МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4089
27.09.2022 г., 19:36 ч.  

 Хроники от Нейдеград. Нулевата пациентка 

  Проза » Повести и романи
525 0 0
Произведение от няколко части
15 мин за четене

  Баба Благородна Карастанчова от Нейдеград все казваше: „Късметът ми е под нулата!“. И наистина изглеждаше така: на 86-годишна възраст, след два инсулта, четири стенда на сърцето, язва на дванадесетопръстника, сенна хрема, гъбички по ноктите на краката, възпалени лицев и седалищен нерв, загуби и съпруга си – Симо Карастанчов, наскоро диагностициран с Алцхаймер. Случи се на 22 юли, в навечерието на рождения ù ден и няколко дни преди неговия – 96-ти поред. Не можа човекът да си поживее, дори и болестта си не изболедува както трябва, а се помина от „внезапен инфаркт“,  както разправяше после баба Блага из нейдеградския пазар.

  Тя обичаше често да ходи там –  срещаше се с други  „пазарски баби“ – група от 70 до 90 и кусур годишни старици, които се познаваха я от работата преди пенсионирането, я по съседски или приятелски.

  Срещата между две „пазарски баби“ протичаше по следния начин: Съответната членка на групичката навлизаше на територията на пазара като куче следотърсач, подушило прясна диря. Оглеждаше се на всички страни и щом зърнеше след тълпата пред сергиите някоя от дружките си, се устремяваше неотклонно към нея, широко разперила ръце, с ведра, дружелюбна усмивка на сбръчканото лице, надавайки треперлив, неистов приветствен писък, който принуждаваше всеки, оказал се на пътя ù, да ù стори незабавно и безпрекословно път.

  Когато следотърсачките стигнеха целта си, те се вкопчваха една в друга в сърдечна прегръдка, която приличаше по-скоро на хватка от свободната борба, нежели на приятелски жест – дърпаха се, накланяха се една друга на различни страни, тупаха се с все сила по раменете, сякаш всяка се стремеше да събори другата на земята и накрая, неуспели в тези тъй похвални намерения, започваха да се мляскат по бледите, повехнали бузи по три и по 33 пъти, сякаш не се бяха виждали от векове, а не само от вчера.

  После, сякаш забравили за борческите си намерения, се хващаха щастливо под ръка, накланяха глави една към друга и потъваха в полугласна размяна на клюки и обсъждане на стоките по щандовете и цените. След като стигнеха до края на пазарското „стъргало“, се разделяха и всяка  продължаваше пътя си – в търсене на друга „пазарджийка“. После цялата церемония се повтаряше отново.

  „Внезапният инфаркт“ на дядо Симо беше притча во язицех за около три дни, а после тази тъй печална новина беше заменена от друга – за отстраняването на апендицита на баба Петрана само с местна упойка и как тя, въпреки преклонната си възраст, се държала като герой и дори пяла „Бяла роза“ на Славка Калчева на операционната маса.

  За Ковид бабите бяха чували, но не вярваха много на подобни конспиративни слухове. Те си имаха своите проблеми – настинки, болки в гърба и краката, стомашно-чревни неразположения и възрастови деформации и това им беше достатъчно. Нямаше заради още един измислен вирус да си скършват хатъра и да спират да сеят дружелюбие, лъчезарност и спомоществователство из сгъчканите и не особено уютни пазарски простори!

  Обаче един прекрасен ден баба Благородна се събуди с дискомфорт в гърлото и с повишена температура.

  Дъщеря ù Христина, безработна детска учителка и стара мома, която живееше при нея и я придружаваше самоотвержено при пазарските ù круизи, ù направи чай с мед и лимон, даде ù хапче за смъкване на температурата, но положението не се оправи, а се влоши.

  Три дни пъшка и охка старата, като дума не даваше да се издума за викане на лекар.

  – Искаш да ме бутнеш в болницата и да се отървеш от мен – каза тя на изтощената си дъщеря. – Викай Калинчо!

  Калинчо беше синът ù Калин Карастанчов, водопроводчик и техник, и за нея – нещо като Кларк Кент от сериала за Супермен. Каквото и да се повредеше вкъщи, тя викаше Калинчо и Калинчо решаваше проблема. Сега тя самата се беше повредила, и вълшебникът Калинчо трябваше да измисли начин да я ремонтира.

  Христина се опита да възрази:

  – Мамо, не знаем какво е!

  – Какво може да е – ядоса се старата. – Вчера беше оставила прозореца отворен и си ме измразила, това е!

  – Навън беше 35 градуса!

  – Какво като беше, настинала съм!

  Кларк не пристигна сам. С него дойде Лоис – жената на Калинчо – Лиляна Карастанчова, продавачка в супермаркета, с цяла торба лекарства: спрей за нос, хапчета за гърло, спрей за гърло, хапчета за температура, антибиотик против Ковид, лукчета с джинджифил, изсушена коприва против анемия и даже капки за очи, кой знае защо.

  Бабата позволи да бъде третирана с всички илачи, после се облегна на възглавницата, затвори очи и обяви, че умира, да дойдели и внуците, та да се прости и с тях.

  – Да извикаме лекар? – обади се Христина, въпреки че подобни изявления от страна на майка ù не бяха новост, но този път тя наистина изглеждаше зле.

  – Ще я бутнат в Ковид отделението и няма да я видим повече – възрази Калинчо.

  – Но майката на Лиляна имаше Ковид, лежа в болницата и я излекуваха – настоя Христина. – Пък и не е сигурно какво ù е.

  – Много хора влязоха в Ковид отделението – каза Лоис, – някои излязоха, а някои – не. 

  След това толкова категорично и изключително сърдечно изявление баба Блага зави като на умряло и започна да се мята в леглото.

  Христина не издържа на цялата тази трагична сцена, изхвърча навън и скоро се върна с два теста за коронавирус.

  Баба Блага се остави тампонът да влезе в ноздрата ù, но после започна да се мята като риба на сухо, в странен и необуздан танц, съпроводен с кански писъци и стенания.

  Тестът се оказа положителен, въпреки самоотвержените опити на Калинчо първо да прекъсне процеса на вземане на проба, после да спре правилното смесване на течността, а накрая – да излее в отвора възможно най-малко течност.

  След кратко изчакване първата тестова линия се появи, а още след малко – и втората – контролна. Малко бледа, заради недостига на течност, но достатъчно различима.

  – Нямаш Ковид – каза Калинчо. – Успокой се, мамо!

  Той гледаше многозначително към Христина, която стискаше своя тест, където имаше само една лентичка – контролната. Тестът ù беше отрицателен.

  Това сякаш не зарадва никого. Калинчо продължаваше да я гледа настойчиво и сякаш искаше да ù смигне.

  – Със залъгалки няма да я излекуваме – каза тихо Христина. – Ако на мен не ми бяха казали, че имам рак преди две години и не бяха го изрязали, досега щях да съм умряла. Тя трябва да знае истината. За да получи адекватно лечение.

  Калинчо, разярен, блъсна сестра си, и я избута от стаята.

  – Тия скандали влошават много повече положението ù – каза Христина и излезе.

  След около половин час Лоис и Кларк си отидоха, а Христина остана с майка си. Обясни ù внимателно положението. Каза ù, че не е сигурно, защото това са само антигенни тестове. Трябва да ù се направи друг тест, но това може да стане само в болница.

  Майка ù беше категорична:

  – Аз в болница не отивам. Имам запек и пия слабително. Как ще ходя там до тоалетната?

  Христина донесе втори тест. И той се оказа положителен. Но майка ù категорично не искаше да викат лекар.

  На другия ден се почувства по-добре. Носът ù не беше вече запушен, гърлото не я болеше толкова много. Явно най-страшното беше вече минало.

  На Христина сърце не ù даде да настоява повече. Посъветва се с познат лекар, който каза да продължи да пие антибиотиците, изписа ù и витамини. Майка ù оздравяваше постепенно, но тестовете ù все още бяха положителни. Не излизаше навън, не се срещаше с никого. Христина пазаруваше, готвеше и се грижеше за нея. Ставаше по няколко пъти на нощ, за да я нагледа и се притичваше всеки път, щом старата охнеше или се заоплакваше.

  И когато вече изглеждаше, че всичко се е разминало, се появи ново изпитание.

  Баба Блага от време на време излизаше на терасата и си правеше разходки там. Веднъж влетя в стаята на Христина, ужасно развълнувана:

  – Вуйчо ти Светослав и внукът му Драго от Провадия са отвън. Дошли в Нейдеград за златната сватба на свои познати и решили да минат да ни видят. Хвърлих им ключа от входната врата.

  – Мамо, чакай! – извика Христина.

  Но късно! Майка ù вече беше на стълбищната площадка, а по стълбите устремно, почти тичайки, се качваше вуйчо Светльо.

  Баба Блага привично разтвори ръце за прегръдка.

  – Неее! – извика Христина. – Тя има Ковид!

  В суматохата не намери по-деликатен начин да им го съобщи.

  Вуйчото и Драго със същия устрем дадоха заден ход и се втурнаха обратно надолу. Само успяха да подхвърлят ключовете на баба Блага и се изпариха, сякаш ги беше погонило ужасно чудовище.

  "Добре, че ù казах, че има Ковид. Иначе трябваше да излъжем и вуйчо, а той щеше да отиде оттам направо на сватбата. Дано да съм успяла навреме да ги спра. Сигурно няма да присъстват на празненството, но нищо. Здравето е по-важно от веселбата!", си каза Христина.

  Тя се прибра и трябваше отново да обяснява на майка си що е туй Ковид и има ли той почва в Нейдеград.

  След около час баба Блага проведе дълъг и пълен с новини разговор със сестра  си: вуйчо Светльо минал оттам; съседката спечелила четворка от тотото; чистачката на блока имала херния и щели да я сменят; дъщерята на Пенка от долния етаж имала зъб с кариес и цели два корена... И накрая – синовете на Румяна един след друг останали без работа /сестра ù беше вдовица и сега всички щяха да лежат на нейната мизерна пенсия/.

  – Нямали пари да си купят хляб – каза развълнувано баба Блага, порови из чекмеджетата, извади един вързоп, където пазеше парите за погребението си и измъкна оттам 50 лева.

  – Калинчо! – хвана се пак за телефона. – Да минеш през леля си Руми,  Живко ще слезе долу – да му дадеш 50 лева. Аз после ще ти ги върна. Чу ли? Хайде, майка, да направим едно добро дело, сестра ми е все пак!

  После пак звънна на Румяна и след краткия разговор с нея, измърмори недоволно:

  – Ама и тя е една, хем нямат пари, хем се инати – не искаше да го праща!

  Христина безсилно се отпусна на най-близкия стол. Нямаше смисъл да възразява. Никой нямаше да я чуе. Щяха да решат, че е стисната.

  – Да правят, каквото си искат. Аз повече не мога. Те просто не ме чуват. Предварително са решили на какво да вярват и на какво – не. Моите думи и аргументи нямат никакво значение за тях.

  Баба Блага, с чувство за изпълнени дълг, се вглеждаше в бледото лице на дъщеря си:

  „Само да оздравея, и пак ще тръгнем из пазара. И да не ми се оплаква, че чантата тежала и да не ми я оставя наляво и надясно, за да си почива. Голяма е и скъпа, ще се изцапа! Може да изтърпи, докато избирам най-хубавите чушки. Едва съм кретала, тежко ù било! Мързеливка! Не щади бедната си майка, която не може да ходи бързо като нея!“

  С тези назидателни мисли старицата заспа и сънят ù беше лек и спокоен като на истински праведник.

 

  Баба Блага оцеля след Ковида, който така и не бе потвърден, защото тя не рачи да отиде на лекар. Почина няколко месеца по-късно.

  Христина спяла, тя дръпнала пердето в кухнята, за да види кой минава по улицата отвън и го откачила. Събудила дъщеря си, за да го окачи отново, но тя била изморена и ù казала, че ще го оправи на сутринта. Бабата не искала да чака, качила се на един стол, паднала и си счупила гръбнака. Починала в линейката, на път за болницата. Последните ù думи били:

  „Заради тебе, дъще!“

  Заради смъртоносната ù прегръдка в продължение на година от този свят си отидоха – брат ù Светльо, на 78 години, сестра ù Румяна, на 80, двамата ù племенници – Живко и Благой, на 54 и 58 години, половината от гостите на юбилея и една трета от „пазарските баби“. Драго оцеля и забягна в Англия, да работи на бийтълсовите ягодови полета. Калинчо също прекара Ковид, но в лека форма. Дъщеря ù Христина не се разболя, но до края на живота си живя с чувство на вина, че е убила майка си, защото е искала да поспи.

  Пазарът в Нейдеград още си е там, но оцелелите „пазарските баби“ вече не се прегръщат. И тъй като това явно е лишило срещите им от тъй задушевната им привлекателност, вече не се мяркат наоколо.

  Пък може просто да са изчезнали. По естествени причини. Кой знае?

  Но дори и да е така, на мен все ми се чини, че скоро ще се появят нови. Нека само Ковид истерията да попремине! Пак ще се прегръщат и целуват, както преди, пък може и още повече. В крайна сметка, изпитанията не са вечни, все някога ще свършат. Не ми се вярва Бог да има толкова негативно отношение към тяхната сърдечна доброжелателност, че да ни изпраща пораза след пораза, само за да престанат.

  Нали?

 

  https://www.youtube.com/watch?v=9r2bjfzSfKg 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??