодката, наполовина пълна с вода, и с мъка потеглила, а чувалът поел към дъното. Изплашени, двамата завили отново към брега и повече никой не ги видял на отсамната страна.

  На другата сутрин потерята от Туково тръгнала пак да търси Ружа и този път я намерили. Лежала в несвяст на крайбрежната ивица, недалече от пристанището – бяла като платно, цялата мокра и покрита с кал и водорасли. На слепоочието ù зеела прясна рана, още кървяща. Над главата ù пък пърхал рояк пеперуди, които отлетели, щом Михалко и момците се появили. Виждало се, че е била в реката, вероятно се е подхлъзнала на камъните и е паднала, а течението я е завлякло навътре, но как е успяла да се върне на брега, след като не можела да плува, не било ясно. А на  ръцете и на глезените ù имало синини, сякаш е била вързана, но следи от въжета наоколо не се намерили.

  Свестили я, наметнал я възлюбеният ù с връхната си дреха, а баща ù на ръце я отнесъл вкъщи.

  Една неделя лежала Ружа в малката къщичка на дърворезбаря и не се вдигала. Цялата в жар, мятала се в леглото, от време на време заспивала пресеклив и неспокоен сън, а когато се събуждала, не познавала никого, дума не продумвала, само гледала баща си и Михалко с големи, тъжни очи и плачела.

  Извикали билкарката Александрина, тя напоила болната с отвара от десет вида билки, брани през русалската неделя след залез слънце, побаяла ù, сложила ù компрес с оцет на челото, ръцете и краката – и треската постепенно минала. Заспала Ружа здрав и дълбок сън – за първи път от толкова дни, и не се мятала вече като риба на сухо, лицето ù било спокойно, раната почнала  полека да се прибира и да заздравява.

  Събудила се след 12 часа – бодра и почти здрава. Хапнала даже малко супа от галушки и лютика с натрошено сирене. Усмихвала се на баща си, прегръщала го и слагала глава на рамото му, сякаш огромен товар се бил смъкнал от крехките ù момински плещи. Само дето не говорела. Питали я и той, и Михалко какво е станало през оная нощ на реката, но тя само махала с ръце и дума не можела да продума.

  – Омагьосана трябва да е – казала билкарката. – Може водният дух да я е измъкнал от реката, но когато спасява някого, той иска непосилна цена за услугата си. Ония бели пеперуди, дето казвате, че са летели над нея, когато сте я намерили, явно са били водните деви, които на Петдесетница излизат и посещават сушата в образ на насекоми. Те са жените на Водника – някогашни удавници, станали русалки. Щом са я пуснали в нашия свят, значи е заплатила с гласа си за спасението. Както я познавам, сигурно се е помолила, докато е потъвала – Бога е викала, ама Бог е високо, а водният дух е била тъдява и се е отзовал. Пазете я много, защото изгубеният глас е малка цена – рано или късно Водникът ще я призове при себе си и ще я изгубите отново, този път – завинаги.

  Взел я Михалко за своя невяста след някое време, нищо, че била няма. Родила му три деца – две момиченца, като капки хубави, и един юнак, кръшен танцьор като баща си. Но съдбата затуй е съдба – не можеш избяга от нея. Пазили я, колкото пазили, да не припарва до вода, ходела само по стръмния бряг над реката и се държала далече от края, но бедата пак се случила.

  Станала една вечер, пак на Петдесетница, невиждана буря. Децата играели на откоса, съседката ги видяла и ги прибрала всичките, но решила да ги задържи, докато отшуми бедствието, защото се разминали с майка им. Михалко бил в Оряхово по работа, баща ù се бил вече споминал. Излязла Ружа да търси децата, тръгнала по откоса, напоената с дъждовна вода почва се продънила под краката ù и тя паднала в реката. Един овчар я видял, спуснал се по пътеката надолу, но докато слезе, тя изчезнала в прииждащите дунавски вълни. Глух звън на камбана се разнесъл откъм реката и бил той толкова внезапен и зловещ, че овчарят се уплашил и се върнал в селото.

  Търсили после тялото ù с дни, но не го намерили.

  Колкото до пеещата камбана… изчезнала тя още на другия ден след неуспешния опит на Адриан да отвлече Ружа. Влязъл поп Даниил в църквата на сутринта, а клисарят Пенчо го посрещнал пребледнял.

  – Няма я – вика – камбаната. Откраднали са я през нощта.

  – Че как тъй ще я откраднат, бре? – затюхкал се светиня му. – Туй да не е яре, че да го откраднат? Тежи сто килограма, как ще я свалят от камбанарията, как ще я носят?

  – Няколко души ще да са биле. Има следи от волска кола пред портите – обяснил старият човек и очите му се насълзили. – Грях им на душата, от църква да крадат!

  – То ще си покаже, кой е причастен – успокоил го свещеникът. – Бог вижда и въздава!

  И си показало. Тръгнали слухове из селото – тоя бил видял някого по същото време да се навърта около храма, оня срещнал по пътя край реката волска кола, натоварена с нещо тежко, покрито с платнище и със слугите на чокоя на ритлата. Оказали се двама братя от Туково помощниците на румънеца, които не след дълго се разболели тежко и двамата от незнайна болест и скоро починали, а единият на смъртния си одър признал всичко. Чокоят бил заплашил да подпали къщата им, ако откажат да помогнат или продумат някому.

  Разгневили се туковчани – как тъй ще крадат гордостта им! Пратили делегация, начело с отец Даниил в църквата в Гърла Маре – да си искат отнетото. Камбаната ви е нашата, викат, по гласа я познахме!

  – Не е вашата – отсякъл румънският поп. – Вярно, че нашата наскоро я сменихме, но тя е закупена честно и почтено – как си представяте на Бога да служим с крадена камбана?

  – Може и да не знаете, че е крадена – възразил отец Даниил. – От кого я купихте?

  – Донесоха ни я от Букурещ, дарение от родолюбиви жители на селото – отговорил румънският поп. – В грешка сте, нашата камбана не е одеска, лята е в Инсбрук за една букурещка църква. Богати преселници от селото я закупили от столицата и ни я дариха. 

  Завел ги отчето на камбанарията, показал им камбаната. Вярно, приличала на туковската по форма и големина и дори по звън, но имало и разлики. И надписът за мястото и времето на изработка на рамото на камбаната бил друг, както и имената на майсторите на долния пояс.

  – На нашата камбана чукалата не са отлети плътно и затова има молитвен глас. Тая е друга – прошепнал старият туковски звънар на отец Даниил.

  – То, дето се вика: „Къща без жена е като църква без камбана“ – явно оня обесник, женоморецът, я е отмъкнал, но къде я е дянал?– зачудил се отецът. 

  Попитали тогава незваните гости за Адриан и румънският свещеник им казал, че той набързо продал нивите си и се преселил в Букурещ, заедно с най-верните си слуги.

 Върнали се туковчани с празни ръце, не им стигнал куражът да отидат и до Букурещ да си търсят стоката. Що да сторят – щат не щат, снабдили се с друга камбана. Но продължили да тъгуват по предишната и сърцата им копнеели за ненадминатия ù, ясен глас. И тръгнали легенди за нея, които се предавали от бащи на синове и от майки – на дъщери и внуци.

  Но това не е още краят на историята ни. 

  Минало оттогава почти век и половина…

                                                                                                            /Следва/

  Източник: http://www.math.bas.bg/vt/BellKnow/els.php