Глава XXVII

   Взорът му надхвърляше умишлено свалената рамка на тъмните очила. Гледаше ги много съсредоточено и не изпускаше нищо от очи- особено нея. Надменният му хищнически поглед я поглъщаше, а в ума си мислено я прегръщаше- притегляше, стискаше, притежаваше я... във филма, който се разиграваше в главата му сега. Тя бе главна героиня, ала той нямаше късмета да бъде главният герой. И това разбиваше съзнанието му като див порой... Хвърли догарящия фас на асфала и така го затри с крак, сякаш се опитваше да го закопае в него- ей така от инат и безсилие. Но определено бе готов да предприеме нещо. Трудно душичката му можеше да се стърпи бездействаща още дълго време.

   Когато вече светлината на лампата му се стори твърде ярка, рязко изви гръб и притегли сянката си в посока на парка. Но този път не остана незабелязан. На отсрещната улица, зад ъгъла на кметството, някой го наблюдаваше. Примигване скрито зад качулка, след това и погледът се скри из под нея. И тръгна след него...

   - Дани се почувства неловко. Познаваше тази жена. Но тя така извика името ѝ, че тръпките плъзнали по ръката ѝ, сега бавно, но сигурно обхващаха цялото ѝ тяло. Защо?

   - Аз... Ааамиии... Здравейте!- ни в клин, ни в ръкав запелтечи тя.

   -Тони, миличък, защо си тук?- несъзнателно в този момент Снежана пое инициативата и свали малко напрежението от Даника и центъра на внимание в разговора пое самата тя.

   - Ама, мамо?- ококори два топли лешника малкият- Не се ли радваш да ме видиш?

   - Как изобщо можеш да си го помислиш, момчето ми?- и го прегърна толкова силно, че даже го разгащи- Просто... ме изненада. А как дойде всъщност?

   - Тати ме докара.

   - А как се запозна с тази мила дама, която те доведе сега при мен?

 - Ами тати знае къде живееш тука и когато не те намери, ме остави на леличката и така- чистосърдечно си каза малкият- Ама тя е много добра и ме доведе веднага.

   - Такава е тя, Тони, така е!- усмихна се тя, погледна нагоре и тихичко промърмори: „Колко типично, господин съдия? Коя съм аз, че да ми се обадиш и да ми даваш обяснения?“

   - Благодаря ти, Ирина, наистина!- каза Снежана и кимна в знак на признателност. Името накара Даника да се стресне за втори път. „Ирина“? Защо ми звучи толкова познато и все пак толкова... далечно?“- помисли си тя.

   - Няма за какво, Снежана! Ти бе толкова добра към мен и Пламен. Отвори дома си за двама непознати!- „Сега пък Пламен!? Какво става тук?“- все по-силно заблъска сърцето ѝ, но Александрова го забеляза и...

   - Тони, дай ми ръка и ела с мен!- и го хвана- Ирина, може ли да дойдеш с мен да поговорим за малко насаме? Искам да те помоля нещо.

   - Ямурлийски?!- провикна се Снежана- Закарай моля те Дани в болницата!- и му смигна многозначително, Даника зяпна.

   - Да, шефе!- отиде той до нея-Хайде, Дани!- наложи му се леко да я подръпне. Едва тогава я изкара от унеса ѝ и тя замига на парцали.

   - Защо отиваме там?- попита тя.

   - Не искаш ли да видиш момичетата?

   - Искам как да не искам! Особено Никол.

   - Ами добре тогава, да тръгваме!- взе якето си, побутна я през кръста, за да тръгне, тъй като тя пак се бе зазяпала на обратно и излязоха.

   Снежана ги накара да влязат в кабинета ѝ и затвори вратата. Отвори шкафчето, където държеше дрехите си и извади детска играчка на полицейска кола. Даде я на Тони. Малкият направо се пръсна от кеф и веднага влезе под бюрото на майка си и започна да преследва своите въображаеми престъпници с новата си кола. Ирина се попритесни и побърза да попита.

   - Какво има? С моята Дани ли става нещо? Защо я прати да ходи в болницата?

   - Не, спокойно. На нея нищо ѝ няма!- каза Снежана и я хвана за рамото- Но тя има на кого да помогне там, а повярвай ми- това пък помага на нея, а с времето ще помогне и на теб.

   - Значи всичко е наред?

  - Като за нея... да!- отговорът беше достатъчно ясен, за да накара Ирина според сегашното положение да се успокои- Мога ли да те помоля за една услуга?- дойде на темата Александрова.

   - Разбира се, кажи?- без колебание отвърна Ирина.

   - Може ли да се върнеш в дома си и да доведеш Янина със себе си тук при нас?

   - Това пък защо?

   - Защото ще я запозная със сина ѝ!- Ирина покри устата си с ръце от изненадващия и неочаквано внезапен отговор.

   - Какво говориш? Как така?

   - Време е животът да възнагради тази жена по някакъв начин и какво по-добро начало от това?

   - А сигурна ли си в думите си, в това, което ми говориш?

   - Напълно! Толкова сигурна, че мога да потвърдя собствените ѝ съмнения за близнаци, нооо... тук разбра, че каза малко повече от нужното, но бе твърде късно да си прибере думите обратно.

   - Какво „но“? Моля те, кажи ми! Не смяташ ли, че имам право да знам с оглед на ччч... човека, който ни свързва в миналото?

   - Добрее, добре... Наистина съмненията ѝ излязоха основателни. Янина има близнаци. По между си обаче те не се познават и до скоро единият и не предполагаше за съществуването на другия, а за него вероятно все още е така, но... Вторият е... Уффф... Престъпник е!- най-сетне изригна Снежана.

   - Престъпник? Чакай малко!- тук тонът на Ирина се смени- И този престъпник има ли нещо общо с... моята Дани?- инстинктът никога не лъже една майка, а така и така вече се беше изтървала, Снежана реши да довърши.

   - Да! Има! Но и аз не мога да ти кажа повече от това, защото още не знам всъщност какво ще да е то!

   - Сигурна ли си?... Че не знаеш?- тук все едно невидима кука се закачи в гърлото ѝ. Как се лъже една майка?

   - Хкрръъм!- прочисти си гърлото Снежана- Сигурна съм!

   - Добре! Защото отивам при Янина. Още утре ще бъда при нея и я взимам с мен. Ще ти я доведа! Ще те помоля обаче и аз за нещо!- с абсолютна твърдост в гласа каза Ирина.

   - И какво е то?... Кажи?!

   - Искам да присъствам на разговора ви!

   - Но, ако тя пожелае да...

   - Не ме интересува!- леко повиши тон и Снежана знаеше, че в момента има абсолютното право да говори така- Ти знаеш как!- и тръгна към вратата. Почти излязла, Ирина извърна глава към нея.

   - И все пак!- опита с тона на властта, с която разполагаше полицайката, но и той не помогна, Ирина я отсвири.

   - Слави е неин син, нали?- отговор не беше нужен... затвори вратата и силата ѝ се стопи. Свлече се по протежението на перваза и се отпусна на земята. Какво ѝ се въртеше в главата сега? Леките удари в стената не помагаха особено... След десетина- петнайсет минути се посъбра, съвзе и изправи, а още толкова по-късно, вече беше и в автобуса.

   - Майко мила, каква я свърших? Прав е Орлин... Ама и аз съм една... Уффф! Аррр!- и тропна с юмрук на бюрото, пропускайки факта, че малкият все още е там отдолу и си играе...

   - Мамо, бе! Колата ми подскочи чак. Що тръшкаш така с ръка по чина?

   - По бюрото, Тони, по бюрото... Съжалявам- тихичко каза тя по-скоро на себе си и отиде до прозореца „Изтървам си емоциите, а тук и сега не е място за това! К‘во правиш, бе Снежана. Та ти си полицай!“- хокаше се дълго време тя на ум, защото сега си припомни и нейните думи- и погледна сина си с много обич, но и страх...

   Ямурлийски не бързаше. Караше някак си отнесено и това не ѝ убягна от погледа. Даже направиха няколко дължини по двете централни и минаха покрай центъра и църквата два пъти.

   - Какво има?- попита го тя.

   - Какво?- леко подскочи на седалката той.

   - Умислен си. И в погледа ти има тъга... Защо?- той я погледна и се замисли преди да отговори, но погледът ѝ му даде нужната смелост.

   - Жена ми, Дани... Лидия е много болна.

   - Какво ѝ е?- нежно и с мъка в гласа продължи тя, но все така настоятелно.

   - Бременна е!

   - Но това е чудесно!- побърза да възкликне тя.

   - Но е и с последен стадий на рак!- тук гласът му се разтрепери и той се разплака- Тя го скри от мен само защото това дете бе толкова дълго чакано. Тя е знаела, Дани!- трясна с ръка по волана- Знаела и е избрала да не ми каже, за да не ми мине случайно през акъла, аз да избера и предпочета нейния живот, пред този на детето!- тук вече няколко пъти изкара яда си на кормилото, дори клаксонът го отнесе.

   - Съжалявам... Наистина!- почти изхлипа тя.

   - И аз, Дани... И аз...

   - Но... Не се отчайвай! Погледни!- и тя посочи пътя напред- Тя рисува с много шарени бои, но защо ги крие в копринените си мъгли?

   - Какво говориш? Не знам! За есента ли ме питаш? Не те разбирам, Дани, наистина!

   - За да може всеки ден да надникваш зад завесата, защото знаеш, че цветовете са си все там! Защото надежда винаги има... Макар и повечето пъти да е невидима и неотразима...

   - Кой те е създал такава, Дани, кой?- погледна я толкова искрено, чисто и покровителски... не очакваше отговор, а и не беше наистина нужен сега.

   Стигнаха до болницата. Той я остави и се прибра. Тя отиде на информация да попита за Мария и Никол. Един от лекарите минаваше покрай нея, когато я чу да пита за Мария.

   - Извинявайте! Вие ли я намерихте?

   - Да... Защо?- малко неразбиращо попита Дани- Има ли нещо? Какво ѝ е?

   - Ами... там е работата. Нищо ѝ няма вече... физически. Буквално обелихме като картоф следите от рани, които бяха останали по тялото ѝ като картинки. Ала те говориха сами по себе си за ужаса, който ѝ е бил причинен... и изведнъж..?- докторът се поотнесе и забрави, че говори с някой.

   - Какво ѝ направихте? Кажете? И как? Как го направихте?

   - Ами... аз... такова... Ами не знам! Знаете ли, ще се качвам, че тя ме чака!- и буквално избяга от него.

   - Странна работа... Много странна!- поклати глава доктора, гледайки я внимателно, докато се скрие от погледа му и продължи дежурството си...

   След случката Даника побягна по коридора и заизкачва стълбите. Дъх не можеше да си поеме, но не беше от безсилие, имайки предвид физиката ѝ. По две, по три ги взимаше наведнъж. Сякаш бягаше от нещо или някой. И тъкмо прекрачваше последното стъпало на четвъртия етаж, когато главата я сряза. „Ако няма да бъдеш красива само за мен, то тогава няма да бъдеш красива за никого!“ Последва едно безтегловно падане- такова бе в главата ѝ, но и тялото се изтъркули обратно надолу по стълбите и се запря преди следващите за нейн късмет. Тя остана присвита и леко трепереща. Един от четирите белега около сърцето изчезна- твърде болезнено и зловещо. А гласът и дъхът му я държаха в плен следващия половин час.

   Някой я побутна по рамото. Тя се поразмърда. Студената пот, която обливаше тялото ѝ, я караше да потреперва.

   - Ей, момиче, как си? Добре ли си? Хайде, точно така, подпри се на мен, ще те изправя!- главата още ѝ се въртеше, но успя да я извърти нагоре. Тя разпозна този човек.

   - Бояне? Ти ли си това?

   - До колкото знам... така ми викат!

   - Асиана... задъха се тя от вълнение... Тя те очаква!

   - Това е чудесно, но коя е Асиана?- още една тежка греда сякаш се стовари на главата ѝ. Загуби звуците около себе си за момент, по-дълъг момент... и все пак.

   - Как, как успя да дойдеш до тук?

   - Може да съм кьорав, но не съм сакат! Следвам те плътно и навсякъде, още от как...

   - От както?... От както какво?

   - Ето стигнахме!- опита се да избегне въпроса той- Петият етаж, нали- четвърта стая?

   - Моля те, не бягай от въпросите ми! Бояне?

   - За сега толкоз!- каза отдалечавайки се той- Стига бърза, недей! И без това сама се гониш по-бързо, отколкото се настигаш!- и изчезна.

   - Ах, ах, ааах! Защо бе, Бояне? Кой изтри паметта ти?- изправи се пред вратата на въпросната стая и се засили да почука, но се поколеба- Какво правя? Защо го правя?

   - О, Дани, здравей!- Орлин отвори вратата, тя даже леко залитна напред, той я подпря.

   - Аз тъкмо се канех дааа... Как е тя?

   - Добре е, слава на Господ. Леля остана при нея, но ако искаш да я видиш, ще я помоля даа...

   - Не, не! Ще вляза малко по-късно. Ти как си?

   - Благодарение на теб?- усмихна се той- В пъти по-добре! Как дойде до тук?

   - Твоят приятел и колега Данаил ме докара.

   - Ооо, чудесно!

   - Ти знаеш ли за жена му?

   - Зная, да!- с тъга отвърна той- Онзи ден ми каза и направо онемях. Лидка е толкова нежен и лъчезарен човек. Та аз съм им кум. Не го заслужават!

   - Никой не заслужава подобно нещо!- в този момент вратата се отвори и една жена на видима възраст колкото Ирина се показа от там. Беше леко подпухнала- очевидно плакала, но с изпълнен с благодарност и обич поглед.

   - Лельо? Това е Даника! Това е момичето, за което... даже и не успя да довърши думите си Орлин, когато тя се хвърли на врата ѝ.

   - Той ми разказа какво си направила! Ти си моето чудо, момиче! Знаеш ли? Върна дъщеря ми! Върна братовчедка му!- очите на Дани се напълниха.

   - Но, моля Ви! Аз нищо не съм...

   - Всичко, момиче! Всичко най-скъпо на мен ти ми върна, на скърбяща майка детето ѝ се завърна, а надежда всякаква бях изгубила, знаеш ли?

   - Мога ли да я видя?

   - Разбира се, дете! Как да не може! Ори, момчето ми, хайде! Помогни на леля си да намери кафе-автомата и да си вземе един топъл чай!- и се скриха зад ъгъла. Орлин я гледаше през цялото време...

Дани влезе на пръсти и затвори вратата. Никол се беше завъртяла на една страна е сега беше с гръб към нея. Тихичко пристъпи и със ситни крачици се озова пред нея. Тя спеше. Даника докосна с пръсти китката ѝ. Пулсът ѝ още прескачаше бясно. А и как иначе? Главата ѝ далеч не се бе освободила от бремето на спомените, които я преследваха. Бе невидима за света повече от два месеца.

   - Той е бил, нали?- прошепна Дани- Той ти причини всичко това! На теб и на другите шест. И знаеш ли?... Аз съм виновна за това. Но... всеки камък има своето дъно. И той ще намери собственото си скоро. Постоя до нея около петнайсет минути.

   Дани се запъти към вратата да излезе, когато нов разрез донесе неистова болка в главата ѝ. Опита се да се подпре на стената, но отново се свлече на земята. Събори с ръката си таблата от шкафа в опит да се задържи и посудата от алпака ярко закънтя в пода, сякаш да усили още повече сблъсъците в главата ѝ. Сгърчи се. Започна да се премята като диво животно. Докосването, въжето, отровата, студеното острие във врящата плът. Тя в ръцете му и той надвесен над нея... И тя отново пропада.

   Красък събуди Никол и върна Дани в съзнание. Първата се надигна в леглото си, а втората отметна коси назад, за да разбере къде се намира.

   - Дани?- с лека несигурност в гласа попита Никол.

   - Здра... Здравей, Никол!- най-сетне успя да се изправи тя, а кръвта започна да слиза обратно по местата си и тя започна малко по малко да възвръща и цвета на лицето си и ритъма на сърцето си.

   - Какво стана? Добре ли си?

   - Ами аз дойдох да те видя, а ти видя мен в това жалко състояние!- опита се да се засмее, но не бе много успешно.

   - Знаеш ли? За първи път те виждам, но гласът ти от онази нощ... не престана да ми повтаря „Дръж се, Никол! Само се дръж!“ Даже имаше една такава, в която... Боже, знам че звучи налудничаво, но даже ми се стори, че те видях пред мен! Очите ти, лицето, белег... Ах, извинявай!

   - Недей, Никол! Няма за какво. Думите, които излизат от устата ти, са лек в момента за душата ми. Силна жена си ти... И борбена!

   - Но благодарение на теб, Дани... Жива! Знаеш ли? Братовчед ми не престана да те споменава, където имаше възможност, а повярвай ми... честичко беше!- засмя се Никол. Тоя човек толкова трудно се впечатлява, а ти направо си му взела акъла, така да знаеш!- Даника се изчерви... Никол погледна към присвитите си колене, косата ѝ се свлече надолу, но тя я отметна назад, сякаш придобила сили за въпроса си- Дани, кое беше момчето, което ме свали от дървото?

   - Ами... не знам, Никол!

   - Колко съм глупава! Ти не беше там. И въпреки това, сякаш присъстваше.

   - Не мога да бъда сигурна, но знам кой отиде там. И този, който заслужава въпросът ти от тях тримата, се казва Слави. Него предполагам имаш предвид.

   - Ако го видиш... ще му кажеш ли, че искам да го видя? Толкова отдаденост и себеотрицание имаше в погледа му- Даника изпита вина в тези думи... За да му благодаря?- поколеба се в казаното отново тя.

   - Разбира се, Никол! Почивай сега!- и Дани тръгна към вратата- И само още нещо!- обърна се с леко притеснение в погледа- Думите „Братовчедката на полицайчето...“, говорят ли ти нещо.

   - Да!- отсече Никол с онзи бяс в гласа и очите или може би хъс за борба- Принадлежат му!

   Даника излезе от стаята и слезе обратно на регистратурата. Там беше и Орлин. Явно беше изпратил леля си, защото беше сам. Може би бе успял да накара жената да се прибере и да се опита да поспи.

   - Изглеждаш уморена!- каза тихо той и с леко нервни, дори спънати движения сложи кичурът коса зад ухото ѝ. Същот отлкова бързо върна ръката си обратно.

   - Така се и чувствам!- усмихна се тя и не демонстрира по никакъв начин действията му.

   - Никол също е била- пое си въздух- била...

   - Знам! Така е, да! Тя е силно момиче, Орлине, ще се оправи! Не се притеснявай!

   - Физически да, но психически...

   - Със сигурност!- твърдо и рязко отвърна Даника и го погледна силно навътре, сякаш виждаше какво се случва в него, което го изуми.

   - Тя се опита да ми обясни, че те...

   - Познава?- той се ококори- Да, има такова нещо!

   - Но как? Ти самата преди време се изненада, когато ти казах, че има още седем.

   - Ще ти прозвучи странно, но в нощта когато загубих... Радост, сякаш упях да чуя останалите момичета! Тогава аз започнах да чувам и виждам всяка една от тях. И знаеш ли? Странно е- да отделяш сблъсъка на емоциите- седем различни и всяка със своите мисли, оцветени в различни цветове в зависимот от силата на психиката им. За това те помолих да отида при Мария. Нейната вече я предаваше.

   - Не беше редно и тогава да се съмнявам в думите и преценката ти.

   - Та ти си и първи братовчед, кръвни роднини сте, нормално е!

   - Да, но съм и полицай!

   - И все пак- човек си!- усмихна се тя- Утре продължаваме, нали?... С другите?

   - Аз съм пуснал хора по посочените места и в този момент, но за сега- без успех.

   -Ще ги намерим!- хвана му ръцете тя. Само мислите на Алекс... така де, Александра ме притесняват и утре аз ще ида при нея, заедно със... Слави!- изпъшка името му тя- Да с него ще ида!- повтори го със сигурност.

   - Както кажеш, Дани! Така или иначе, ти ни водиш от самото начало. Без теб вероятно...

   - Стига, недей! Стига вече! Така е трябвало да стане! Утре ще намерим и останалите три. Андрей познава по-добре от мен Ягодинската пещера и ти ще отидеш с него и Снежана. Паулина е там. Влезте от истинското ѝ начало. Съселите ви чакат!- опита се да прозвучи като шега, но не много успешно- Другите две оставяш на мен, Слави и Данаил.

   - Защо двете? Как така наведнъж?- зачуди се Орлин.

   - Защото, ако се спуснеш от Орлово око встрани надолу по планината, ще стигнеш...

   - Чаирските езера!- довърши сам той- Разбирам... Искаш ли да те върна обратно?

   - Не, ще постоя още малко тук! Искам да видя и Мария!

   - Добре, но все пак, когато решиш, аз ммм...

   - Да, ще дойда при теб!- усмихна се топло тя, докато той се бори с руменината си.

   Разделиха се и всеки пое по своя към своя край на коридора, а тя трябваше да слезе с два етажа по-надолу. А докато гледаше и назад, успя да се блъсне в някой.

   - Ох, съжалявам!- каза Дани притеснено.

   - Аз пък не!- чу се познат глас и тогава тя вдигна главата си. Остана приятно изненадана.

   - Вие бяхте... Вие сте...

   - Доктор Тихомиров!- подказа ѝ той- Детският хирург?

   - Точно така! Вълшебникът.

   - Ааа, тук не мога да се меря с теб! Пак си смутила колегите разбирам! Пак си им взела акъла.

   - И сега да ме попиташ- нямам отговор!- почувства се неудобно тя.

   - Знаеш ли?... Може би някой неща е редно да си останат неизказани, редно е да останат в тайна!- хвана я той приятелски по рамото- Хей, интересна прическа!

   - Какво?- шашна се тя и инстинктивно опипа косата си.

   - Срязана на половина- каза той- отгоре- слънчево пепелява, отдолу- черна като катранена смола.

   - Не се бях поглеждала скоро!

   - Защо? Все още ли имаш проблем с огледалото? С отражението си в него?

   - Ако питаш за белега- не! Отдавна той не ме плаши. Но всеки път когато се погледна, отражението ми няма нищо общо с това от преди. А това все още ме плаши.

   - Значи все още има какво да пребориш в себе си! Но- може би усети, че попрекали- Кой съм аз да ти го казвам, че и да ти давам акъл?

   - Ти си ми приятел!- чистосърдечно изстреля Даника, а доктор Тихомиров определено не беше подготвен за този отговор.

   - Радвам се да го чуя!

   - Да не те задържам повече!- каза Дани- Все пак си дежурен!

   - Даника... Името ми е Светлин!- и се отдалечи.

   - Има защо, докторе!- кимна му тя в знак на благодарност и също се върна по пътя си.

   - Даника?- отново извика той и изтича до нея- Мога ли да те помоля за нещо?

   - Разбира се, ако мога да помогна...

   - Има едно момиченце при мен... В главата има...

   - Хайде, докторе, кажи ми! Кажи ми Светлине!- подкани го приятелски тя.

   - Има тумур в мозъка!- изстреля той.

   - Ужас!- закри с ръка устата си тя- Амм... Добре!- утре на работа ли си? Или в други ден?

   - Утре- не, на следващия.

   - Добре, ще дойда!- стисна му ръката- Можеш да разчиташ на мен!

   - Благодаря ти... Дани!- и този път наистина се разделиха.

   - Хубав човек си ти, докторе!- тихичко прошепна тя. Отиде при Мария.

   Отвори вратата. Тя спеше. Хвана столчето и го вдигна над земята, за да не вдига шум. Седна до нея. Погали я. Прокара ръка по тялото ѝ надолу. Усети нещо. Ръката ѝ отново се върна на корема ѝ. Пулсът ѝ се ускори. Препоти се няколко пъти. Не искаше, но знаеше, че е права. Даника го усещаше с цялото си същество сега. Дори изпита вина.

   - Неговото дете расте в мен!- промърмори Мария, явно будна през цялото това време- Аз нося малък изрод в себе си!... Даника не издържа и избяга от стаята. Излезе навън, за да си поеме въздух. Много трудно ѝ беше сега. Наведе се и хвана с ръце коленете си. Гадеше ѝ се, но не можеше да повърне. А толкова ѝ се искаше да отърве и освободи тежестта сега...

   - Дани?... Това ти ли си?- този път гласът не ѝ се стори познат.

   - Познаваме ли се?- все още накъсано говореше тя, но се изправи.

   - Не ме ли помниш?- попита той.

   - По реакцията ти разбирам, че явно би следвало да те помня!- той подаде ръката си.

Аз съм... Радо!