30.2 Светът Маяковски – „Вълк“

  Вълчо излезе от пещерата след петнайсетина минути, увери се, че козлето Мусолини го няма и си плю и той на петите, без да подбира пътя. Прескачаше ямките и камънаците по хълма като някоя хала невиждана и спря, чак след като видя входа на Господарската къща пред себе си. Как се беше озовал там, не знаеше. Зърна отворената врата на избата под портика и го осени гениална идея. Да не си помислите, че се е досетил, че там Пушкин и Лаврентий са скрили съкровището? Вълчотрънки! Къде ти толкова мозък у една вълча чутура, че и на гладно! Вълчо просто си спомни за бутилките първокачествено вино от цариградско грозде, което стопанинът на имението държеше там. Видя наредените сандъци и реши зарадвано, че и в тях има вино. Не си направи труда да ги отвори – пред него на рафта бяха наредени като войници лъскавички, новички и пълни-препълни десетина шишета с вино – защо да се мъчи?

  – Време е да се погрижа за холестерола си! – реши изпосталелият звяр. – Да му дръпна едно пиршество, да му отпусна края, да му намеря цаката и да му гледам сеира. После ще му мисля!

  Излезе Вълкът от избата след около час, абсолютно натаралянкан – натежал, развеселял, осмелял и с мътен, разфокусиран поглед. И вместо да се скрие в някое ъгълче и да не бие много на очи, докато изтрезнее, той се отправи към Кантората на Снеговей. Влетя там, ухаещ на цариградско грозде и подплаши Алевтина, която чистеше голямата белосана печка в Стопанската половина. Пъргавата слугиня изхвърча да вика Чун Ван, а вълкът се настани в Чистата половина, където беше царството на Пушкин, приближи се до френския му секретер от червено дърво, извади мастилницата му и изгризаните му пачи пера (имаше такъв грях големият поет – обичаше да си гризе перата, докато се труди. Че кой ли няма някой малък и забавен грах, не вредящ на никого?). Вълкът обаче беше решил да вреди, и то много – явно като компенсация за дългите години на въздържание от истинската си вълча природа. Той се порови в дървеното сандъче на масичката пред дивана, намери един празен лист с монограма на Пушкин в долния десен ъгъл, седна пак зад секретера, свали дъската му, сложи там листа и съчини следния

Документ

  До Негово Високоблагородие

  Чун Ван,

  Повелител на насекомите и

  Пазител на имението Вълчотрън!

  С настоящето уведомявам Негово Високоблагородие, че прехвърлям временно ръководството на имението в лапите на уважавания и високо ценен от мен господин Вълчо Вълчотрънски, по професия и призвание – рибар и главатар на стадната организация „Задружните вълци“. Поверявам му движимата и недвижима собственост на имението с позволение да се разпорежда с нея, както намери за добре, по време на отсъствието ми. Заповядвам също да се изпълняват всичките му изисквания и да му бъде оказвано всякакво съдействие. Настоящото нареждане се отнася както за Негово Високоблагородие господин Чун Ван, така и за господин Чумотрън и госпожа Полуда – Пазители. Също така и за всички лакеи, селяни и прочее служители на имението.

   Дата: не се чете                                     Подпис: А. С. Пушкин

  Място: имението Вълчотрън

                                                       (Александър Сергеевич Пушкин,

                                                       помешчик и поет)

  Ще кажете – толкова ли е сляп уважаемият Предводител на насекомите Чун Ван, че да не забележи, че документът е фалшив? Съвсем не беше сляп той, но нищичко не забеляза. Работата е там, че Вълчо имаше един неподозиран талант – да имитира почерци и подписи. Може да не беше особено продуктивен рибар, да беше горе-долу сносен главатар и доста посредствен певец и музикант, но в имитациите нямаше равен! Той самият не знаеше за тази своя ценна способност – разбра я на пияна глава. Иначе никога не би се осмелил да сътвори тази тъй подла машинация.

След като извърши престъплението, Вълчо помаха малко с листа, за да изсъхне мастилото. То не съхнеше бързо и той посипа върху творението си малко пясък от пясъчницата, която намери в сандъчето на Пушкин. Пясъкът веднага попи, а Вълчо бързичко заличи следите – прибра всичко в сандъчето, вдигна дъската на секретера и седна – ни лук ял, ни лук мирисал, на дивана.

  Тъкмо в тоя миг в Чистата половина нахлуха Чун Ван и разстроената Алевтина. Вълчо важно размаха документа под носа на Пазителя, изчака го, докато прочете току-що скалъпения документ и на учудения въпрос на Чун, защо не е бил уведомен от Пушкин, отговори:

  – Реши го в последния момент. Бързаше да тръгне и затова написа документа.

Чун Ван нямаше какво да възрази, въпреки че явно беше недоволен от това неочаквано повишение на вълка и от широките пълномощия, които сивият рибар от Фермата беше получил. Той се оттегли в стражевата будка пред входа на имението, където пазеше денонощно заедно с Чумотрън и Полуда, и се отдаде на всекидневните си задължения.

Алевтина, намръщена и все още недоверчива, продължи с чистенето. Вълкът ѝ заповяда да му донесе закуска в Чистата половина. „Закуската“ включваше: три топли царевични питки, намазани с масло, ведро козе мляко и половин пита кашкавал от Мандрата, една голяма купа борш, двайсетина пелмени и накрая – сладко от диви къпини и сметанов сладолед с бишкоти за десерт. Виж го ти, чревоугодника!

  След като напълни тумбака и започна да изтрезнява, той гаврътна още една бутилка вино, и направил пак главата, се замисли как да намери съкровището. Първо изгони Алевтина и започна да ровичка навсякъде из Кантората. Не откри нищо, но тогава големият часовник-шкаф в Чистата половина – същински брат-близнак на оня в Господарската къща, проби десет часа и Вълчо си спомни четиристишието, което беше чул горе в пещерата:

  В кръгло, четвъртито

  времето е скрито.

  Слънцето окато

  води към вратата.

  „Точно така! Те казаха – часовник. Ето го часовника“, рече си вълкът, оглеждайки високия щкаф от всички страни.

  – Ех, ако можеше да говориш! – въздъхна на глас новият господар за един ден на Вълчотрън. – Щях просто да те попитам!

  – Можеш да ме попиташ, но няма гаранция, че ще ти кажа. И все пак, пробвай се! – чу той мелодичен глас откъм ъгъла, където стоеше часовникът.

  Вълкът разтърка очи и се огледа. Нямаше никого.

  „Твърде много вино изпих!“, помисли си той стреснато. „Получавам слухови халюцинации“.

  – Може да решиш, че съм халюцинация – ти губиш! – раздаде се пак гласът откъм ъгъла.

  Вълкът се приближи предпазливо към часовника и започна да го оглежда. Отвори шкафчето с махалото, стъклената вратичка пред циферблата – нищо особено! Машинарийката си вървеше, гирите си бяха на местата, махалото се люлееше.

  – Кой говори? – попита той с примряло сърце. – Къде си, излез от часовника!

  – Аз съм часовникът, глупако! – отговори часовникът. – Аз ти говоря.

  – Но ти не можеш да говориш! Досега не съм те чувал.

  – Защото не си идвал тук пиян, затова.

  – И никой друг не те е чувал – не повярва Вълкът.

  – Нужно е не само да си пиян, а и да си се напил с определен вид вино – това от избата. Имаше тука един дядо, пристрастен към хазартните игри. Но той не знаеше условието и се наливаше с какво ли не. Само веднъж улучи цариградското грозде, но не го огря. Не запомни числата, които си изкрънка – онези от лотарията. След като изтрезня – табула раза. Ами записвай бе!

  – Цариградското грозде, значи? Беше страхотно! – облиза се Вълкът. – Още ме държи. И какво там за слънцето и вратата? Зад вратата няма нищо.

  – Сложно е – беше лаконичен часовникът.

  – Ами ти все пак пробвай, обясни ми! Иначе, ако трябва, с циферблата надолу ще те обърна, всичките ти чаркове ще разглобя, но ще намеря тая пуста врата към съкровището.

  – Няма да ти кажа пък! – дрънна със стъкло часовникът. – Ти си узурпатор! Видях те как подправи документа. Нямаш право да си тук. Може всички да ти се връзват, но не и аз. Никога няма да отвориш тази врата! Айде – беее, меее, чупката!

  – Не съм ти овца – да ме подкарваш – озъби се вълкът. – Грубиян!

  – Аз пък не съм ти любовница – да ме обръщаш с махалото нагоре – изтиктака насмешливо часовникът.

  – Няма ли да се отвориш най-сетне? – изръмжа заплашително вълкът.

  – Иначе какво? – отвърна предизвикателно часовникът.

  – Ще те схрускам на парчета, барабар със зъбчатите колела и топките на махалото.

  – Не са топки, а дискове – каза назидателно часовникът. – А аз не съм козле. И козлетата даже не ти се връзват на заплахите. Акъл се иска за тая работа, Куме, ама ти нямаш. Никога няма да разбереш комбинацията.

  – Ти ще ми я кажеш – иначе ще изпотроша всичко наоколо.

  – Не я знам! – сопна се часовникът. – Предпазна мярка. Не мога да издам нещо, което не ми е известно. А ти внимавай – като се върне Пушкин, ще ти се стъжни животът във фермата.

  – Няма да ме намери! – каза вълкът. – Обирам си крушите оттук. Но не би било зле преди това малко да си развея опашката. След Лиса тук е пълна скука. Пък и може да намеря нещо, дето си струва да се трампи с нещо важно, като стадо кози със златни зъби например. А?

  – Божкеее! – изтиктака възмутено часовникът. – Той дори не знае какво търси. Ще го намери на куково лято! На Маяковски е вечна зима, но той още не го е разбрал. Посяга на чуждо имущество. Пушкин…

  – Пушкин е никой – ядоса се вълкът. – Той е узурпаторът. Имението Вълчотрън е мое – винаги е било вълче. Затова се казва така – Вълчотрън. И аз съм Вълчотрънски. А той кой е? Някакъв си Топ-кин. Да отиде да играе шах или да мята ледени камъчета на голфстрийма. Да не ми се мотае в краката!

  – Ами отворѝ ме, щом си такъв отворко! – иззвъня със стъкло часовникът. – Аз съм пас. Преди Пушкин тук само трънки растяха. Търкулнала се трънката, намерила си вълка!

  Часовникът не пророни повече и дума. Вълкът остана до вечерта в имението и никой от слугите не посмя да го прогони. Изяде една овца и три кози със златни зъби, които поръчаха за него от Контошанските ферми. Беше си научил урока от Мусолини – не яж някого, с когото си играл на голфстрийм или си пял с него песни в селското караоке. Зъбите плюеше в шепа и ги събираше в червената кадифена торбичка на пояса си. Въртя стрелките на часовника и тъй, и инак, натискаше ръбчетата, отваряше и затваряше вратичката на шкафа, дърпаше и люлееше махалото, но нищо не постигна.

Малко преди полунощ в имението се върнаха Пушкин и Снеговей, заедно с пътешествениците, и вълкът тихомълком изчезна. На пода пред часовника в Кантората остави няколко фандъка третотримесечна (есенна) ярина и един счупен златен зъб. Дори не беше разбрал, че е търсил съкровището при грешния часовник.

  – Винаги съм знаел, че е само един разбойник на дребно – мърмореше Снеговей, докато наблюдаваше как Акулина заличава с метлата си следите от „чергаруването“ на вълка в Чистата половина. – За повече не му стига нито ум, нито кураж. Дано да успее да изкара няколко седмици охолно със златните зъби на бедните животинки. На Пазара на вещиците в Зайча Сянка вървят от 5 до 25 брика единият – в зависимост от вида и грамажа. Преден резец на четиригодишна коза може да стигне и до 30 брика. Вълчотрънските кози зъби са всеизвестни и много търсени. Тия животни са дошли на Маяковски от унищожения Хадес. Принадлежали са на игуанодона Вергилий У. Вещиците ги използват за магиите си, защото имат поетичен заряд.

  Вълкът повече ни се чу, ни се видя в имението. След известно време до жителите му стигна слух, че станал тартор на банда фалшификатори на документи и бил много известен сред контрабандистите на вино от цариградско грозде и на цигари от папирусна хартия без бандерол от Египетска тъма. После на Маяковски почна Апокалипсисът и на никого вече не му беше до Вълчо и до неговите фалшификаторски подвизи.

(Следва)