2. Светът Маяковски – "Зимно утро"

  Под небесата ясносини,

  като разстлани куп килими,

  снегът на слънцето блести;

  прозрачната гора чернее,

  ела през скрежа зеленее,

  рекичка под леда шурти.

      А. С. Пушкин „Зимно утро“

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/zimno-utro-aleksandyr-pushkin

 

  Александър Пушкин (1799 – 1837) – руски поет, драматург и белетрист. Роден в Москва в семейството на гвардейския подполковник, държавен чиновник и любител поет Сергей Пушкин и Надежда Осиповна, внучка на Абрам Ханибал – известен приближен на император Петър Първи с африкански произход. В детството си прекарва летните месеци в село Захарово край Звенигород, при баба си по майчина линия Мария Ханибал. В семейството на Пушкин се говори основно на френски, както тогава е било прието сред руските дворяни. Имали са голяма библиотека – изцяло с книги на френки. Малкият Александър съчинил пиеса, подражавайки на Молиер. Представил я на сестра си Олга, която го освиркала. Първото си стихотворение поетът пише на 8 години – на френски. Едва в имението на баба си Мария Ханибал научава и обиква живия руски език и руската словесност.

  1811 – постъпва в Императорския царскоселски лицей.

  1814 – първото му публикувано стихотворение „Към приятеля стихотворец“, отпечатано в списанието „Европейски вестител“. Става член на литературното дружество „Арзамас“. Увлича се по идеите на декабристите и макар да не членува в техните тайни организации, е в приятелски отношения с много от тях и пише политически стихове и епиграми, посветени на тях.

  1820 – отпечатва поемата „Руслан и Людмила“, в която отразява програмата на „Арзамас“ за нуждата от създаване на национална героична поема. Тя предизвиква разнопосочни реакции, които след прогонването на Пушкин от столицата се превръщат в шумни спорове. Някои критици се възмущават от ниския стил на поемата и дори привърженици на демократизацията на литературата, като Дмитрий Зиков, критикуват смесването на руско-френски изразни средства с фолклорна стилистика.

  1820 – заминава за Кишинев, преназначен в канцеларията на генерал Иван Инзов заради стихове и епиграми по адрес на граф Алексей Аракчеев, архимандрит Фотий Спаски и император Александър I, които са сметнати за несъвместими с положението му на държавен служител. По пътя получава белодробно възпаление след къпане в река Днепър и в края на май семейство Раевски го взимат със себе си в Кавказ и Крим, за да подобри здравето си. Продължава работата си по поемата „Кавказки пленник“ и пише няколко лирически стихотворения, част от тях посветени на дъщерите на Раевски. В Крим замисля и романа „Евгений Онегин“. През септември, на път към Симферопол, посещава двореца в Бахчисарай, който по-късно става тема на поемата „Бахчисарайският фонтан“.

  1821 – става член на кишиневската масонска ложа „Овидий“. През този период замисля историческите поеми „Мстислав“ и „Вадим“ , пише сатиричната поема „Гавриилиада“ и поемата „Братята разбойници“.

  1824 – московската полиция залавя писмо на Пушкин, в което той пише за увлечението си по „атеистични учения“. То става причина за отстраняването му от държавна служба и въдворяването му в имението на майка му в Михайловское.

  1825 – в дома на съседката си Прасковя Осипова среща Анна Керн, с която се познава още от Петербург, и ѝ посвещава известното стихотворение „Аз помня оня чуден миг“. По това време той се увлича по билярда и според спомените на съвременници става много добър играч.

  По време на престоя си в Михайловское Александър Пушкин завършва започнатите още в Одеса стихотворения „Разговор на книжаря с поета“, в което формулира професионалното си кредо, и „Към морето“, в което коментира властта на историческите обстоятелства над личността, пише поемата „Цигани“ и продължава работата си по „Евгений Онегин“. Продължава и автобиографичните си записки и започва да обмисля драмата „Борис Годунов“, която завършва в края на следващата година.

  1826 – освободен е от заточение.

  1827 – полицията започва разследване срещу него във връзка с писаното още в Михайловское стихотворение „Андрей Шение“, което коментира Декабристкото въстание, а през следващата година – за кишиневската поема „Гавриилиада“. Тези дела са прекратени по височайша заповед, след като поетът дава обяснения, но той все пак е поставен под полицейски надзор.

  1829 – публикува поемата „Полтава“, чийто герой е император Петър I, както и на вече започнатия роман за прадядо му Абрам Ханибал. Поемата не среща разбирането на читатели и критика. Запознава се с шестнадесетгодишната Наталия Гончарова, прави предложение за брак, но получава неопределен отговор от майка ѝ. Заминава за Кавказ и живее известно време в Тифлис. Впечатленията си от това пътуване описва в „Пътешествие в Арзрум“. И след връщането си в Москва той е приет хладно от Гончарови, може би защото майката на Наталия се опасява от политическата неблагонадеждност на Пушкин, неговата бедност и страст към хазарта.

  1830 – прави ново предложение за брак на Наталия Гончарова. Този път то е прието и той се жени за нея през 1831 г. През есента на 1830 заминава за Болдино, имение на баща му в Нижегородска губерния, за да поеме владението на близкото село Кистенево, подарено му от баща му за сватбата. Там той е задържан за три месеца от наложената заради епидемия от холера карантина. Този период, наричан в литературната история Болдинска есен, е най-продуктивният в живота на поета, който създава по това време множество произведения: „Повести на покойния Иван Петрович Белкин“, „Малки трагедии“, последните глави на „Евгений Онегин“, „Къщичка в Коломна“, „История на село Горюхино“, „Приказка за попа и неговия работник Балда“, чернови за няколко критически статии и около 30 стихотворения.

  1837 – затънал в дългове, докато според слуховете жена му е замесена в скандална любовна връзка, Александър     Пушкин призовава на дуел смятания за неин любовник Жорж Дантес. По време на дуела и двамата са ранени, но Пушкин – смъртоносно. Той умира два дни по-късно. Всъщност Пушкин е улучен смъртоносно по случайност. Поетът се цели дълго време в своя опонент и накрая Дантес изгубва търпение и стреля. Вместо да уцели Пушкин в крака, както е било планирано, той го уцелва в корема, което за жалост се оказва фатална грешка. Правителството се страхува от политически демонстрации по време на погребението, поради което ограничава достъпа до него. Тялото му е пренесено тайно в имението на майка му.

 

  „Зимно утро“ – Пушкин пише стихотворението за един ден – на 3.11.1829 г. , когато, на път за Санкт-Петербург, гостува у приятелско семейство в село Павловское, Тверска губерния, в имението на Павел Иванович Вулф, разположено на десния бряг на река Тъма. Биографите на Пушкин не споменават на кого точно е посветено, но се отбелязва името на девойката Мария Василиевна Борисова, по която Пушкин се увлича по време на престоя си там. Тя била дъщеря на беден помещик, живееща в дома на Вулф.

  В писмо до Алексей Вулф Пушкин пише: „Осведомявам Ви, че Мария Василиевна Борисова е цвете в пустинята, славей в горския пущинак, бисер в морето и че смятам тия дни да се влюбя в нея.“ Литературните критици предполагат, че тя е прототип на Маша Миронова от „Капитанската дъщеря“. Има и други версии на кого е посветено „Зимно утро“. По това време Пушкин вече е познавал Наталия Николаевна Гончарова, затова може да се предположи, че в стихотворението е имал предвид нея.

 

  На сутринта групичката, придружена от екстравагантния си водач, се готвеше да потегли на път. Отново заваля сняг – на едри, мокри парцали. Той замрежи и без това немощното слънце с гъста, лепкава сивкава паяжина и на полето около „Психея“ стана сумрачно и още по-студено.

  Във вътрешността на амфибията беше просторно и топло. Возилото представляваше четиринайсетместен високопроходим катер на въздушна възглавница, способен да преминава реки, езера, блата, дълбок сняг, заледени повърхности, пясък и дълбока кал. Имаше три отсека: носов – за шофьора и навигатора (в случая – Габриел и Вергилий), обширен пътнически салон и двигателен отсек с товарно помещение.

  Никой не вярваше, че двуметровият скелет с многобройни опашни прешлени ще успее да се смести на мястото до водача, но бившият игуанодон си пое шумно въздух, после още по-шумно го издиша и разстоянието между ребрата и останалите му кости и прешлени започна постепенно да се смалява. Той се свиваше като пружина или като торба с кокали, на която са изпуснали въздуха и накрая заприлича на неголяма, подредена пирамидално купчинка от кости, над която стърчеше черепът му и ги гледаше победоносно с празните си орбити. После тази купчинка, кой знае как оставаща свързана и неразпадаща се, заплува над снега към амфибията, пъхна се без никакъв проблем вътре, настани се удобно на мястото до шофьора и хлопна шумно вратата.

  – Аз съм сгъваем, какво гледате? Казах ви за компактността, но не ме чухте – измърмори чудовището на зяпналите го пътници, заели вече креслата в салона. – Да беше написала Мирабела една летяща шлюпка, за около час час щяхме да сме в Седмовръх.

  – Имахме, но се повреди – каза Габриел и запали мотора.

  Изпращачите шумно аплодираха чудното преображение на Вергилий и той в отговор кимна величествено и продължаваше да маха през отворения прозорец на катера с обърната навън бледа, кокалеста длан дотогава, докато не се отдалечиха достатъчно и тълпата, наобиколила „Психея“ не заприлича на куп точки върху белия, започнал наново да трупа сняг.

  – Следвай лисичите стъпки, докато не са се скрили! – каза заповеднически барнардианецът на Габриел и вдигна стъклото на прозореца. – Температурите тук стигат до минус 50 през нощта, всичко се заледява, но върху леда продължава да трупа, докато не грейне слънце и не разтопи горния слой. Но никога не разтопява всичко. Само в оранжериите можеш да видиш земя без сняг. И около йерихонската скална роза в Междутъмие, когато се самозапалва. А тия следи са на Лиса Контошанска от Чохената долина и водят към вълчата ферма в имението Вълчотрън. Лисиците обичат риба, особено ако някой друг я е уловил – додаде загадъчно той, очаквайки

по-нататъшни въпроси, но никой не го попита нищо и той сърдито млъкна.

  Лисичите стъпки се нижеха в снега покрай пътя, а пътят се виеше по брега на Тъма. Амфибията се плъзна нататък, следвайки стъпките, които едва личаха в снега.

  Самоназначилият се за гид на групичката Вергилий търпя, търпя, мърдаше и се наместваше на седалката с тихо, но настойчиво пъшкане и след като не постигна никакъв резултат, не се стърпя и пръв наруши затегналото се мълчание.

  – Много ми е неприятно да прекъсвам вглъбеното любопитство, с което наблюдавате така ужасно втръсналия на всеки обитател на Маяковски еднообразен пейзаж, който за вас все още е нов и интересен, за което искрено ви завиждам, но ми се струва, че тук му е мястото да направим една географска вметка.

  – О, неее! – чуха се от всички страни недоволни възгласи.

  – Много добре си вървим и без географски вметки – обади се Дун.

  – Но аз трябва да обясня накратко на читателите къде се намираме!

  – А не може ли да обясняваш мимоходом, примесено с реплики, и то чак когато стигнем до съответното място – предложи Джъд. – Читателите после ще забравят всички тези подробности, а ние тук ще умрем от скука!

  – Не може! – отсече Вергилий. – Трябва да направя преамбюл. За да оправдая амплоато си, първо, и второ – за да се махнат от раз от главата на Мирабела всички тези географски потайности, които я мъчат вече толкова време и които тя все отлага. Написа вече няколко глави напред и после се налага все да се връща и вече не помни какво, къде, кога и защо е написала и всичко обърка. Така ще се свърши наведнъж – чисто и безболезнено. И после ще си кара наред, както си го е замислила.

  – Никой не я караше първо да ни изпържва със Свръхновата, а после да превръща Маяковски в ледена планета. Ту така, ту инак. Всеки ще се обърка. Уж беше като Земята, после стана като Арктика и Антарктика, взети заедно, после – като не знам какво! – изфуча недоволно Дун.

  – Направи го, защото я помолих – намеси се Габриел. – Иначе сега всички щяхме да сме пепел и прах и от Маяковски нищо нямаше да е останало.

  – Хубаво де! – предаде се Дун. – Давай преамбюла! Но не обещавам да слушам внимателно.

  Той демонстративно се залепи за стъклото и впери поглед в прелитащите преспи – демек, ти си приказвай, аз не съм длъжен да те слушам.

  – И така – каза напевно Вергилий. – Маяковски наистина беше планета, подобна на Земята – като размер, гравитация, продължителност на деня и нощта, с четири сезона и на разстояние от звездата си, почти същото, колкото земното. След отмяната на избухването на Свръхновата, планетата „отскочи“ от звездата с около 250 милиона километра и се озова почти в края на зоната на Златокоска, което доведе до…

  – Как го изчисли? – прекъсна го Дун.

  – Кое? – сепна се Вергилий, който вече беше почти изпаднал в транс, а напевността в гласа му внезапно се прекърши.

– С колко е „отскочил“ Маяковски. Как?

  – Ами има формула за изчисляване на големината на обитаемата зона – помая се Вергилий. – Средният ѝ радиус е равен на корен квадратен от болометричния показател на звездата, разделено на болометричния показател на Слънцето. Болометричният показател е съответната светимост. Пише го в Уикипедия.

  – Множко ми се струват километрите – усъмни се и Габриел. – Звездата на Барнард е червено джудже, докато нашето Слънцето е жълто джудже, масата ѝ е с 14 процента по-малка от тази на Слънцето, на възраст е на около десет милиарда години, докато Слънцето е едва на четири и половина милиарда години. Това я прави една от най-старите звезди във Вселената. „Тя е толкова бледа, че ако се намираше на същото разстояние от Земята като Слънцето, би изглеждала само 100 пъти по-ярка от пълната Луна“. Цитирам Уикипедия.

  – Мирабела да си провери сметките! – възкликна Дун.

  – Трябва да поправи само това: „На разстояние от звездата си, почти същото, колкото земното“. Ако е на такова разстояние, няма да е като на Земята, защото звездата е друга.

  – Ама вие какво искате да напише? „На разстояние от звездата си, толкова, колкото е необходимо, за да има условия за живот на нея, подобно на земните“ ли? – избухна Вергилий.

  – Точно това! – казаха в хор останалите.

  – Звучи засукано и неразбираемо. Пък и Критиците вече споменаха нещо такова.

  – Ние не чуваме какво казват Критиците. Вергилий е прав – трябва да ни го обясни.

  – Мирабела знае какво казват. Нали тя го пише!

  – Но тя е там, а ние сме тук. Нека и Вергилий каже, той е местен, най-добре е запознат с тукашните условия. А и не можем да очакваме от една филоложка да изчислява зони на обитаемост на звезди в километри.

  – Формулата е фасулска – заинати се Дун. – Дори аз я разбирам. Тъй като звездата на Барнард свети по-слабо от Слънцето, Маяковски трябва да се намира по-близо до нея, за да е в обитаемата ѝ зона.

  – Това са ненужни подробности – каза Джъд.

  – Не е съвсем така – намеси се Джиа. – Зависи от това, какво пише Мирабела – научна фантастика или фентъзи.

  – Мирабела не робува на жанрове – каза Габриел.

  – Да – продължи Джъд. – Пише, както ѝ скимне. А аз чакам географията от Вергилий, а той е все още на астрономията. Преамбюлът му се затегна.

  – Ами вие не ме оставяте и дума да кажа! – оплака се скелетът и тъкмо да заплаче, но се овладя и продължи пак с напевен глас:

  – Маяковски се отмести почти в края на обитаемата зона, което означава, че нашето слънце сега грее много по-слабо от земното. Освен това оста на планетата от наклонена стана перпендикулярна на орбитата ѝ, затова изчезнаха сезоните и по целия Маяковски сега цари полярна зима, макар на екватора да е значително по-топло и светло, отколкото на полюсите. Денят и нощта са с еднаква продължителност през цялата година, но не искам да ви обременявам с повече цифри.

  – Е, и това е лесно – щом планетата е голяма, колкото земята, и оста ѝ е перпендикулярна на орбитата, значи и денят, и нощта продължават по 12 часа – каза Дун.

  – Аз запазвам тактично мълчание – упорстваше Вергилий. – А то, току виж сте взели и сте поискали да изчислявам колко градуса достигат температурите на екватора, колко – по нашите ширини и колко – на полюсите!

  – Няма да те принуждаваме да си напрягаш толкова липсващите мозъчни клетки, споко! – изхили се Дун.

  – Разликата не би трябвало да е толкова голяма, щом навсякъде е вечна зима.

  – И тук стигаме до икономическата география – зарадва се Вергилий. – Човешкият фактор. По-точно – факторът човек и Същество.

  – Добре че не е Човек и общество, че щях да се почувствам като в часовете на Додона – прихна и Джъд.

  – Настоятелно моля за сериозно отношение! – възмути се Вергилий. – Тези въпроси са от жизненоважно значение за развитието на сюжета. И така, хората и Съществата на Маяковски са намерили начини да оцеляват при екстремалните условия на планетата. Под дебелите ледове на реките, моретата и океаните все още има незамръзнала вода. Когато слънцето грее по-силно, ледът започва да се топи и освобождава хванатите в него въздушни мехурчета, които образуват във водата кислородни джобове. Там живеят риби, бозайници и водни същества, приспособили се към оскъдната светлина и ниските температури. Същото е и с растенията и животните на сушата, която тук всъщност не е суша, защото е доста мокра. Всички животни и растения са подобни на тези от Земята с определението „полярни“ пред тях, което за удобство понякога ще пропускам – полярни лисици, полярни вълци, полярни мечки и т. н. Те, заедно с диворастящите растения, са развили някои допълнителни белези, които им помагат да оцелеят – повече подкожна мазнина и окосмяване при животните, защитен епидермален слой и власинки, подобни на косми, при растенията, различни криопротектори в кръвта на основата на захар и гликол при насекомите и т.н. Под замръзналата почвена покривка, дълбоко в недрата на земята, има множество термални води, които понякога излизат на повърхността и образуват оазиси, в които няма сняг и лед и където виреят по-топлолюбиви растения и животни. Около тези извори са построени повечето населени места на Маяковски. Имаме и подземни градове около спящите вулкани, които на тази планета са в голямо количество. В тясната незамръзнала ивица около екватора има оранжерийни плантации, засети с най-различни култури, които са от стария доледников вид. На север – по средата между екватора и полюса, минава огромната заледена река Нав без Ду, която извира от Черната вулканична планина на изток, преминава почти две хиляди километра и се влива в Голямото атлантическо море на запад. То е остатък от предишния Атлантическия океан, който след настъпването на Вечната зима замръзна, понижи равнището си с около 100 метра и се сви до едва една трета от предишния си обем. 99 малки и големи рекички изтичат от планините на евразианската суша и пресичат заснежените долини от двете страни Нав без Ду и после се вливат в нея. Числото 9 и числото 7 са сакрални за Маяковски, както сами ще се убедите. Съществата и хората тук живеят в Обединена президентска монархия (ОПМ) със столица Седмовръх, разделена на няколко административни области, най-главните от които са: Междутъмие, Бурлюк, Гуролен, Кукя и Седмовръх. На югоизток Междутъмие граничи със страната Египетска тъма, където живеят страшните парцалени и още по-страшните огнени хрътки на бурята Зида Снежна. На югозапад се простират плантациите, които споменах, а на север са Йето-Торсия и Лапландия. Лапландия е част от ОПМ още от основаването на федерацията. Неин предводител е един благ старец с бяла брада и червени дрехи…

  – Не думай! – прекъсна го Дун. – Сега ще кажеш, че името му е Дядо Коледа и ще ме накараш да умра от смях.

  – Ако щеш умирай, щом не вярваш! – нацупи се Вергилий. – Той е съвсем истински и се казва Ледопак. Жалко, че няма да го видите. Изключително могъщ вълшебник е. Когато Бубонната чума и Скорбутът нападнаха Лапландия преди години, от цялата ОПМ бяха изпратени войски на помощ. Обединените армии победиха двете бедствия, изпратени от господарката на Кукя – Косила, и се наложи тя да сключи мирен договор, по силата на който Кукя стана автономна област на ОПМ. Косила беше принудена на тази стъпка, защото иначе щеше да загуби всичко. Живеещите в Лапландия бели мечки сампи са наши приятели, като и йетите от Йето-Торсия – космати и дружелюбни гейзерни великани. Докато техните съседи – торосите, са войнствени и кръвожадни ледени великани – трябва да се радвате, че няма да ги срещнете. Нашият път е по южния бряг на Нав без Ду. Корабът ви е кацнал на територията на Междутъмието, близо до границата с Египетската тъма. Междутъмието е първата област, през която ще преминем. Представлява ниско, хълмисто-равнино плато, обградено от скали, с обширна долина по средата. Там е имението Вълчотрън, където живее руският поет Александър Пушкин. Управител му е полярният мечок Михаил Иванович Снеговей, който е полубрат на лапландския господар Ледопак. Платото е заобиколено навсякъде от реката Тъма, дълга 320 километра, която извира от изток, тече известно време на юг, завива на запад, после на север и така прави незавършен кръг. Влива се в Нав без Ду почти на същото място, където е изворът ѝ – разстоянието между извора и делтата на реката е едва пет километра. Между тях е хълмът Сурата примка – единственото място, от което може да се влезе в имението по суша. Ние сега вървим по пътя, следващ Тъма, но за по-кратко ще трябва да пресечем платото. Пушкин е дружелюбен и любознателен веселяк, обича гостите и съм сигурен, че няма да се възпротиви. С бурлюците също едва ли ще имаме проблеми, както и с беланчетата от Гуролен, но виж, Кукя…

Вергилий си пое дълбоко дъх и костите му изтракаха треперливо.

  – Там царува Косила – продължи той, – а тя е доста опасна. В косите си има 99б железни косъма, които по нейна воля се превръщат в унищожителни епидемии и които тя изпраща навсякъде по света. Никой не знае точно какво означава буквата б след цифрата 99. Предполага се, че е 99 болести, но това не е сигурно. Бубонната чума и Скорбутът са два от 99-те ѝ косми. Освен това Косила е пленила чудовището Свинск и го е заставила да ѝ работи като роб. Той е зъл и безмилостен и не пуска никого да мине през Кукя, ако не му отговориш на загадките – като земния Сфинкс. Косила го е откраднала от Зида и тя ѝ е много ядосана, затова непрекъснато напада ОПМ, но засега не е успяла да постигне нищо, защото с присъединяването на Кукя, ОПМ стана практически непобедима…

Скелетът направи драматична пауза, а всички погледи се обърнаха към него. Той изчака няколко секунди, наслаждавайки се на острото любопитство, с което притихналите пътници го наблюдаваха.

  – Аз съм от Кукя – каза глухо бледият им гид и гласът му отекна в тясното пространство на амфибията, – която някои наричат страната на Смъртта, и не без основание.

  Тишината се беше сгъстила толкова, че с нож да я режеш. Тъничката, мъничка Невянка, цялата увита в шалове, в жълто пухено палто, вечно зъзнеща, въпреки отоплението в амфибията, свила се на една от последните седалки, тихичко изхлипа и този неочакван звук развали магията.

  – Тъй че вие имате в мое лице един вътрешен човек и аз ще направя всичко възможно да преминете успешно през страната, без да падне и косъм от главите ви – завърши триумфиращо Вергилий и се облегна доволно на седалката.

  – Е, ако въведението в географията е приключило, може ли вече да се върнем към снежните преспи? – попита безгрижно Дун.

  Вергилий тържествено кимна, но никой вече не изглеждаше особено въодушевен от предложението да се наслаждава на пейзажа. Пътниците впериха унили погледи в прелитащите край тях заснежени пространства и отново се умълчаха.

 

  Бяха пътували повече от час, когато гидът им, взиращ се напрегнато напред през гъстата пелена от сняг, се размърда неспокойно и разстоянието между костите му започна постепенно да се увеличава. Скелетът на игуанодона с нокът на носа непроизволно се раздуваше и явно беше развълнуван.

  – Дай газ! – извика внезапно той, преминал без много церемонии на „ти“. След фокуса със сгъването си беше придобил доста увереност и известна арогантност.– Виждам нещо.

  – Къде? – взря се Габриел напред, но не видя нищо.

  – В далечината. Почти на границата на видимостта. Приближава се.

  – Към нас ли идва?

  – Що за въпрос! След като се приближава, значи идва към нас.

  – Не е задължително, може…

  – Прав си, не идва! – сконфузи се костеливият игуанодон. – Отива, но забавя ход и затова се приближава. Всъщност ние се приближаваме към него, защото го настигаме.

  – Не е нещо – видя сега и Габриел. – Някой е.

  – Някой на кон!

  – Не е кон…

  – Стига си ме критикувал!

  – Не те критикувам, уточнявам фактите.

  – В преводите те не са толкова важни. Поне не винаги. По-важно е общото въздействие. То трябва да съвпада – намеси се Дун.

  – Конят е кобилка. Кафява. Това важно ли е? – упорстваше Вергилий.

  – Как пък го видя оттук? – Златина гледаше през запотеното стъкло към пътя, но не виждаше нищо, освен едно размито тъмно петно, поклащащо се равномерно върху едно друго петно – малко по-голямо и малко по-светло.

  – Не съм го видял, но знам. Това е Пушкин от „Зимно утро“. Оттам е дошъл на Маяковски. В стихотворението си той прави подтекстов паралел на буйната кобилка със сънливата красавица. Демек, иска тя да се посъживи малко. Като спящата красавица от приказката.

  – Демек, иска да я целуне, но не смее да го каже – изсмя се Дун. – И бърбори за някакви кобилки. Няма в приказката за спящата красавица никакви кобилки! И коне няма.

  – Но в стихотворението има. А Мирабела смени кобилката с кон. Защото е по-кратко. Сричките ѝ дойдоха много. Пък и сам Пушкин в следващата строфа казва – „нетърпеливият кон“. И сега – ни риба, ни кобилка – само две неясни петна.

  – Може да е изпаднал в транс…форманс, сещаш се – засмя се Дун. – Затова е сменил пола на животинчето. А може втория път да е имал предвид себе си. Конят е нетърпелив по отношение на кобилката. Сещаш се… Пушкин…

  – Ето го и Пушкин! – възкликна радостно Златина.

  – Къде? – всички се залепиха на прозорците и загледаха с любопитство приближаващите се две петна, които постепенно започнаха да придобиват все по-ясни очертания.

  – Върху коня! – възкликна Невянка и отметна един влажен кестеняв кичур от челото си, показал се изпод шарения вълнен шал с ресни, увит около главата ѝ и вързан на фльонга на врата ѝ. Отгоре имаше друг шал, краищата на който бяха преметнати през гърба ѝ.

  Тя също вече виждаше конника.

  – Върху кобилката – настоя Вергилий. – Иначе излиза, че е върху себе си – нали преди малко се каза, че конят всъщност е Пушкин. А кобилката в стихотворението е кафява. Мирабела и това го е пропуснала.

  – Прозвуча малко… критически – иронизира го Габриел.

  – Да, прозвуча! Обаче не може конят да е Пушкин, това отпада. Той е тъмнокос – по африкански – знам, защото съм му бил на гости. А ако литературоведите и изследователите на Пушкин разберат дали Мария Василиевна, дъщеря на помешчик, живеещ в съседното имение, е била кестенява или чернокоса като Наталия Гончарова, ще стане ясно на кого поетът е посветил стихотворението. Защото те още спорят. Ей там!

  – Къде? – всички проточиха вратове.

  – Под ония ели – посочи неопределено Вергилий. – Може и смърчове да са. На брега. Реката е покрита с лед. А те спорят ли спорят кого е искал да целуне поетът.

  – Не е казал, че иска да целува някого. Това са интерпретации – разсърди се Габриел. – Може прототипът на кобилката да е бил кафяв и той просто да е написал истината. Може никакви паралели да не е правил. Фройд не наднича от всеки ъгъл.

  – Още спорят – отбеляза Джиа, вглеждайки се в групичката мъже на брега, облечени в тъмни пелерини от габардин тип „крилатки“1 и с високи черни цилиндри на главите, които усилено ръкомахаха. – Не им ли е студено? Наметките им изглеждат доста тънки. И защо просто не го попитат? Или да отидат до имението на Мария Василиевна и да видят кестенява ли е била, руса или чернокоса.

  – Да спорят! – каза нехайно Вергилий. – Това им е работата. Емпиричните проверки не са по тяхната част. Настигаме го. Сега и аз го виждам добре. Облечен е в огромен кожух от меча кожа. Цял е потънал в него, защото е доста дребничък. Но явно не е закопчал всички копчета – полите на кожуха се веят. Гърбът му ми изглежда доста напрегнат. Сигурно защото знае какво ще се случи след малко.

  – Какво ще се случи?

  Ездачът тъкмо вдигна камшика си, за да пришпори коня и той внезапно изчезна, а мургавият къдрокос мъж с дълги бакенбарди, с кръгла шапка боливар с голяма периферия се озова проснат на заснежената повърхност на пътя. Шапката отхвръкна, той се претърколи няколко пъти, а после замря неподвижно.

  Габриел спря амфибията и всички вкупом се втурнаха към лежащия в несвяст поет.

  – Какво стана?

  – Конят му, тоест кобилката, изчезна. Мирабела я върна в един от вариантите, затова сега Пушкин остана без кон и се пльосна на земята – каза печално Вергилий. – Такива неща непрекъснато се случват при нас.

  – Без кобилка останах, не без кон – уточни дребничкият мъж и се опита да седне. Не успя и зарови пак лице в снега. Аз не съм…

  – Знаем. Вие сте известен ценител на женската красота.

  – И конската – додаде Дун.

  – Стига де! – съжали падналия поет Златина.

  – Добре ли сте? – попита загрижено Габриел. – Къде отивате? Искате ли да ви откараме? За нас ще е чест…

  – С най-голямо удоволствие – каза поетът, изправи се с мъка, подкрепян от Габриел и Златина, и изтупа повърхността на кожуха си от снега.

  Под разкопчаната сивкава връхна дреха с дълъг косъм се виждаше закопчан догоре черен сюртук с бял нагръдник, бяла столче яка и черно шалче-вратовръзка. На краката си носеше пухкави ботуши, също от меча кожа, а на ръцете – тънки бели ръкавици, Беше добре сложен, широкоплещест, макар и не особено висок на ръст – не надвишаваше 165 сантиметра. Косата му беше тъмнокестенява и завита на кичури, дълга почти до раменете, устните му бяха леко пълни и чувствени, лицето – приятно и мургаво, очите – весели и сини. Не беше красив в стандартния смисъл на думата, но в движенията му се усещаше пъргавост и сила, а в поведението – вродено благородство и ведър характер.

  – Имението Вълчотрън – обясни задъхано той. – Не е далече. На десетина километра след оня завой. Там има съкровище. Тоест имаше. Сега е в музея. Поне част от него. Доста артефакти липсват. Явно са скрити на друго място. Казват, че ги пази специално заклинание, но никой не знае какво е. Ако сте пътешественици, каквито изглеждате, сигурно ще ви е интересно. Аз, освен поет, съм и екскурзовод – по съвместителство! – сведе глава скромно дребничкият мъж. – Мога да ви предложа подслон и квалифицирана беседа. Дворяните на Маяковски не са особено състоятелни, та се налага… Ние имаме доста забележителности – ще ви разведа наоколо, ако имате време. Не вземам скъпо – само по 2 брика1 на час. А музеят е в Седмовръх. До Седмовръх е далече. Няма да стигнете днес. В случай, че търсите съкровище.

  – Не търсим съкровище, но наистина отиваме в Седмовръх. За съжаление, ще трябва да се откажем от любезното ви предложение за беседа, тъй като не разполагаме с местна валута. Пък и бързаме за Седмовръх. Трябва да се срещнем с някого – обясни любезно Габриел.

  – С кого?

  – С Нероден Петко.

  Поетът подсвирна.

  – Направо бика за рогата, а? И защо ви е нашият достопочтен просветен президентски монарх?

  – Защото той знае… – започна Златина.

  – Шшт! – прошепна Сивин в ухото ѝ. – Не може да разкриваме на всеки срещнат целта на пътуването си.

  – Но това не е всеки срещнат! – възрази девойката. – Това е Пушкин – великият гений на словото. Той самият е написал, че гений и злодейство са две несъвместими неща.

  – Тук живеят опасни и коварни Същества. Този Пушкин не е онзи, който познаваме. Сам каза, че си докарва като екскурзовод. Нещо много станаха екскурзоводите в романа. Първо Мирабела, после оня странен Вергилий М., а сега… За първи път чувам такова нещо за великия поет. Пък и хората знаят за него само от стиховете му. Критиците дори спорят за прототипите на героите му. Може да е имал някоя и друга мрачна тайна. Може тук да е привърженик на злите сили. Русия…

  – Но той ни каза за съкровището! – настояваше Златина.

  – Което въобще не ни е притрябвало. Трябва да си държим езика зад зъбите. Да не се разпростираме много – беше неумолим бившият предводител на стражата на Перун.

  Пушкин се настани в амфибията на едно от свободните места и започна да се оглеждаше с любопитство.

  – Щом сте тъй любезни да компенсирате изчезналата ми кобила като ме откарате у дома – каза той, – това е напълно достатъчно. За мен ще е чест да ми гостувате и да останете да нощувате в скромното ми имение. Нощите тук са дълги и студени, по-добре да ги прекарвате с покрив над главата, отколкото на креслата в иначе прекрасната си и изключително любопитна карета. Междувременно, ще бъда радостен да чуя интересната ви история. Обичам историите на странстващи пътешественици и често ги приютявам за ден-два, като им осигурявам комфорт и внимание. Използвам това, което чувам, за основа на стиховете, поемите и разказите си, а също и за беседите, с които си изкарвам прехраната. Ако ми предложите подобаваща история, това изцяло ще възмезди пребиваването ви във Вълчотрън. Какво ще кажете?

 

(Следва)

 

https://www.youtube.com/watch?v=uMmTLjhnhEY

 

1. „Крилатки“ – така са наричали по времето на Пушкин палтата с няколко пелерини с различна дължина. Официалното му название е карик – мъжко двуредно широко палто с две или три яки-пелерини, покриващи раменете. Самият Пушкин е носил карик и на картините често го изобразяват с него. Названието е свързано с английския трагически актьор Гарик, появяващ се често на сцената в подобно облекло. През 18 век карикът често се използва за езда или при пътуване с файтон. Бил е разпространена дреха на кочияшите.

2. Брик – парична единица на Маяковски. Един брик е равен на 100 лила.

 

---

  Критиците Ттюлка и Лъчезор

 

  – Тая Мирабела добре се сети да се отърве от всичките аватари и да остави само Илинда – да не се бърка непрекъснато коя майка коя дъщеря е родила, кой кум, кой сват и кой – дръжката на главата.

  – Това с дръжката е от друг идиом.

  – Идиот ли рече? Хи-хи! Виж сега, аз не съм някое изчадие адово, че да търся само кусури. Виждам и достойнствата на човека и ги отбелязвам. Само че достойнствата на Мирабела са кът, та затова все излиза, че клепам.

  – Точно изчадие си ти, обаче Мирабела ти стопи Ада и сега си на студено. Протежето ви Вергилий го няма и се налага да отбелязваш и достойнствата на Мирабела.

  – Имаме тука един Вергилий М, ама той не пишва и ред.

  – Не писва.

  – От какво му писва? Ха-ха. Виж сега, няма нищо по-лошо от липсата на конкуренция. Отпускаш се, ставаш ленив и горделив. Без база за сравнение…

  – Гурелив ли рече? Хи-хи! Илинда остана на кораба и скоро няма да участва в повествованието, така че аватарите ѝ са последната грижа на Мирабела в момента. Затова пък други ще участват.

  – Кои това?

  – Ами чети нататък и ще разбереш!

  – Ама аз искам предварително!

  – Защо?

  – Как защо? Защото… защото…

  – А така! Чети си по реда и се наслаждавай на четенето! Мирабела затова пише –романите ѝ да се четат, а не да се отгатват. Ако искаше да се отгатват, щеше да пише гатанки, а не романи. Чат ли си?

  – Абе аз съм чат, ама сърце дяволско не трае. Все му се ще да забърка някоя каша. Хи-хи!