Афродита
Гората изглеждаше притихнала, изтощена от парещия въздух. Беше непосилна жега. Язовирът я зовеше с тайнственият шепот на влюбен бог. Не можеше да му устои. Почувства слабост. Нали самата тя бе родена от морска пяна?! Потопи се в неговата прохладна прегръдка, усещайки нежността на водата. Капчиците затанцуваха радостни по съвършеното й тяло.
Нима имаше на света по-ослепителна красавица от нея?! Щеше ли да се роди друга? Малцина я бяха виждали. Единици притежаваха тялото й. А колко бяха покорили душата й?
Тя трепна. Не искаше да си спомня за Анхис и детето им. Бяха отминали безброй векове. Не искаше да се влюбва. Никога повече! Само ще лудува и флиртува. А беше и омъжена...
После го видя. Стоеше на брега и гледаше към нея. Най-обикновен смъртен. Млад, с кестеняви коси, лешникови очи, по къса тениска и панталони. Толкова естествен и забавен в своето учудване и възхищение. Неволно й напомни на Анхис.
Леко трепна. Знаеше, че е ослепителна, неустоима и Единствена!
- Дали ще падне пред мен на колене? – помисли си лукаво.
Времената се бяха променили. Малцина я почитаха. Нейното съществуване беше отричано, но въпреки това вечно. Кой не познаваше любовта? Кой не беше робувал на похотта и сладострастието?!
Капчиците вода смутено се стичаха по изящните й извивки. Чувстваха се безсилни да прикрият божествената голота. Дори я подчертаха! Слънцето се отрази в тях и кожата й заблестя като бял сатен. Дълги, буйни коси на вълни се разстилаха по гърдите и бедрата й.
Видя страхопочитанието му. Усмихна се победоносно.
Той наистина падна на колене. Не смееше да сведе очи. За него всичко беше опияняващо и нереално като мираж.
Тя го доближи с грацията на нимфа. Взря се в очите му. Видя огън и страст. Беше неин. Можеше да се позабавлява. Отново се сети за Анхис, за любовта им...
- Какво ми е? Аз съм богиня. Аз определям правилата. – прошепна смутена.
После въздъхна. Изведнъж я налегна тъга. Почувства се изморена. Искаше да се прибере в двореца.
- Върни се при групата си, младежо. Почитай Олимп- домът на боговете. Ще бродиш из красивите ни земи, а мен забрави! Аз съм само сън! –отблъсна го тя, а после подсвирна на вълците.
Придружена от странната си свита изчезна безшумно в гората.
Младият мъж се изправи смутен. Имаше главоболие, чувстваше се леко замаян. Тръгна залитайки.
- Ехооо, тук ли си? Къде се губиш? Притеснихме се за теб, момче. Хайде, нали ще покоряваме Олимп. Ако искаш ще те оставим тук, за да те отвлекат дриадите. – пошегува се ръководителят на групата им.
Туристическият поход тепърва предстоеше. Планината ги очакваше.
Изминаха години, но богинята не го забрави. Младият мъж понякога имаше видения – божествена красавица излизаща от студени, изворни води. Винаги когато срещнеше очите й, знаeше че го предупреждава за нова, разтърсваща любов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
