Афродита
Гората изглеждаше притихнала, изтощена от парещия въздух. Беше непосилна жега. Язовирът я зовеше с тайнственият шепот на влюбен бог. Не можеше да му устои. Почувства слабост. Нали самата тя бе родена от морска пяна?! Потопи се в неговата прохладна прегръдка, усещайки нежността на водата. Капчиците затанцуваха радостни по съвършеното й тяло.
Нима имаше на света по-ослепителна красавица от нея?! Щеше ли да се роди друга? Малцина я бяха виждали. Единици притежаваха тялото й. А колко бяха покорили душата й?
Тя трепна. Не искаше да си спомня за Анхис и детето им. Бяха отминали безброй векове. Не искаше да се влюбва. Никога повече! Само ще лудува и флиртува. А беше и омъжена...
После го видя. Стоеше на брега и гледаше към нея. Най-обикновен смъртен. Млад, с кестеняви коси, лешникови очи, по къса тениска и панталони. Толкова естествен и забавен в своето учудване и възхищение. Неволно й напомни на Анхис.
Леко трепна. Знаеше, че е ослепителна, неустоима и Единствена!
- Дали ще падне пред мен на колене? – помисли си лукаво.
Времената се бяха променили. Малцина я почитаха. Нейното съществуване беше отричано, но въпреки това вечно. Кой не познаваше любовта? Кой не беше робувал на похотта и сладострастието?!
Капчиците вода смутено се стичаха по изящните й извивки. Чувстваха се безсилни да прикрият божествената голота. Дори я подчертаха! Слънцето се отрази в тях и кожата й заблестя като бял сатен. Дълги, буйни коси на вълни се разстилаха по гърдите и бедрата й.
Видя страхопочитанието му. Усмихна се победоносно.
Той наистина падна на колене. Не смееше да сведе очи. За него всичко беше опияняващо и нереално като мираж.
Тя го доближи с грацията на нимфа. Взря се в очите му. Видя огън и страст. Беше неин. Можеше да се позабавлява. Отново се сети за Анхис, за любовта им...
- Какво ми е? Аз съм богиня. Аз определям правилата. – прошепна смутена.
После въздъхна. Изведнъж я налегна тъга. Почувства се изморена. Искаше да се прибере в двореца.
- Върни се при групата си, младежо. Почитай Олимп- домът на боговете. Ще бродиш из красивите ни земи, а мен забрави! Аз съм само сън! –отблъсна го тя, а после подсвирна на вълците.
Придружена от странната си свита изчезна безшумно в гората.
Младият мъж се изправи смутен. Имаше главоболие, чувстваше се леко замаян. Тръгна залитайки.
- Ехооо, тук ли си? Къде се губиш? Притеснихме се за теб, момче. Хайде, нали ще покоряваме Олимп. Ако искаш ще те оставим тук, за да те отвлекат дриадите. – пошегува се ръководителят на групата им.
Туристическият поход тепърва предстоеше. Планината ги очакваше.
Изминаха години, но богинята не го забрави. Младият мъж понякога имаше видения – божествена красавица излизаща от студени, изворни води. Винаги когато срещнеше очите й, знаeше че го предупреждава за нова, разтърсваща любов.
© Катя Иванова All rights reserved.
