2. Офисът

- Ще закъснееш ли?

- Както винаги - усмихвам се нервно - Защо?

- Изникна работа в офиса, трябва да я свърша. Този път аз може да закъснея малко.

- Каква работа, Боби, събота е!

- Знам, но... налага се.

- Тогава... не е ли по-добре да дойда да те взема оттам? Някак си не се виждам да стоя сама на кафене и да чакам.

- Знаех си аз - засмя се Боби

- Какво си знаеш?

- Че закъсняваш винаги, за да си сигурна, че те чакат!

- Ти си първият мъж, който ме разконспирира - разсмях се искрено и аз - Върши си работата спокойно, аз ще дойда направо там.

Странно е, че за толкова години не съм ходила нито веднъж в офиса на Боби. Знам къде се намира, но никога не съм влизала. Той, разбира се, е идвал в моя хиляди пъти. Дори само да минава наблизо, винаги се отбива да ме поздрави. За пореден път осъзнах колко различен тип характери сме с него. Никога не любопитствам за живота на хората. Или може би съм зле възпитана?

Паркирах на първото се изпречило свободно място и се отправих с отривиста крачка към офиса му. Усетих, че съм любопитна - не бях виждала досега Боби да работи. Стигнах до офиса и спрях до вратата. Заслушах се - иззад нея се чуваше как той говори, вероятно по телефона. Неудобен момент, но почуках и без да чакам отговор отворих и влязох. За секунди огледах интериора, не толкова от любопитство, колкото да се уверя, че Боби е сам. Намигнах му весело за здрасти и се настаних удобно на черната кожена мека мебел. Запалих цигара, кръстосах крака, наблюдавайки със закачлив поглед как Боби работи. Той явно се разконцентрира от присъствието ми и претупа телефонния разговор. Когато затвори, първото нещо, което направих, бе да се пошегувам:

• - Боби! Не знаех, че си директор!
• - Хм. Защо така си мислиш?
• - Само в директорските кабинети съм виждала подобен разкош - мека мебел, и то черна кожа, масичка за сервиране...
• - Като спомена масичката, ще пиеш ли нещо... кафе, чай, кола?
• - Не, Бобче, нали след това отиваме на кафене? Работи си спокойно, все едно ме няма.

Боби запрелиства някакви книжа, но беше повече от очевидно, че присъствието ми го разсейва. Погледите, които ми хвърляше, някои кратки, а други продължителни и замечтани, ме караха да си мисля, че той още и още преживява целувката ни от преди месеци. Изправих се и започнах да разглеждам картините и снимките по стените.

• - Хубав офис - отбелязах тихо, по-скоро говорейки на себе си.
• - Харесва ли ти - се чу току зад гърба ми. Обърнах се изненадана. Боби се бе промъкнал тихо и стоеше точно зад мен. Ръката му се плъзна бавно и обгърна нежно кръста ми. Опря брадичка на рамото ми, а когато заговори, усещах топлия му дъх в ухото си. - Тази снимка е от Гърция, а тази...

Изобщо не чувах обясненията му. Нито пък се интересувах коя снимка откъде е. В главата си чувах единствено бученето на прииждащата кръв и усещах само как ръката му плавно се движи по тялото ми. "Не! - пищеше вътрешен глас. Той е най-добрият ти приятел! Не може!" "Сега е момента - говореше останалата част от съзнанието ми. Откакто го целуна, не спираш да мислиш за това!" "Да става каквото ще!" - помислих си аз. Обърнах усмихнатото си лице към него и го погледнах в очите. Погледът на Боби за секунди потъмня, наведе глава към лицето ми и докосна с устни моите. Сякаш това беше знак да се отприщи лавината на дълго стаяваната помежду ни страст. Устните ни се впиваха, ръцете му се заравяха ту в косата ми, ту се плъзгаха по мен като в лудешки танц, тялото ми се извиваше под напора на ласките му, а ръцете ми трескаво отстраняваха, сваляха, късаха излишните дрехи. Бях толкова възбудена, че го желаех веднага, на мига, на секундата. Усещах пенисът му да напира през панталоните, а когато с треперещи пръсти го освободих, единственото ми желание бе да го усетя вътре в мен. Сякаш прочел мислите ми, Боби ме опря до стената, повдигна ме леко и с едно-единствено движение проникна. Тласъците му ставаха по-бързи и все по-бързи, по-силни и все по-силни, докато не усетих как той се напряга, а дълбоко в мен се надига мощната, унищожителна вълна на оргазма. Сключих крака около него с всички сили, главата ми се отметна назад от невероятното удоволствие, което прииждаше, а ръцете ми търсеха опора в стената около мен. Сякаш душите се отделиха от телата ни и наблюдаваха отстрани как те се гърчат, вкопчени едно в друго в желязна прегръдка, отнесени от пороя на унищожителната страст. От стената падаха картини и се разбиваха с трясък около нас. Целият свят пулсираше и трептеше ведно с тръпките, които сякаш нямаха край. Боби се успокои пръв и ме отнесе до дивана. Притискаше ме до себе си и не спираше да ме гали. Идвах на себе си трудно, не чувах думите, които ми шептеше. Първата мисъл, която казах на глас, го накара да се засмее:

• - При такъв удобен диван трябваше ли да го правим до стената? Изпочупихме всички картини...
• - Няма значение... А дивана... и за него има време...

Боби обсипваше с целувки лицето ми, шията, белите, едри гърди, с розови ареоли и малки розови зърна. Ръцете му се спускаха по бедрата ми, извайваха вътрешната част и галеха там, където до преди малко бе пенисът му. Усещах как го желая отново, как копнея да го почувствам пак дълбоко в мен. Не чаках дълго - Боби разтвори леко бедрата ми и проникна, този път бавно и нежно. Езикът му играеше със зърната на гърдите ми, а ръцете му подхванаха задните ми части, леко, но уверено, и ги поддържаха в синхрон с тласъците му. Над съзнанието ми се спусна нова розова пелена на умопомрачителен оргазъм...

• - Знаеш ли, че през цялото време вратата е била отключена? - Боби прегази внимателно парчетата стъкла по земята и врътна ключа на офиса.
• - Боби... имахме ли време да мислим за нещо, изобщо? - тялото ми, отпуснато и изморено от преживяното удоволствие, се белееше върху черната кожа на дивана. Боби застина за секунди, гледайки го, сякаш искаше да запечата всичко в съзнанието си до най-малката подробност.
• - Не се срамуваш от голотата си - заяви по-скоро като констатация - С повечето жени не е така...
• - От какво да се срамувам - усмихнах се и подпрях глава, извръщайки се към него - Тялото си е мое, а и ти, щом си с мен, значи го харесваш... Ела при мен!
• - И бельо... не носиш... - Боби се настани до мен, гледайки ме право в очите и галейки нежно хълбока ми.
• - Никога... или поне от няколко години насам - придвижвах бавно ръката му към вътрешната част на бедрото си.
• - Останах много приятно изненадан... Дори и през зимата ли?
• - Да дочакаме зимата и сам ще провериш... - започнах бавно да се придвижвам надолу, извивайки тяло, към слабините му. Когато стигнах до там, започнах бавно да играя с език и устни по цялата му дължина.
• - Не... недей така... ще полудея! - стенеше Боби
• - Всъщност... ще полудеем и двамата... малко по-късно - отвърнах му аз, докато се настанявах отгоре му...

Този ден, тази събота, нашето кафене остана без нас. Двамата с Боби отново пихме кафе, но в интимната обстановка на празния офис и голите ни тела... Това, което не знаехме и двамата тогава, беше, че повече никога няма да пием кафе така, както го бяхме правили преди - споделяйки от най-дребните ежедневни проблеми до философски размисли за живота и смъртта. Нямаше да обсъждаме книги, които сме чели, нито филми, които сме гледали... Отсега нататък помежду ни вместо обикновеното, платонично приятелство, се настани трайно друго чувство - страстта.

Следва...