15.02.2024 г., 6:43 ч.

 Хроники от Нейдеград. Откъде идва Нейдеград и накъде отива 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
149 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

  /Епилог/

 

  И както си седях аз мирно и кротко в читалнята на библиотеката, втренчена в екрана на компютъра с разните му там карти и дрейфуващия по тях накъдето му скимне Нейдеград, усетих едни тръпки да ми лазят по кожата, обля ме студена пот от едното нищо и ме стисна за гърлото някакво лошо предчувствие. Като в ония филми, дето се появяват изневиделица едни извънземни, големи колкото като хлебарки, и влизат те под кожата на главния герой и лазят насам-натам, ама не се виждат, а само движението им се улавя като малка бърчинка, която мърда и светкавично си пробива път до най-важните му органи и ги изяжда, а от него остават само кожата и кокалите вътре и се превръщат после тия кокали и тая кожа в страшно, унищожително зомби, което сее смърт, докато някой храбрец – мускулест хубавеляк, не намери начин да го унищожи.  Рекох да си отморя малко мозъка от карти и заплетени хлебаркови маршрути и сложих слушалките /все пак в библиотека бях/ да послушам малко инструментална класическа музика, но изведнъж всичко пред очите ми се разлюля и се замъгли, а стените на читалнята започнаха бавно да се раздалечават, като в оня филм за Индиана Джоунс, само че там стените на разни гробници се приближаваха и заплашваха да смажат героя, докато той не намери много хитър начин да се измъкне. Тук обаче – напротив, разбягаха се ония ми ти стени, покрити с рафтове с книги, и се отдалечаваха все повече и повече, а таванът и подът се устремиха в противоположни посоки – нагоре и съответно надолу, а аз останах да вися на стола пред компютъра в безтегловност като в оня филм за къщата, която излетя в космоса. Скоро цялата сграда на библиотеката се отвори като картонена кутия на Шрьодингер, а вътре нямаше котка /навсякъде ме преследва това животно и все се появява ни в клин, ни в ръкав в произведенията ми/, а си бях аз – Лалка Залъгалка със собствената си персона, не казвам колко вече годишна, омъжена, с двама пораснали сина, завършили успешно образованието си и дъщеря, най-сетне намерила работа. Но нямаше вече библиотека, а безкрайна морска шир, по която бягаха като морски кончета сини вълнички с бели гривички от пяна и слънцето светеше ярко и неопровержимо, както само едно слънце може да свети. Под краката ми имаше метална палуба, пред очите ми – огромен презокеански кораб на не знам колко си етажа, а аз бях кацнала най-отгоре и гледах оттам, а отстрани до борда бяха наредени като войници лодки със спасителни пояси, на които с ей такива грамадански букви беше изписано „Нейдеград – БМФ“, което ще рече – Български морски флот. И потърсих аз по всички хоризонти бряг или поне някой утешителен остров, и така и не намерих. И беше ослепителната морска повърхност навсякъде абсолютно пуста и безутешно безкрайна.  

  Разтичаха се внезапно около мене едни хора, а други излизаха от долните етажи на кораба, сякаш хлебарки извираха, и се суетяха, и викаха и всички накрая се насочиха към едно странно съоръжение на носа, прилично на дълга капсула с кръгло прозорче и врата, на която имаше надпис „Оттуково – надежда всяка си оттук вземете. Временна и пространна машина на времето и пространството.“ Аз инстинктивно се изпречих на пътя на тая устремена и клокочеща тълпа, хванах един младеж за синьо-бялата моряшка блуза и най-безцеремонно спрях устрема му, при което лъскавата му фуражка литна от главата му и падна невъзвратимо зад борда, а черните му очи засвяткаха като мълнии – изненадано и сърдито.

  – Моля да ме извиниш, млади човече, че прекъснах порива ти и те оставих гологлав, но би ли ми обяснил какъв е тоя кораб, защо на него пише „Нейдеград“, що за консервна кутия е това на носа и къде тичат всички като пощурели?

  – Вие не трябва да сте тук! – каза забързано младият хубавец и понечи да се изтръгне от хватката ми, но аз го бях докопала за лакътя и бягството му би могло да бъде осъществено, само ако той дръзнеше да рискува да остане без лакътна става, както преди това най-безславно се беше лишил от фуражката си.

  – Коя съм аз, какво правя тук, откъде съм дошла и накъде отивам? – попитах го аз, най-безсрамно плагиатствайки Библията, Пол Гоген и не знам още кой си професор от още по- не знам кой си световен университет и още по-по-най- не знам кой си космолог, астролог, хиромант с неспокоен дух, опитващ се да разгадае неразгадаемите тайни на мирозданието. И исках аз от младежа в моряшка униформа отговор, по-малко многозначен от еднозначното число 42, като в романа на Дъглас Адамс, където отговор има, а въпрос не. Е, аз имах въпрос и чаках отговор.

  – Вие сте въплътена виртуална реалност, рожба на носталгията на оцелелите от Втория потоп, резултат от Третата световна /ядрена/ война на греховете и Четвъртата техническа локална квантова компютърна революция на духовете, мястото ви не е тук и трябва да ви върнем, колкото се може по-скоро обратно във визуализатора. Ако обичате, пуснете ме, защото съм един от темпоралните оператори и присъствието ми в консервата е наложително, иначе ще изчезнете от виртуалното пространство и ще останете тук, а това е нежелателно – изключително нежелателно, защото може да доведе до катастрофални последствия, които ще бъдат пети поред в историята на експерименталното съоръжение, чиято палуба тъпчете в момента. Трябва спешно да стигна дотам, не ме задържайте повече тук, моля!

  Той посочи металната капсула с прозорче, врата и надпис на вратата /никакви други подробности, моля!/ и използвайки моментното ми разсейване, при което хватката ми се разхлаби, изтръгна лакътя си от пръстите ми и се понесе напред, заедно с оредяващия поток от тичащи в същата посока момчета и момичета в униформи и с тях няколко беловласи старци, които  също тичаха – по-бавно, но със завидно достойнство.  

  Въплътена виртуална реалност? Трябваше ми време, за да осмисля чутото, пък и дали от лекото люлеене на почвата, тоест, палубата под краката ми, дали от информацията, която току-що ми се стовари като кофа с ледена морска вода на главата, зави ми се порядъчно свят, олюлях се и аз и се опрях на една от лодките.

  Значи това съм аз – едно нищо и никакво нищо, което на всичкото отгоре и не съществува!

  – Добре сте си! Не ви трябва да живеете в постмодерен постапокалиптичен свят с твърде малко ресурси и твърде много вода – подвикна ми мимоходом едно девойче в бяла блузка и синя пола, за щастие, без фуражка на главата, но това сега нямаше никакво значение, защото нейният лакът, както и фуражката ѝ, в момента никак не ме интересуваха. Аз се борех с прилошаването и ярките кръгове пред очите си, които периодически се превръщаха във фойерверки, и безропотно и безразлично я оставих да се изнесе скорострелно към консервата. И странно – това футуристично съоръжение изглеждаше с размери почти колкото предмета, с който неколкократно биде сравняван, но тичащите хора влизаха вътре и изчезваха там, сякаш беше без дъно и никой не се показа обратно! Накрая палубата опустя и аз останах сама на борда.

  Тъкмо да се притесня френетически, че съм оставена сама на себе си и на безкрайната водна пустош, едно благообразно старче с бяла брада и същата моряшка фланелка като останалите се появи откъм стълбището до капитанската каюта, която тук беше голяма като футболно игрище и през прозрачните ѝ стъклени стени се виждаха какви ли не джаджи и машинарии. Старчето беше съответно с капитанска фуражка с бели кантове и позлатена кокарда, с разкопчан тъмносин втален кител с отворени ревери, с панталон в същия цвят със златни лампази отстрани и изненадващи гумени джапанки на също толкова изненадващо босите крака. На раменете си имаше английски модел еполети с не знам колко си звезди и златни галуни на ръкавите с по три копчета, от които се спускаха до ръба три тънки лентички от черна коприна. Не знам къде беше дянал бялата риза с колосана яка и копринената връзка – пеперудка, характерни за тази униформа – явно при черните си липсващи ботуши. Сигурно беше набързо наметнал китела върху фланелката, а панталона беше успял да нахлузи, но не и ботушите, и така си беше останал – по хлепки. А на китката му нямаше часовник. Никакъв. В ръката си стискаше нещо като дистанционно устройство, но видял погледа ми, бързо го пъхна в джоба си.    

  Още тогава подуших аз нещо нередно, защото казваше, че е съвременен капитан, а беше облечен досущ като някой капитан-лейтенант от флота ни от началото на двадесети век, което никак не се връзваше с дистанционното, което набързо скри от мен. Откъде знам ли? Какво ли не чете една библиотекарка, когато не слуша релаксираща музика в хранилището и в читалнята на библиотеката!

  Старчето усети, че съм усетила нещо и ме сграбчи за лакътя /хак ми е!/.

  – Трябва да дойдете с мен! – каза задъхано и същевременно невероятно учтиво то и още по-учтиво стисна ръката ми така, че сълзи изскочиха от очите ми.

  Аз погледнах с опасение консервната кутия, към която ме беше помъкнал, въпреки слабите ми и неориентирани протести, а той сложи дланта на другата си ръка над очите си /и под фуражката, която все още беше на главата му/ и се вгледа някъде към хоризонта ляво на борд и пак се разбърза.

  – И тук ми е добре! – измърморих аз, но той не пусна лакътя ми, ами с неподозирана сила ме задърпа още по-усилено към консервата.

  – Тук сте в опасност! – каза категорично той и вече почти ме беше довлякъл до вратата с надписа, когато и аз я видях.

  Вълната. Беше заплашително синя и огромна, сливаше се с хоризонта и ако не бяха малките морски кончета, или по-точно гривите им по повърхността ѝ, едва ли щях да я различа от небето или от повърхността на морето – също като в оня филм за тайната на Монакър. Обаче аз не бях героинята от филма и едва ли някой щеше да успее да ме измъкне изпод това чудовище, ако ме залееше, а вълната сигурно и неотклонно се приближаваше към кораба с огромна скорост и след секунди щеше да бъде тук.

  – Бързо! – викна старчето. – В консервата!

  Не успях да се зачудя аз на това явно разпространено и съвсем необидно название на странната кутия и без да чакам още подканване, се вмъкнах след него във вътрешността.

  Старчето вървеше на няколко крачки пред мен. Видях го да пристъпва по металния коридор, осветен от неонови лампи, приближи се към една лента на пода, която проблясваше с мигащи червени светлинки, бръкна в джоба си, извади дистанционното, насочи го към лентата, прекрачи я и… изчезна. Аз се поколебах – да не е това някакво анихилиращо супермодерно устройство, а тия на борда да са някакви богати самоубийци, решили да сложат край на жалкия си животец в лукс и охолство? Но защо тогава ще бягат от вълната? Тази последна мисъл, както и разклащането на капсулата, което означаваше близко или може би непосредствено подемане и подхвърляне на кораба като детска играчка и последващо съвсем скорошно негово унищожаване, придружено от непоносим и неистов трясък, ме убедиха окончателно. Аз храбро стиснах очи, затворих уста /ако зад чертата има случайно пак вода/, защипах носа си с една щипка за дрехи, която си нося винаги в джоба в случай на безнадеждно и непредотвратимо зацикляне на сюжета, и запуших с длани ушите си /също като ония три известни конфуциански маймуни „Не знам, не чух, не видях“ едновременно, а четвъртата с носа си беше чисто мое изобретателно допълнение!/.

  И когато вече ми се струваше, че чувам грохота на вълната, прекрачих линията и… се озовах пак в читалнята на библиотеката.

  Видях превити гърбове на читатели, чух шум на прелиствани страници, усетих дъх на лакирано дърво и дезинфектант, все още останали след скорошния ремонт, и промърморих с облекчение: „Пак съм си у дома. Какво обаче беше това преди малко?“. Явно бях разкарала маймуните от ума си и можех безопасно да виждам, да чувам, да подушвам и да говоря /тихичко/ колкото ми душа иска! Кеф и рахат! После нещо помръдна – пред мен ли, над мен ли или в главата ми, но със сигурност край мен и с мен се случваше някаква промяна.

  Слушалките бяха още тук, но не работеха, ами леко се трансформираха и сега се оказа, че нося 3d очила. Бързо ги смъкнах от лицето си, погледнах екрана на компютъра и какво да видя? Надпис:

 

Нейдеград, БМФ /Български метатемпоралпространствен фиброгенератор/ – симулации на катастрофични сценарии

 

и стихотворение – малко странно и не съвсем на място, но пък звучащо нелошо:

 

Канон

 

Вълни в хладен бяг се застъпват,

настъпват брега незлобливо.

Брегът незлобливо потръпва,

потръпва, усмихнат свенливо.

С усмивка свенлива отдръпва,

отдръпва копнежа на хълма...

 

Цялото стихотворението на: https://otkrovenia.com/bg/stihove/kanon

 

  „Морето не ще се повтори!“. Чакай, чакай! Онези там на кораба твърдяха, че съм само виртуален образ, а какво се оказа? Май те са само симулация на катастрофичен сценарий. Нали в Библията е написано, че втори потоп няма да има и за доказателство Господ е дал небесната дъга на хората! А аз по причина на 3d очилата съм се оказала за малко в тая необичано жива и реалистична симулация. Но защо въобще не помня как и защо съм сложила очилата? И откъде се взеха те?

  – Охо, авторката на „Хрониките“ започна да си задава правилните въпроси. Имаме напредък, значи! – се чу ехиден глас откъм екрана, който ми прозвуча доста познато, но образ все още нямаше.

  „Маймуната с не видях все още е тук!“, помислих си като в просъница аз. „А старчето с фуражката е влязло в компютъра. Или аз съм тази, която е в компютъра, а той…“   

  Съвсем се оплетох!    

  През това време старчето продължаваше да гъгне от екрана:    

 – И кой нормален читател ще вземе за чиста монета произведението ти, в което са събрани накуп реалистични, фантастични, хумористични и какви ли още не разкази, а? Кой въобще ще поиска да прочете тая манджа с грозде, дето си я надробила? Че и стихотворение накрая. Кой, кой?

  – Умният читател – казах аз. – А аз вече знам ти кой си. Ти си оня анонимник с без часовника, когото споменах мимоходом в една от предишните части. Не си на място тук, ясно? От друго произведение си, което още не е завършено, и ако обичаш, връщай си се там! Аз си карах досега сама, ще си пиша така и занапред, не ми трябват разни разжалвани капитани на „Титаник“ да ми дават тон в живота и в писането!

  И дръпнах щепсела на компютъра.

  Библиотеката мигом изчезна. Оказах се лежаща на легло в малка бяла стая със стени, с някакви медицински уреди по тях, а към ръката ми беше прикрепен абокат с тръбичка, по която течеше жълтеникавата течност от системата.

  Вратата се отвори и влезе същото онова старче  от кораба и после от компютъра. Беше в бяла престилка с табелка на джоба, на която пишеше: Д-р… По-нататък не успях да прочета. Придружаваха го няколко младежи и девойки, също в бели престилки – явно студенти или стажанти. Старчето намести появилите се кой знае откъде очила с тънки метални рамки на чипия си нос и ме погледна изпитателно:

  – И тъй, коя велика личност от историята и съвременността сме днес? Нефертити, Серена Уилямс, Стефка Костадинова, самовила, русалка?

  – Аз съм Лалка Граматикова и винаги ще си остана Лалка – казах измъчено и понечих да стана.

  – Шшшт! По-кротко, моме! Още ти е рано – скара ми се докторът. – Да видим! Цицината заздравява, сътресението на мозъка отшумява, кръвно, пулс – в норма. Май прескочихме трапа, а? А то имах вече сериозни опасения, че трябва да те прехвърлим към друга лечебна институция, която се занимава повече с душата, нежели с тялото.

  – Посттравматичен стрес, усложнен с амнезия, нощни кошмари, обилно изпотяване и халюцинации – обърна се той към студентите, които бързо започнаха да записват нещо в тефтерите си. – Имаше период, в който беше загубила усещане за идентичността си и си въобразяваше, че е… кой ли не! Пишеше на хвърчащи листчета и ги криеше в джоба си, защото мислеше, че извънземните я наблюдават и искат да ѝ откраднат произведението, което тя наричаше „Хроники от Нейдеград“. Трябва да се прави почивка, моето момиче, а не да се чете безпорядъчно и непрестанно литература без ред и подбор – почивка и от книгите, и от компютъра! Разбирам, че професията ти е такава, но трябва да се погрижиш за здравето си! Така можеш и нещо по-сериозно да си навлечеш. Падането на куп книги от рафта върху главата ти по време на земетресението в Нейдеград всъщност ти е направило услуга – сега излизаш в болнични за дълъг период и те съветвам да го използваш за разходки сред природата и физически занимания. И никакви компютри, телевизия или книги, поне за известно време! Сетивата ти са се пренаситили и мозъкът ти е блокирал.

  Проследих унило излизането на групичката, а настроението ми беше под нулата. Значи всичко е било резултат от посттравматичен стрес? Нямало е дрейф на града, кораби, 3d реалности… нищо! Отпуснах се омаломощена на възглавницата. Ами Нейдеград? Къде все пак се намираше той? Със сигурност – в България. А по-точно? Не знаех!

  Докторът излезе последен. На вратата се обърна и впери в мен малките си светли очички изпод рунтавите бели вежди.

  – А конфуцианските маймунки си затварят сетивата само за злото, а не за всичко! – каза тържествуващо той и ми намигна.

  Но откъде..? Не, трябва да разбера! Веднага! Бързо извадих иглата от ръката си, станах от леглото и тръгнах към вратата, но се олюлях и се спрях насред стаята. Главата ми се завъртя, стените започнаха ту да се отдалечават, ту да се приближават, а цветът им от бял стана металносив и леко проблясваше. После вече нямаше стая.

  Оказах се на неголям селски площад със схлупени едноетажни къщички с тиклени покриви и куп дрипави деца, играещи си в прахта. Приближих се до едно от тях. Някаква етнографска експозиция ли беше това? Каквото и да бе, все някъде трябваше да има някой, който да ми обясни и да ме упъти. Някой ерудиран и компетентен…

  – Момиченце! – обърнах се към най-голямото дете, около седем-осемгодишно, облечено в дълга до коленете конопена ризка. – Къде е тук библиотеката?

  – Би-бип? – измърмори хлапето и ме погледна дяволито.

  – Библиотеката! – казах нетърпеливо аз. – Висока сграда, в която има много книги.

  – Книги? – усмихна се дружелюбно момиченцето. – Какво е това?

 

  – Номерът няма да мине! – чу се глас от екрана. – Сега почти разкри края на другата книга и никой няма да може да те обвини, че не си го измислила сама, но пък ще те обвинят, че се повтаряш в сюжетите. Все ще си губеща, от мен да го знаеш! Просто се наслаждавай на почивката и не му мисли много-много!

  – Ще видим ние тая работа! – казах заканително аз, докато си пробивах път през струпаните около мен деца, които ме дърпаха за дрехата, надничаха в джобовете ми и явно искаха нещо.

  На една от по-приветливите и не толкова разнебитени къщи в далечината видях табела с надпис на вратата:

 

„М. Д. – архив“

 

  Е, май все пак намерих библиотеката! Или поне това, което я заместваше тук. Бързо се отправих натам. Нека оня от екрана си приказва каквото си иска – все ще намеря начин да се измъкна оттук.

 

  Стоп! Екран ли казах? Екран!!! А, не! Не отново, не! За Бога!

 

                                                                                                                      /Край/

   

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??