24.02.2021 г., 5:43 ч.

Абсолютна глупост 

  Проза » Разкази, Хумористична
290 0 0
7 мин за четене

Абсолютна глупост

 

    Месец март тъкмо затопляше не толкова простудената от тази зима природа, когато коварният коронавирус достигна и България. Не очаквах тази китайска напаст да провали пролетните ми планове за пакости в училище и футболни игри на открито. Цяла зима чаках с нетърпение да се ометем от смърдящия на потни крака, спарени от дълго носени вълнени чорапи, физкултурен салон и да открием сезона на забавлението, на „прераждането за нов живот“, както учителите казваха. Въпреки че не валя много сняг тази година, чувствах, че пролетта ще донесе нещо специално, нещо ново, магично, достойно да бъде увенчано с изпълнението на плана, който скроихме заедно с двамата ми верни другари Пешо и Манол. Беше план, който щеше да подлуди учителите и да остане в историята на училище „Асен Пейков“. Не съм отличник, нито искам да бъда. Прочух се в училище като „средния мухльо“, защото преподавателите ми по милост ми пишеха среден, за да си нямат работа с мен през лятната ваканция или ако трябва да повтарям, а и защото бях със среден ръст. Изключително неприятно беше да чувам надутите ми съученици как, докато си минавах най-спокойно, се провикваха: „О, вижте го Кремен, средния кретен!“ и ме обстрелваха с хартиени топчета. И аз, заедно с още двама мухльовци, търпях тормоза на най-самовлюбените отрепки в училище. А това бяха именно отличните бележкари, които омайваха учителите със своята зубращина. Те чувстваха, че светът се разпада, когато получаваха петици и четворки за разсеяността и абсолютното празноглавие, които проявяваха понякога. Нямахме друг избор с приятелите ми да се спасяваме от техния тормоз, освен ако не пренаписвахме досиетата си с помощта на гениални пакости, които ни печелеха славата на празноглави тарикати. Уви тази полезна стратегия не продължи дълго. Точно в Деня на жената съобщиха за първите заразени с вируса и нормалното ни, сиво ежедневие се обърна наопаки. Хаос от тревога и вълна от безсмислена депресия сковаха хората. Броят на заразените се умножи и това предпостави и огромния ни късмет – затвориха училищата!

   На същия ден, когато ученици и учители бяха на тръни дали ще се наложи затварянето на училищата, мустакатият ни преподавател по история, господин Макренев, ме изпитваше на урока за Балканските войни. Молитвата ми, преди да започне часът, явно не помогна и сега, изправен пред целия клас на дъската, се мъчех да изкопча с поглед някое изречение от нечий отворен учебник. Очите ми не бяха достатъчно зрящи и около пет минути мълчах като риба на първия въпрос на господина.

 - Кремене, ще отговориш ли, или да ти задам друг въпрос? – леденият му глас издуха всичките ми надежди да се размина между капките и да си седна на чина мирно и тихо. Ясно ми беше, че тоя човек щеше да ме измъчва до последната ми капка пот.

 - Моля, задайте ми друг въпрос – промълвих аз.

 - Къде… - гласът на директора, идващ от уредбата, го прекъсна и всички, вцепенени в очакване на радостна новина, уловихме думите му:

 - Скъпи ученици, получихме заповед от Министерството да ви освободим от присъствие в училище, за да предотвратим разпространението на коронавируса. Бъдете в готовност да се възстанови учебният процес в някаква друга форма. Свободни сте!

Всички се развикахме от глуповата радост, незнаейки какво мъчение ни очакваше. Господин Макренев очевидно беше забравил въпроса си и ми каза:

 - В каквато и форма да сме, момче, няма да те оставя така! Готви се! Ще те изпитам отново!

  Думите му не ми въздействаха изобщо. Изгубиха се в пространството като космически прах. Единственото, от което не бях доволен, беше проваленият ни план с Манол и Пешо. Но щяхме да имаме време да мислим друга щуротия, докато киснехме по домовете си.

  Стоенето вкъщи ме спаси от оставане на изпит и повтаряне на класа. Дори успехът ми се повиши – бях в класацията на отличните ученици. Със сигурност учителите бяха наясно, че преписвах и че им въртях номера, но тъй като бяхме в извънредни условия, се примиряваха с безчестието ми.

   В часовете на Макренев бях активен – на компютъра си отварях няколко сайта с историческа информация и учебникът ми беше неотлъчно до мен. Очевидно господинът водеше видеоразговора от телефона си – лицето му изглеждаше необичайно смачкано и носът му заемаше цялото пространство на екрана. Той ме питаше:

 - Коя година се е случило Съединението? – аз мигновено прескачах на съответния сайт и гордо изричах отговора. В началото гордостта ми беше истинска, съпътствана с вълнение и приповдигнатост, но постепенно тя избледня и доби онзи сив оттенък на монотонното ни всекидневие преди епидемията.

Беше ми омръзнало да стоя на компютъра. Не повярвах на самия себе си, но от скука започнах да си чета уроците. Четях ги, после започнах да си ги разказвам и то взе, че учебната година свърши. Имал съм късмета да науча нещо от последните четири урока, които ни бяха преподадени.

   Последните дни не провеждахме видеоразговори и в сетния ден на учебната година, спазвайки дистанция, се събрахме в училище. Майка ми ми беше купила нова риза и джинси за повишения ми успех и реших с тях да отида на събирането. Станах рано сутринта в шест и половина. Събирането беше в 10. Всички вкъщи спяха като заклани. Аз потърсих дали мама не е оставила нещо за ядене, но не открих нищо приготвено. Грабнах една филия хляб, опекох я в тостера. Намазах я с масло и я излапах. След това хукнах към банята. Старателно си измих зъбите, даже лапнах ментова дъвка, за да се освежи дъхът ми. Облякох се и седнах на дивана, плъзгайки пръст по смартфона си. Бях готов прекалено рано, но не беше проблем да чакам. Към десет без четвърт излязох от вкъщи.

     В училище всичко ми се стори непокътнато, сякаш никой не беше пипнал абсолютно нищо – на чиновете в класните стаи имаше забравени раници, цветята в нашата стая бяха изсъхнали, а съучениците ми се мотаеха със същите физиономии отпреди епидемията. Може би виждах промяна само в господин Макренев – сякаш се беше подмладил; нямаше го буренясалият му мустак, който заемаше една трета от лицето му, веждите му бяха оформени като майсторски подкастрени храсти и кожата му беше изсветляла. Усещах и още една промяна – мирните и приятни разговори със съучениците ми ме навеждаха на мисълта, че вече не съм в групата на средните кретени. Поне така си мислех, преди господин Макренев да ме повика и да ми каже:

 - Кремен, за теб все още годината не е свършила. Да не мислиш, че не знам какви ги върши по време на дистанционното обучение! Такова обучение е абсолютна глупост! И за да докажеш, че наистина си се потрудил през тези четири месеца, ще те изпитам присъствено тук, в училище! Така че бъди готов!  

Аз се върнах при класа си. Очевидно тези, които ме тормозеха, бяха чули думите на господина и ми се подиграваха:

 - Ха, ха! Абсолютна глупост! А, кретен, тоест Кремен…

  Подигравките им вече не ме трогваха. Бях безмълвен. Очакваше ме изпитване. Вероятно затова класната ни, след като раздаде бележниците на всички с изключение на мен, ми се усмихна, а аз я гледах глуповато.

    

© Денис Халил Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??