Разбира се, че се сещам за баба Троцка – беше най-дебелият и проклет бабишкел в цялото село. По цял ден се препичаше на слънце на една паянтова пейчица пред още по-паянтовата си къща и попържаше като хамалин. Ако става дума за демокрация, баба Троцка беше открила нейните принципи много преди 1989-а – тя мразеше целия свят без изключение. Псуваше царя, защото редовно съсипвал с данъци мандрата на баща ú, после псуваше партизаните, задето всяка неделя слизали от гората да ядат на аванта кашкавал от мандрата на баща ú, и най-накрая завършваше с комунистите, които национализирали проклетата мандра, та до ден-днешен да не види истински кашкавал. Заради дебелите си крака, които приличаха на дънери и сякаш, също като дънери, бяха пуснали тлъсти корени под цялата пейчица, баба Троцка почти не ставаше от нея. Съседите се редуваха да ú купуват хляб и мляко, тя друго не ядеше, а два пъти на ден сама се изправяше и с мъка извървяваше няколкото крачки до входната врата на къщата си. Нито юлските горещници, нито страховитите януарски виелици бяха в състояние да променят графика на баба Троцка. Не знам някога да е била млада, май никой в селото не знаеше, но тя имаше един син – отдавна потънал в неизвестност. Говореше се, че това дете било непорочно заченато, защото кой нормален мъж ще се навие да смъкне кюлотите на такъв злобен караконджул, но Господ като го видял, моментално отрекъл да има нещо общо с тази работа. Та така си живееше баба Троцка – на пейката. Само появата на нова учителка можеше да я накара да се надигне тромаво и да запухти тежко като бетоновоз към фурната, уж да си купи хляб. Обаче фурната се намираше точно срещу училището, то беше доста голямо и спретнато начално училище, и цялото село знаеше, че баба Троцка отива да види новата даскалица и да ú сложи присъдата. Някога беше работила като санитарка в акушеро-гинекологичното отделение на градската болница и можеше с един поглед да каже коя жена е бременна, в кой месец е и какъв пол ще се пръкне изтърсакът. А новите учителки ги разчиташе като вестници още преди някой да си помисли да им свали гащите. И макар че от селото бяха излезли цели петима доктори, от които между другото един акушер-гинеколког, и две медицински сестри, Бабин ден беше станал личен празник на баба Троцка, която в живота си не беше изродила даже и едно пиле. Но пък за познаването – познаваше с точност до три-четири дена, най-много седмица. Само един път объркала сметките баба Троцка – огледала момичето и отсякла:

–  Туй не ша зачене нивгаш, от е дефектно у ф кокалите и не оди кага е жена, ами гаче се лъзга по пътя кат некоя патка от онез, дека им думат лабади.

Лебедът обаче не се съобразил изобщо с диагнозата си и само след месец се оженили с едно местно момче, направили си близнаци и се изнесли от селото. Знам тази история, защото двата „лабада” са майка ми и баща ми. Когато ходехме през ваканциите на село с брат ми, баба Троцка веднага ни познаваше и ни попържаше поименно, а по това време склерозата вече яко я мореше, та не помнеше и кучето си как е кръстила, а му казваше гальовно: „Яла тука да рупаш леба бе, мастийо черна, да та евам у ф дъртите кокали, да та евам!”

През лятото на село работеха всички – от бабите до последното хлапе. Само градските тарикати като нас, дошли за един-два месеца да се поохранят на чист въздух, се чудеха по цял ден какви мискинлъци да направят. В това отношение баба Троцка беше редовно на прицел, но пък и тя никога не ни пропускаше и след като напопържаше хубаво царя, партизаните и комунистите, идваше наш ред. И понеже само пощаджийката знаеше истинското име на баба Троцка, ние, „разнояйчните запъртъци на двата лабада”, я кръщавахме от баба Трицка до баба Пръцка, като с това ù давахме повод да ни псува още по-възторжено. Обичах тия лета... Бяха толкова чисти и спокойни. Време, в което най-лошото нещо беше да те ухапе някое куче, докато крадеш сини сливи от чуждите дворове, или да те ритне комшийското магаре, ако имаш глупостта да му се навреш в краката, за да търсиш откъде излиза оная му работа.

След това баба и дядо умряха кротичко един след друг, както кротичко бяха и живели, и поеха към Оня свят, натоварени на пряснобоядисаното ремарке на един текезесарски трактор. Нашите продадоха къщата и всички забравихме за село. Човек не може цял живот да живее с миналото, колкото и да му е мъчно, все се надява, че хубавото е там някъде, напред. И моето светло бъдеще зарови в дълбините на спомените и дядо, и баба, и хубавите лета заедно с цялото село. Навярно никога нямаше да се сетя за тях, ако не беше баба Троцка. Но тя си е такава – когато най не я търсиш, ще налетиш на нея и колкото и да си ù свикнал, винаги ще те изненада с нещо. Изтъпанчи ми се оня ден, докато преглеждах едни стари списъци в архива на ДС:

„Теменуга Слав-Христозова от с. Горно Лъжене (баба Троцка) точка Статус – активен точка Заведена в архива като агент Троцки точка”

Вот тебе и баба Троцка, да го евам у ф дъртите кокали, да го евам!