А ДАЛИ Е ТАКА

   Баба Любка седеше на пейката пред блока и наблюдаваше минувачите. Някои я поздравяваха сериозни, а други я подминаваха улисани в грижите си. Мъже и жени, млади и стари – всички си приличаха – погледите им бяха отнесени в бъдещето, в миналото, в службата, в тайната квартира… ”Ех -  мислеше си възрастната жена, - всичко е вятър работа, гълъбчета… Всичко отлита като миг и остава само…”

  ─ Бабо Любке! – изчурулика едно гласче и на пейката седна една засмяна девойка – Какво си се умислила?

Възрастната жена се засмя:

  ─ Как разбра, че съм се умислила, слънчице?

  ─ Аааа, разбирам аз – по паяжинките около очите ти.

Момичето свали слушалките от ушите си и започна да ги тъпче в страничното джобче на раницата си.

   ─ Ами, виж – каза баба Любка и подаде един плик на Надето – днес ми донесоха това, но очилата ми са слаби и не мога да го прочета.

Девойката се засмя, разтвори плика и зачете наум. След малко погледна угрижено в очите на старицата и каза:

  ─ Става въпрос за някакви пари на чичо Стоян… Викат те при съдия изпълнител.

  ─ Да, зная за тия пари – оклюма се баба Любка – 300 лева май бяха…

  ─ Виж сега, бабке, те като отидат при съдия изпълнител, стават повече – лихви, разходи, такси… По-добре е да отидеш още утре, защото всеки ден се увеличават.

  ─ И колко са станали, чедо?

На Надето ù стана жал и се поколеба, но после тихо каза:

  ─ 450.

Старицата беше навела поглед в скута си. Помълча малко, а после попита:

  ─ Какъв е адресът, чедо?

  ─ Не е далеч – ей тук до МОЛ-а, срещу погребалната агенция. И ние с мама ходихме там… Ако искаш да дойда с теб, а?

Баба Любка се усмихна и потупа момичето по ръката:

  ─ Тичай, миличка, тичай при Дидо, че откога те чака момчето – и в очите на старицата се запалиха искрички. – Тичай, че сърчицето ти примира, Наде!

Момичето се засмя:

    ─ А ти откъде знаеш, бабо Любке? – вдигна раницата си и се затича към входа.

            Вратата се отвори. Влезе възрастна жена, слабичка и нисичка. Подпираше се на бастун. Побелялата ù коса беше подстригана до раменете, лицето ù покрито със ситни бръчки, но очите ù бяха дълбоки със силно излъчване. Тя се спря до първото гише, поздрави и подаде писмото. Служителката се обърна към колегите си и обяви:

  ─ Любов Моркова.

Някой се изкиска, а другите прикриха усмивките си. Само един млад мъж остана сериозен. Приближи се до старицата, помогна ù да се настани на един стол, седна от другата страна на бюрото и се представи:

  ─ Аз съм Камен Грънчаров.

Баба Любка вдигна изненадано очи и се вгледа изпитателно в мъжа. Висок, строен, с къса черна коса, под свъсените му вежди мятаха искри присвити очи, челюстите бяха широки и четвъртити. Смаяна, бабата прошепна:

  ─ Синко…

Но мъжът грубо я прекъсна:

  ─ Вие ли сте майка на Стоян Петров?

  ─ Да – отвърна жената, без да сваля ококорените си очи от лицето му.

  ─ Както вече знаете, той дължи 450 лева.

  ─ Но той почина преди година и три месеца. Как да ги върне?

  ─ Според закона, това е задължение на наследниците му. Той нали има жена и две деца. Вие виждате ли се с тях?

  ─ Видях ги преди три месеца на погребението на съпруга ми. Горката Милка беше съсипана. Замина с децата в Германия.

  ─ Вие знаете ли адреса или телефона ù?

  ─ Защо ме питаш?

  ─ Трябва да я издирим, за да покрие сумата.

Възрастната жена изправи гръб:

  ─ Сакън! Не пипайте децата!

  ─ Ако имате информация и я укриете от нас, мога да Ви потърся съдебна отговорност за възпрепятстване.

Старицата гледаше в скута си и мачкаше плика от писмото в ръце. След пауза вдигна глава, а в очите ù проблясваше изненадваща решителност:

  ─ Аз ще дам парите.

  ─ В наличност ли ги имате? – с насмешка попита Грънчаров.

  ─ Не. Всичко замина за погребението на стареца.

Със самодоволна усмивка чиновникът се облегна назад в креслото си:

  ─ Госпожо, пенсията Ви е много малка и не можем да я запорираме. Как ще се издължите?

  ─ Малка ли? – възмутено попита жената – Моята е 190 лева, а на Марчето под мене е 160 – това е малка пенсия.

  ─ Има само един вариант – да направим опис на вещите Ви. Имате ли хладилник, телевизор, климатик, ценни вещи на изкуството… и документи за тях?

  ─ То всичко е на сина и на мъжа ми на името…

  ─ Тогава подпишете този документ за таксата на описа и този, че сте съгласна да изплатите задълженията на Стоян Петров.

            Чу се изщракване на външната врата. Жената се защура из кухнята. Когато Камен влезе, майка му вече беше сложила масата – салата, ракия и чиния с мусака. Още преди да седне, я стрелна с навъсен поглед:

  ─ Ей, как не можа да запомниш, че мусаката иска вино, а не ракия?

Тя се засмя, извади бутилка вино и протегна ръка към косата му. Силната му ръка стисна нейната и я отклони. Майката седна срещу него и за да прогони тягостното мълчание, попита:

  ─ Как мина денят ти? Успешен ли беше?

  ─ Ха! Успешен! С някаква нещастна вдовица, дето няма два лева на кръст…Боклуци… - той отпи от виното и започна да се храни лакомо – Цял живот вземали държавни заплати, а два лева не са заделили. Живели са си царски, харчили за щяло и нещяло, а сега ние сме лошите… Само идиот може да кръсти дъщеря си Любов Моркова. Що за име? Тц тц тц! Боклуци…

Майка му стана от мястото си:

  ─ Синко, недей така…

Той плесна ръка в масата:

  ─ Хайде сега и ти ли започна?... Развявате си задниците по почивки, а сега ядете хляба на синовете си! Ако не се грижех за вас, не знам… сигурно вече да сте…

Жената седна с отпуснати рамене, изчака малко да му премине яда и каза:

  ─ Баща ти цял ден все тебе търси. Що не идеш в стаята му да го видиш? Две мили думи да му кажеш?

Камен ядеше и не вдигаше поглед.

  ─ Нали знаеш, че тези сълзливите работи не са за мене… Защо ми ядеш душата?

  ─ Той час по час все за село говори…

Камен скочи и столът падна зад него. Взе бутилката и тръгна с широки крачки към стаята си:

  ─ Колко пъти да ти казвам, че съм много зает! Не мога, когато ми скимне, да ходя по екскурзии! Никъде нямам мира от…

  Майка му влезе в спалнята и погледна в леглото – мъжът ù беше затворил очи, а от ъгълчетата им бавно се търкаляха сълзи. Тя запали кандилото под иконата на Богородица, коленичи и тихо, напевно занарежда: ”Прости ми, Божа майко, прости ми, че отгледах чудовище… Прати по-скоро Ангела на смъртта да ме прибере… Грешна съм, но не ме е страх от ада… Та какъв по-голям ад от тоя да видиш детето си душманин над беззащитните… Прости ми, Боже, и се смили над душата ми…”

            Заспа баба Любка. Духът ù, както всяка нощ, се откъсна от изхабеното вече тяло и се понесе лек и свободен към астрала. Там я чакаше нейният дядо. Полупрозрачните им тела се завъртяха в прегръдка и се засмяха радостно. Жената се оглеждаше с възхита:

  ─ Виж как се люшкат полята от лавандула под палавия вятър… Виж пък там – на планината са израснали чукари… и морето не е синьо, каквото беше вчера, а е зелено… Всичко се променя… и всичко е все по-красиво…

Засмя се дядото:

   ─ Ех, бабче, няма ли да се наситиш най-после на тази красота, че да те заведа на друго място?

  ─ Бабче ли? Ти ослепя ли? Я виж каква снага имам само! – и жената се завъртя в танц, а от някъде зазвуча прелестна музика. – Къде искаш да ме заведеш?

Мъжът се поколеба:

  ─ Не зная дали е разумно… малко е опасно…

Жената се закова на място:

  ─ Искам! Хайде, води ме!

  ─ Скъпа, това вече не е игра. Този свят има няколко нива и всеки може да надникне в нивото под своето. Но долното ниво може да го всмуче и душата да се върне назад в еволюцията си.

  ─ Ние на кое ниво сме?

  ─ На второто.

  ─ А какво има на първото?

  ─ Виж сега… Там попадат тъмните души… разбираш ли?

  ─ Нещо като ад ли?

  ─ Нещо като ад и затова е много опасно. Ако защитата ни е слаба, ще пропаднем там.

  ─ Ти надничал ли си вече?

  ─ Да. Няколко пъти за един кратък миг. Искам и ти да погледнеш.

След кратка пауза жената каза:

  ─ Готова съм! Започвай!

  Двамата сляха мислите си и ги насочиха като лазерен лъч към първото ниво от астрала. В тъмната мъгла започна да се образува светъл отвор, голям колкото главичка на карфица. Жената надникна. За частичка от секундата успя да види реалност, обгърната в непрогледен мрак. На места светеха тъмночервени огньове. Движеха се черни дяволски създания с огнени очи, огнени зъби и огнени нокти. Някои приличаха на върколаци със стичащи се лиги, други – на вампири, а трети – на хора с гърбици и глави на зверове… Всички те бавно затваряха кръг около жертвата си – висок мъж, който размахваше колана си, за да се защити. Всеки път, когато някое от изчадията го докоснеше, той ревеше в агонизираща болка, а мястото ставаше огнено. Силите му вече го напускаха и той падна на коляно. В този миг светлата точица се затвори и двамата смелчаци се отзоваха сред красотата на своето ниво. Всяка палавост беше изчезнала. Жената прошепна: ”Аз познавам този мъж.”

            Камен седна в леглото. Целият беше плувнал в студена пот. Отново този кошмар. Нощ след нощ. Няма ли да има край?! Тежко се надигна и отиде до прозореца. Дърветата бяха разперили костеливите си пръсти и леко ги поклащаха. На небето звездите изсветляваха. Тук-там светеха прозорци в отсрещните блокове. Коли разсичаха тишината с нервното си форсиране. „Не е ли малко рано?!” – помисли си мъжът и посегна към халата си. Тихи, несигурни стъпки се спряха пред стаята му. Майка му се поколеба за миг и се отдалечи. Камен взе бърз душ, избръсна се гладко и се вторачи в отражението си. Подреди с пръсти непокорните косъмчета на веждите си. Те застрашително се бяха надвесили над сини, режещи като нож очи, а под тях – тъмни сенки. Тънки браздички вече показваха местата на първите бръчки.

  В стаята си се облече и се полюбува на златната си колекция от миниатюрни скулптури на Хеопсовата пирамида, Вавилонската и Айфеловата кули, Статуята на Свободата, Бранденбургската врата, Колизеума в Рим и още няколко по-незначителни забележителности. Забеляза, че градът кипи необичайно рано. Включи телевизора и попадна във вихъра на новините: „България обяви фалит в 2:00 тази нощ…”, „Българският лев вече е история…”, „Банкоматите не работят…”, „Хляб само срещу евро…”, „Банките са затворени… охраняват ги американски рейнджъри…”, „Тълпи от разгневени граждани се сбират пред сградите на властта, но те са празни…”. Камен нервно извади телефона си и позвъни. След мъчително изчакване се чу спокоен мъжки глас:

    ─ А, Каменчо, научи ли новината?

  ─ Шефе, какво ще правим?

След кратка пауза мъжът отсреща отговори:

  ─ Иди до офиса и прибери в хранилището ценните вещи. После се покрий за няколко дена. Нали знаеш – всяко чудо за три дена – и мъжът се засмя нервно. – Когато всичко се успокои, ще те потърся.

  ─ Шефе, аз имам само стотина евро, а няма откъде да изтегля.

  ─ Не мога да ти помогна, синко. Аз самият съм в затруднение. Трябва да затварям – и прекъсна връзката.

Камен удари длан в перваза на прозореца и се засили да излезе. На вратата се сблъска с майка си, която с треперещ глас простена:

  ─ Синко, баща ти… – но той грубо я отстрани от пътя си и изсъска:

  ─ Не сега! – захлопна вратата и не можа да чуе как тя изхлипа:

  ─ … той почина…

             В офиса завари младата си колежка с подпухнали очи да събира вещите си. С изненада я попита:

  ─ Какво правиш?

  ─ Не виждаш ли? – сопна му се тя.

  ─ След няколко дни всичко ще приключи.

  ─ Ха! Така ли мислиш? Защо тогава шефът е извън страната?

  ─ Ама как? Аз говорих с него и той…

  ─ Имахме уговорка за тази нощ, но когато отидох, икономката ми каза, че е заминал спешно. Трябва ли да ти казвам, че си спасява кожата, а? А ние? Нас кучетата ще ни разкъсат…

             По обяд паркира колата пред блока и погледна нагоре. Отчаяно имаше нужда да се прибере в единственото незасегнато от хаоса място. Външната врата беше отворена. От стаята на баща му се чуваха приглушени гласове. Щом влезе, закова поглед в леглото. На него по гръб лежеше баща му – изпит и восъчно жълт. Ръцете му бяха кръстосани под гърдите, а между пръстите му гореше свещ. Възрастният лекар измери сина с поглед и му подаде документи, извини се и си тръгна. Камен се опита да му каже нещо, но гърлото му не издаде звук. Стоя така закован, докато майка му нареждаше какво трябва да купи и да уреди за погребението, а после бутна в ръката му някакъв пакет.

            Отиде в погребалната агенция срещу офиса, но изнервеният собственик го избута навън с несвързани обяснения, завъртя ключа отвътре и вдигна телефона.

  Следващите агенции бяха или затворени, или затваряха, щом го видят. Паниката в гърдите му се надигаше застрашително. „Последната агенция и после какво? Точно сега ли намери да умреш?!”. Отдъхна си, когато видя, че е отворено. Влезе в сумрачно магазинче. Зад бюрото седеше едър мъж с прошарени дълги мустаци, свъсени вежди и малки очички. Чекмеджето пред него беше леко отворено и се забелязваше дръжка на пистолет. От двете му страни подпрени на бюрото стояха още двама.

  ─ Ковчег ли търсиш? – недружелюбно попита собственикът.

  ─ Да – ковчег, катафалка и някои дреболии – от напрежението и шока гласът му беше станал дрезгав, гърлото му дращеше, а устните му бяха болезнено сухи.

  ─ Хайде първо да се спазарим за ковчега.

Камен бръкна в джоба си и извади пачка левове. Тримата мъже се спогледаха, засмяха се и поклатиха отрицателно глави. Камен бръкна в сакото си и изсипа шепа намачкани евра. Собственикът сбърчи вежди:

  ─ Не стигат. Май няма да се спазарим. Само това ли имаш?

Нещо просветна в главата на Камен. Взе от колата пакета, разтвори го и извади Вавилонската кула.

На погребалния му светнаха очичките:

  ─ Е, това вече е друга работа, приятел! Само че… цените много скочиха – и протегна ръка към пакета.

Камен се поколеба, стисна челюсти, но нямаше избор и изсипа скъпоценностите си на бюрото. Тримата мъже зяпнаха от удивление. Собственикът огледа Статуята на свободата и я подхвърли на клиента си:

  ─ Ще ти трябва, за да заредиш катафалката. Работниците ми не дойдоха, така че ще караш сам… И доколкото чух, има места само в турските гробища… Избери си ковчег, но… какво ще получа за катафалката… или ще го возиш в Крайслера? Ха!... Но… като се замисля… напрежението навън расте и е много опасно да се движиш по улиците с тези скъпарски дрехи и с Крайслер… Може да направим една замяна на катафалката с твоята бричка. Какво ще кажеш?

Камен се изчерви, стиснатите му челюсти изскърцаха, гневът и безсилието му можеха да избухнат със силата на вулкан, но… ”хитрите очички” имаше право.

  Едрият мъж се облегна назад самодоволно и се усмихна цинично:

   ─ Виждам, че си съгласен. Доведи някой нотариус да оформим сделката и всеки по пътя си.

             Щом синът ù влезе, тя бавно се надигна и го погледна в очите. Този поглед му подейства като кофа студена вода – това бяха очи на опустошен човек. Кога беше остаряла толкова много?! С последни сили той се строполи на стола и едва промълви:

  ─ Стягай багажа. Ще го погребем на село.

  Бяха готови едва на свечеряване. Преди да излязат от апартамента, майка му застана пред него със скръстени ръце и с неочаквана упоритост заяви:

   ─ Никъде не тръгвам без Люба!

Камен се ядоса:

  ─ Ти полудя ли? Каква Люба?

  ─ Любов Моркова!

  ─ Какво си се хванала за тази… тази…

Вече с мек тон и сведени очи, жената отговори:

  ─ Когато ти беше малък, аз много боледувах. Когато имах кризи, Люба се грижеше за теб.

Тя срещна очите му, а през главата му мина: ”Как може в толкова крехка жена да се събере толкова много болка?” Тръсна глава, за да прогони необичайните мисли:

  ─ Добре, така да бъде!

             Катафалката спря пред блока на баба Любка. От колата слезе възрастна жена и забърза към входа. В този краен квартал беше спокойно – всички бяха в центъра на града, за да крещят, трошат и ограбват магазини. Цялата шумотевица се долавяше като нереален отзвук. Камен се облегна назад. „Е, старче, - помисли си – водя те на село. Стана на твоята.” Затвори очи и след миг го обгърна гъста тъмнина. Две огнени ръце го стиснаха за гърлото. Болеше го кожата от допира на демона, белият му дроб изгаряше за въздух, но страхът го влудяваше. Още една ръка се протегна към него. Огнените нокти се вплетоха в косата му и издърпаха главата му назад. Тогава я видя. Като мъждукаща звезда в небе от всепоглъщащ мрак. Голяма колкото главичка на топлийка. Един лъч попадна право в окото му и… изпита такова спокойствие, такъв покой, изпълнен с радост, какъвто душата му не познаваше.

  Вратата на колата се отвори и той подскочи. Възрастните жени се настаниха до него. Пътуваха мълчаливо. Два пъти ги спираха за проверка на документите и багажа. Когато пристигнаха, небето изсветляваше и малкото жители на селцето посрещаха новия ден.

             По обяд жените приключиха с приготвянето на храната, а мъжете – с изкопаването на гроба. Около покойника, освен жена му и сина му, се бяха събрали трима старци и седем старици – всичките жители. Бай Стоил беше най-възрастният. Извисяваше се над всички, а кокалестите му ръце се подпираха на гегата от младостта му. Той каза няколко затрогващи слова, разказа накратко достойния живот на покойника и се сбогува с него. Жените подсмърчаха, бършеха очи с крайчеца на забрадките си и вайкаха неразбираеми думи.

            На масата бяха наредени паници и табли с питки, боб, варено жито, три сварени петела, варени яйца, салата от едро нарязани зеленчуци, сирене, ябълки, круши и грозде… В бутилки се жълтееше отлежала ракия и тъмно вино. Бай Стоил разчупи питите, благослови хляба, спомена пак покойния и вдигна чаша. Всички мълчаливо отляха за Бог да прости и отпиха мълчаливо. С всяка следваща чашка разговорът ставаше все по-оживен. Пълничкият дядо с добродушен глас разказваше весели истории:

  ─ Чакай сега да ти кажа моят Марко какъв серсемин е станал. Петелът гони кокошките и ги клеца, а оня мискинин ги гледа и хоооп – бастунът му расте.

Жените се кикотеха в шепи, а третият старец попита:

  ─ Чакай, бе, Петре! Как магаретата разбират, че онези мърсуват?

Камен удари с длан по масата. Всички погледи се извърнаха към него, а той каза ядно:

  ─ Какви глупости дрънкате?! Нямате ли срама пред смъртта?

Бай Стоил се окашля:

   ─ Че ние, синко, смъртта си я имаме като приятелка.

  ─ Пак глупости дрънкаш – просъска Камен и надигна чашата.

  ─ Тъй ли? Та аз смъртта я желая тъй както жадувах Марето ми, кога беше девойка. Чакам я всяка вечер. Кога залезе слънцето, минавам при добитъка – потупвам овчиците, казвам им някоя дума, затварям кокошките, поръчвам на Звезда да пази. Нали, Звездичке моя? – и той спусна ръка към коляното си. В краката му лежеше немска овчарка. Като чу името си, тя навдигна глава и наостри уши. – После влизам вкъщи, а бабата ми е стоплила вода. Измивам се, ама хубаво, че знам ли дали оная с косата няма да ме прибере, целувам ръцете на Марето, прекръствам се пред Богородица и си лягам… А когато стана, гледам изгрева, гледам и не мога да му се нагледам, че знам ли, може за последно да го виждам.

 Гъста тишина натежа в стаята. Камен удари пак по масата и се изсмя цинично:

   ─ Изкуфели дъртаци!

Дядо Петър тупна с бастуна по пода:

  ─ Нямаш ли срама от хляба, дето ни ядеш?

Камен се изправи и клатушкайки се, извади от джоба си намачкани банкноти:

  ─ Знаеш ли, че аз и тебе, и хляба ти мога да купя? – и тупна парите в масата.

Бай Стоил скочи от стола:
  ─ Ами иди си купи, щото на нашата маса вече няма хляб за тебе!

Звезда се стресна от дрямката си и изръмжа глухо.

  ─ Гоните ли ме? – с презрение попита Камен. Изсмя се сухо, взе бутилката и с неуверена походка тръгна към катафалката. Седна зад волана, завъртя ключа, но двигателят само изскимтя и не запали. Опита пак и пак, и пак… Слезе, ритна калника, запя някаква песен с неясни думи и потегли към гората.

Майка му понечи да го настигне, но баба Люба я спря:

  ─ Не се тревожи! На пияния и Бог му помага!

             Кръгът около него се затваряше. Вече се бранеше цяла вечност. Нямаше сили. „Този път съм загубен! – помисли си Камен – Този път ще видя края!” Една голяма лапа го удари в челото и го просна по гръб. Изчадията приближаваха. Той искаше да скочи и да се защити, но беше изтощен. Разбра, че изходът е само един. Примири се и зачака края. Тогава отново се появи светлата точка, но този път растеше. Тъмнината не смогваше да я погълне. Светлината се спусна над него. Замириса на изгоряло и изчадията се отдръпнаха. Той се взря и видя в дупката от светлина да надничат две сияйни полупрозрачни лица, а зад тях… ах, красота… Синя планина със снежни шапки и бистри сини езера; река, в която се гонят пъстърви; прохладни борови гори и катерички лющещи шишарки; слънчеви полянки, ухаещи на мащерка, покрити с цъфнали глухарчета; славеи, които се надпяват с щурците… И всичко това Камен виждаше едновременно, преживяваше го едновременно… Той беше част от тази хармония… Един глас му прошепна: ”Не се предавай! Бори се!”. Но как да се откъсне от тази прелест?! Отвъд планината шумеше синьозелено море, а от него бавно излизаше най-красивата жена, която беше виждал – изваяна, а очите ù… Тогава чу гласа ù и дъхът му секна: ”Отключи сърцето си и ме пусни да вляза! Приеми любовта!”

Силна болка в цялото тяло го събуди. Не знаеше кое го боли повече – тялото от твърдата постеля или главата от виното. Слънцето прогаряше очите му. Лежеше настрани, свит с ръце между коленете. Беше му студено. Само… гърбът му беше опрян в нещо меко и топло. „Сигурно е мъх по ствола на дърво.” – помисли лениво и присегна назад ръка, за да се убеди. Но не беше мъх, а… нещо меко като… КОЗИНА. Той скочи на крака и занемя. На земята спокойно лежеше вълчица и го гледаше кротко. Нещо се размърда под предните ù крака. Малко вълче душеше и опираше муцунка в нейната. Мъжът бавно бръкна в джоба на сакото си и извади пистолет. Вълчицата стоеше все така спокойно, погледна го за последно и се зае с тоалета на вълчето. Той не разбираше как го долавя, но беше сигурен, че вълчицата му предлага сътрудничество – той закриля вълчето, докато тя ловува, а тя дели с него плячката. Предложението беше налудничаво, но Камен бавно осъзнаваше, че няма къде и при кого да се върне. Вълчицата бе единственото същество, готово да сподели живота си с него. Той въздъхна тежко, прибра оръжието и се отпусна на тревата. Очакваше го една много трудна зима.