„Стихотоворение!“ възкликна Джъд и се зачете в йероглифите. Те гласяха:

  Стрелата бумеранг ще го открие

  дори и в най-дълбоките недра.

  И спомена за него ще изтрие

  в скалите над свещена пещера.

  Прозорецът навън не се отваря,

  навътре каменен посреща зид.

  Короната очаква с трепет царя

  на трон в хралупа под гнездото скрит.

  Инсигниите¹ седем са играчки.

  Деня с планетите съедини

  и седем щом направиш вдясно крачки,

  стрелката с астрагала повдигни.

 От свещи, сплетени на плитки седем,

 добий божествен плам с нетварна мощ,

 народът в Ханаан ще е изведен,

 от вечната щом отрече се нощ.

 Величието царско се измерва

 с богатство не, а с ум и с добрина.

 Сърцето ще подскаже думи верни,

 умът пък – път нагоре, в светлина.

  Отстрани на вертикалните редове, в хоризонтална редичка бяха разположени стилизирани рисунки: две вълнообразни линии една под друга, приличащи на вълните на река или воден басейн; голям кръг, пресечен от правоъгълник в долния край, под него – корона, над кръга – кръст; полукръгъл прозорец, отгоре – извит като вежда животински зъб; дърво с разклонена корона и коренище, громнична свещ от три сплетени тънки свещи и накрая – трон.

  „Чудна загадка! И нямам телефон, за да я снимам. Ще трябва да се опитам да запомня стихотворението. Значи имаме стрела бумеранг – това вероятно е гръмовната стрела на Перун; скали над свещена пещера – сигурно са над светилището на Сабазий, но за кого точно става въпрос, не е ясно. Какъв е този прозорец и къде е, също не е ясно, трябва да помисля. Ако се съди по рисунката встрани, прилича на онези декоративни възрожденски ниши, любимите на Илинда. Как се наричаха? А, да – алафранги²! Какво смешно наименование! Слънчевград е пълен с такива – хората украсяват с тях домовете си, обществените сгради, дори и храмовете. Мода! Хралупата с трона трябва да е в Свещеното дърво, там имаше и гнездо. Явно трябва да се намерят играчките на Сабазий и да се използват като царски инсигнии. Но къде може да са скрити? Какво има още? Този кръг с кръст отгоре – прилича на плана на кръглата църква във Велики Преслав – „Златната църква“ на цар Симеон Велики! Сигурно там е прозорецът. Но по онова време не е имало алафранги. Те са се появили по-късно, едва през 14 век, в началото на Мадарското Възраждане. Къде ли е този прозорец? А громничната свещ какво ли означава? Добре, може би Гъделан е прав – няколко глави мислят по-добре от една. Трябва да потърся останалите – ще им разкажа всичко, нека заедно решим загадката.“

  Джъд излезе бързо от пещерата и хукна отново през пролома към езерото. Там Цермонията вече беше приключила. Хората бяха започнали да се разотиват. На южния бряг, на мястото, откъдето вчера беше излязла стрелата, сега имаше дълбока яма. От къпиновите храсти изскочи огромно снежнобяло куче с две тъмни петна над очите и се спусна с радостен лай към момчето.

  – Звездец! Ти си жив! Значи Загрей ме е послушал. Той къде отиде? При джуджетата ли? Браво на него! Хайде, приятел! Да намерим Илинда и останалите!

  Джъд, съпровождан от кучето, се запъти към северния край на езерото. Една женска фигура, изостанала от разотиващите се, се обърна, сякаш за последен път назад,  очакваща и вече не вярваща да види някого, и малчуганът разпозна в нея майка си.

  – Мамо! – завика той и се втурна напред.

  Звездец залая и го последва. Скоро момчето беше в прегръдките на Юймин, която го притискаше неистово и се заливаше в радостни сълзи. Дешанг чу плача и възгласите на жена си, обърна се и видя момчето. И той се втурна към него.

  Скоро всички близки на сърцето му хора бяха наоколо – родителите му, сестра му, баба му и дядо му, Перун, Златина… Те се надпреварваха да говорят, разпитваха го и му се радваха.

  Момчето им разказа накратко невероятната си история. Чуха се възклицания, в които се усещаше и недоверие.

  – Чувал съм за това – каза замислен Габриел. – Нарича се времева примка. Обикновено трябва да решиш някакъв проблем, за да продължи времето да тече по обичайния начин.

  – Боя се, че проблемът, който трябва да реша, е доста сериозен. Умирах вече няколко пъти. Но дори и да оцелея, има друга опасност – светът може да бъде унищожен, а с него – и всички ние.

  – И на мен ми се струва, че в стихотворението става въпрос за Кръглата църква. Тази корона отдолу трябва да е знак за Владетелския дворец, който е наблизо. А реката вероятно е Тича. Трябва да отидем там и да проверим. Църквата беше реновирана преди няколко години по настояване на Илинда. Беше значително разширена. Прибавиха се нови крила и архитектурни елементи. Сред тях има и една алафранга – от източната страна. Вероятно това е „прозорецът“, защото сега се сещам, че отгоре над нишата има декоративна украса, която се нарича „вълчи зъб“³, като този в пиктограмите.

  – Наистина ли? Да вървим тогава!

  – В никакъв случай! Вълчият зъб може да почака! – възпротиви се Илинда. – Първо ще те изкъпем, ще те преоблечем и ще те нахраним. Имаш нужда от почивка. Ще изпратя Сивин да провери. Ти – посочи тя Габриел –  можеш да придружиш Сивин, а ти – обърна се царицата пак към брат си – марш в двореца!

  – Но… – опита се да възрази Джъд.

  Илинда само го погледна строго и той млъкна.

  „Пак станах малкото момче, което няма думата! След толкова приключения и открития, отново се държат с мене като с дете!“, възнегодува новоизпеченият герой и намръщено се затътри към колесницата на сестра си.

  – Радвам се, че се върна – приближи се към него Златина. – Не ми се искаше да получавам тази титла. Прекалено голяма отговорност е. Ще настоявам да повторим Церемонията.

  – За какво говориш? – не разбра Джъд.

  – Оказа се, че Златина има царска кръв – била далечна правнучка  на самия цар Симеон – обясни Илинда. – Джуджилейла не дойде и облакът избра скъпата ми приятелка за наследница на Перун.

  – Това е страхотно! – възкликна Джъд. – Ти не си като Джуджилейла. Тя при същите условия вкамени всички. Ти си добра!

  Златина се усмихна и лицето ù засия. Златните ù коси също излъчваха сияние, което постепенно се усилваше и обхвана цялото ù тяло. Плътта ù започна да  избледнява и сякаш се сливаше със светлината. Чу се тих възглас – Джиа се беше вкопчила в ръката на Тай, който също сякаш целият гореше. Две птичи крила се появиха над раменете му и от тях полъхна непоносима жар. Двамата със Златина неконтролируемо се преобразяваха.

  – Какво става? – зашушукаха разтревожено неколцината боляри и войници, останали на брега.

  Откъм платото повя горещ и сух вятър, който скоро се превърна в огнен ураган, носещ пламтящи парцалчета пепел и мирис на изгоряло. Далечните скали постепенно се нажежаваха и гъсти облаци дим започнаха да се издигат към бледото небе, придобило бледожълт оттенък – без нито едно облаче по него.

  Сюе се размърда, настръхна и кожата ù се покри със сребриста роса, която обаче се изпаряваше от горещината, преди да успее да се превърне в ледени кристалчета и да предизвика снеговалеж.

  – Като споменахме Джуджилейла… – измърмори Перун и тревожно се взря в отсрещния бряг, където една раздърпана фигура с развята чорлава коса и плющяща на вятъра парцалива роба размахваше ръце, тичаше с все сила и викаше нещо неразбираемо и гневно.

  – Е, пак сме в пълен състав претендентите за наследници – каза унило Джъд, разбрал, че лелеяната му утринна закуска отново се отлага. – Не ù вярвайте! Тя иска да стане царица. Ще се наконти в дрехите на Илинда. Ще вкамени всички. Това вече се случи!

  – Нещо става! – поклати глава Перун. – Платото буквално пуши. Отдолу има огромно езеро с мазут. Ако се възпламени… Трябва да я изслушаме!

  Всички тревожно изчакаха вещицата да стигне до тях.

  – Глупаво момче! – каза задъхано Джуджилейла. – Защо ти трябваше да си отваряш бъбривата уста? Първо си играеш с мен на сокоизстисквачка, после изплямпваш плановете ми на Загрей, той ми връзва ръцете и краката с върбово лико, оставя ме под дърветата и ми запушва устата с парцал, за да не мога да правя магии! Че какво съм аз без свободни ръце и уста, а? Нищо!

  – Да – измърмори Джъд. – Силата на тебе ти е в ръцете и в устата, а не в главата и в сърцето. Там ти е грешката.

  – Млък, пале такова! Виж докъде я докара! – изкрещя старицата и показа с кривия си нокът към платото. – Някой е събудил вулкана. Скоро тук ще стане много, ама много горещо. И тия двамата – фениксът и Жар птицата, само утежняват положението. Скоро ще ни изпържат. Оная снежинка там не може да направи нищо, прекалено е слаба и е само една! В комбинация със Сабазий щяхме да имаме някакъв шанс, а сега… И дангалакът се е загубил някъде, няма време да го търся –  и при джуджетата го няма. Ти си виновен!

  Вещицата се нахвърли върху Джъд и понечи да го удари, но Юймин и Джиа застанаха от двете ù страни, хванаха я за ръцете и я блъснаха назад.

  – По-кротко, примитивно създание! – изсъска Джиа и закри Джъд с тялото си. – Той е само едно дете. Нищо не ти е направил. Озапти малко претенциите си! Няма ли да се вразумиш най-сетне?

  – Аз да се вразумя? Аз? – изпищя вещицата и от устата ù започна да излиза пяна. – Ти, дъртачко, ме остави на дървото да изгоря, ти и глупавата ти дъщеря. Виж ме! Виж на какво съм заприличала. Вие сте виновни! Предпочетохте да спасите него, а не мен!  Да не мислиш, че съм забравила? Всичко помня!

  – Ти, с твоята безсмислена омраза! Това не е предишният ти брат. Вече не. Ще мине Церемонията и той нищо няма да помни от нещастния си живот в онази Книга. Тук ще има друг живот – при хора, които го обичат. Ще бъде щастлив и няма да стане като онзи слуга. Ще се погрижа лично за това – изсъска Джиа и на събралото се множество се стори, че вижда змийска опашка да се завива около стройната ù фигура, а после да се развива и да се засилва към вещицата за удар. – И му мисли, ако му причиниш зло! Само косъм да падне от главата му и ще си имаш работа с мен! Не ме е страх от интригите ти и от жалките ти магии. Нито от могъщите ти господари. Разбра ли?

  – Х-м, дами! – прокашля се Дун, който с тревога наблюдаваше безуспешните опити на съпругата си да намали жегата. – Може ли да оставите семейните си разпри за по-късно? Имаме извънредна ситуация.

  – По-късно? По-късно няма да има! – изпищя Джуджилейла. – Скоро всички ще се превърнем в пепел и прах. Нищо не може да го спре…

  – Кого? – попита Дун.

  Вещицата не му отговори. Тя трескаво зарови из джобовете си и измъкна оттам шепа пепел. Сви юмрук и започна нещо да мърмори. Небето откъм Клисура потъмня и се виждаше как гъсти облаци започнаха да се събират в тъмна, застрашителна маса.

  – Може и да успеем да минем без Сабазий – прошепна хрипливо Джуджилейла – Само да имаме достатъчно време…  

  В този момент платото избухна. Гигантският огнен стълб, примесен с пръскащи нагоре струи лава и пушек, се издигна до небето и изпари за секунди едва започналите да набират сила буреносни облаци. Сводът се напука, продъни се и от процепа нахлу непоносимо ярка светлина. Огънят от недрата я достигна и от титаничния сблъсък земята започна да се тресе, а после се разчупи като детска играчка и всесилният подземен огън погълна всичко.

                                                                                                 /Следва/

1. Инсигния – представителен символ или знак на държавна, съсловна или религиозна власт, титла, звание, ранг, пост, сан, чин. Примери за инсигнии са: царски – корона, земно кълбо, знаме, герб, печат, жезъл, медальон, бадж; военни – пагон, петлици, кокарда, вензел, акселбант, лампази, еполет.

2. Алафранга –  декоративна ниша в интериора на българската възрожденска къща. Тя е част от прехода от традицията към модерността в градската архитектура през Възраждането – „по френски маниер“. Най-често е засводена и има полукръгъл план.

3. „Вълчи зъб“ – вид надпрозоречен корниз, представляващ декоративен тухлен ред, в средновековната българска архитектура.