– Кратерът ми! Оня каменен дангалак ми го открадна! Изхвърли скъпоценностите ми от пещерата като ненужен боклук и ги хариза на джуджетата, изля млякото ми и  напълни съда ми с разредено вино! Обесник! Разбойник! Гамен!

  Емпусът се задъхваше от ярост и стискаше толкова силно копието си, че кокалчетата на могъщите му ръце бяха побелели. Васил-Игнацио продължаваше подозрително да поглежда към Джъд и все още не можеше да му се довери. На момчето отне доста време да разкаже подробно историята си и да увери двамата бивши врагове, че е на страната на добрите сили и не представлява заплаха. Този път реагира със светкавична бързина и избегна острото копие, но сега трябваше да ги убеди да го заведат колкото се може по-бързо до езерото.

  – Въпросът е на живот и смърт! Там са всички, включително и Гавраил Врач – той е архангел като теб – обърна се малчуганът към Васил Левски. – На мен ако нямаш вяра, довери се поне на него! Вулканът ще изригне много скоро. Джуджилейла няма да им каже веднага и може да стане късно. Тя мисли само за избирането си за царица. Нищо друго не я интересува. Дори и опасността да умре след това. После ще кажем на Сабазий да върне кратера. Не е знаел, че е твой. Изглежда го е откъртил от стената. Ако го помолиш, ще ти го даде. Той не е лош, нищо че е толкова голям и силен и изглежда страшен.

  –  Не е знаел! – измърмори, все още ядосан, Разнобрад. – Чий ще да е, след като беше в краката ми, а? На коня, дето не съществува? Защо ще му е на един кон кратер?

  – Сигурно и той това се е запитал и затова го е взел. Не е знаел, че няма кон, а това си пак ти. Той спи по сто години – от време оно. Не те познава. Знае само за Змея, и то от легендите. Моля ви, нека да отидем до езерото! Ако полетя с вас, може да успеем!

  – Добре! – склони най-сетне магьосникът. – Ти ме разиграваше много в предишната Книга, но аз съм на страната на всички, които са срещу Джужилейла. Тя беше толкова самонадеяна и глупава да ме омагьоса и ще си плати с лихвите!

  – Джуджилейла може да ни помогне – каза неуверено Джъд, защото и на него не му харесваше идеята да се възползват от услугите на вещицата. – Тя има начин да спре вулкана.

  – Или си мисли, че има… – додаде архангелът грифон.

  – Нищо няма тя! – разлюти се пак Разнобрад. – Познавам я добре – ще се опита да преметне всички и ако не успее, ще омагьосва и убива наред.

  – Тя веднъж вече вкамени всички! – изпусна се Джъд.

  Не беше споменал на двамата за повторението на деня, защото нямаше много вяра на Разнобрад. Та той го беше убил вчера, макар да не го знаеше сега! Нямаше и нужда да го разбира.

  – Искам да кажа, че щеше да ги вкамени. Имаше такова намерение. Каза, че иска… – запъна се момчето.

  Зад гърба му нещо се размърда. Черната хрътка се отдели от стената, изтича по платформата и преди някой да успее да реагира, скочи в празното пространство. Движението ѝ се забави като на филмова лента и тя плавно и леко се спусна на земята, без да получи и една драскотина. После се шмугна в храсталака и се изгуби.

  – Как го направи?

  – Това е Луница. Тя е съботник. Била е ловно куче на кралица Гордяна. Не е обикновено животно, а Същество. Преди да я омагьоса Джуджилейла, роди малко бяло кученце с две петна над очите – също съботник. Успяхме да го скрием, но нея – не.

  – Звездец! – възкликна радостно Джъд. – Моето куче. Аз го намерих! Много е умен и добър! Но това беше преди няколко години, той беше още кутре. Как е възможно? Значи затова Джуджилейла го избра за тричането, искала е…

  – По-късно ще говорим – прекъсна го Разнобрад. – Сега сядай на гърба на лъва и да потегляме към езерото! Там ще разберем кой какво е искал и какво е направил в действителност.

  На северния бряг тълпата около трибуната шумеше. Джуджилейла размахваше ръце и викаше нещо, а Илинда стоеше срещу нея и беше готова да разпери унищожителните си криле.

  Водите на езерото се завълнуваха и се мярна сребристият гръб на чудовището, а белият Облак заплува към тълпата.

  До тримата долетя скрибуцащият глас на вещицата:

  Езеро ми халовито,

  в облак бял – решето-сито,

  плам от светлата Аглая

  скрило в приказна омая,

  от премъдра Ефросина

  взело разум за мнозина,

  а от Талия цъфтяща –

  красота, на дъно спяща!

  Трите нимфи са далече,

  но духът им тук е – вечен.

  Царска кръв в мен благородна

  намери – признай за годна!

  Само мене коронясай,

  всички други урочасай!

  – Вещицата си е вещица! – измърмори емпусът и размаха още по-силно криле.

  – По-бързо! – извика Джъд. – Ще ги вкамени!

  Но бяха закъснели. Когато стигнаха до брега, на мястото на тълпата и знатните гости от трибуната вече имаше само купчина камъни.

  – Ти знаеше, че ще го направи! – измърмори Разнобрад. – Как разбра?

  Но Джъд не му обърна внимание. Той се затича към вещицата, а тя заканително вдигна ръце.

  – Ти ми обеща! – извика момчето. – Каза, че ще помогнеш. Защо пак ги вкамени?

  – Пак? – учуди се магьосникът.

  – Ти? Как си успял да излезеш от скалата? И архангелът е тук. Не ми казвайте, че сополивото хлапе ви е освободило. Ами той как е излязъл? Още не е минал през Церемонията, няма магически сили. Какво става тук? Война ли искате – като в добрите стари времена, а? Не и сега, не, не и сега! Сега аз съм царицата и никой не може да ми навреди. Вече не сте ми нужни! Ами кучето? Кучето къде е?

  – Кучето избяга! – каза Разнобрад. – Скочи от двайсет метра височина и изчезна в шубрака.

  – Ще видим ние тая работа! – закани се вещицата. – А ти, хлапе, не пискай толкова, спука ми тъпанчетата! Нищо не съм ти обещавала. Казах, че ще ти помогна да спрем вулкана, за ония сноби нищичко не съм споменавала.

  – Но вулканът ще избухне всеки момент. А ти нямаш пепел. Не сме взели свещите! Как ще го спреш?

  – Нали ти казах, че пепелта не ми трябва спешно. Вие пак можете да отскочите и да вземете свещите, но това ще отнеме време, а ние не разполагаме с много. И менора още нямаме.

  – Имаме – каза Джъд. – Намерих ти менора, но няма да ти я дам. Ти си лъжкиня! Първо освободи близките ми! Размагьосай ги веднага, чу ли?

  – Каква полза от размагьосването, ако вулканът изригне, а? Всички ще отидем на кино. Ти ми кажи първо къде е менората, пък после ще видим.

  – Тук е – каза бързо Джъд и бръкна в джоба на туниката си. – Свещникът беше прекалено голям и отвинтих горната част от средния ствол. Нали това ти трябваше!

  Джуджилейла погледна лъскавата чашка и уродливото ѝ лице се сгърчи в презрителна гримаса.

  – Не е истинско, глупчо! Това е фалшификат. Истинската менора няма как да я разглобиш – направена е от цял слитък най-чисто злато. А това тук дори не е от благороден метал – просто желязо. Само е позлатено отгоре. 

  – Права е – каза авторитетно Разнобрад. – Това не е злато. Само прилича. Аз съм познавач – в пещерата си имах несметни съкровища. Ден и нощ ги разглеждах и броях – станах съвършен в разпознаването на фалшификати.

  – Сега ще ме оставите ли да си свърша работата, дилетанти такива? Имам вулкан за угасяване, който не чака.

  – Но как ще го направиш без пепел? – направи последен опит да узнае нещо Джъд.

  – Много просто – изкиска се вещицата. – Ще пия от извора. Който в случая е от лава, но няма значение. Сега съм царица и той ще ме изслуша.

  – Кой той?

  – Куцулан – каза Джуджилейла, подскочи, превърна се птичка и хвръкна към платото, над което вече беше започнал да се вие гъст черен дим.

  – Вещицата тръгна да хваща бика за рогата, ама да не се убоде! – каза Разнобрад.

  – Носът ѝ се е вдигнал до облаците, откакто я избраха – каза Васил Левски. – Тръгна на дипломатическа мисия. Но като ѝ знам дипломатическите умения, предвиждам пълен крах.  

  – Ние все пак да си опечем работата, а? Да отскочим до „Златната църква“ и да вземем свещите.

  – Не са само свещите – намеси се Джъд. – Трябва да намерим алафрангата с инсигниите. Според пророчеството  на стената в пешерата те ще ни потрябват.

  – И как все ги намираш тия пещери, да ти се чуди човек! – изръмжа емпусът, хвана Джъд за зейрата, метна го на гърба си и полетя в посока Велики Праслав.

  Архангелът разтвори сияйните си криле и литна след тях.  

                                                                                         /Следва/

* Хаталия – лош ден. Нещо което се разваля, разпада, неизползваемо, отваря допълнително грижи и работа. Хаталия се нарича и Сувинден – понеделник след Томина неделя, когато се спазват забрани за извършване на някои дейности. Изпълняват се и ритуали за предпазване на хората и добитъка от болестта топалък /окуцяване/.