Агонията (Браздата)
БРАЗДАТА
Как да пиша, като не ми се пише тази вечер? А знам, че трябва. Както е с живота. Не му се живее на човек понякога, смъртта го притиска, души го отвсякъде, но душата се опъва и не ще да излезе от тялото. Мислите са отвъд, но тя не се откъсва, стои си оттук, инатѝ се и вика:
– Не! Аз не съм си свършила работата, имам още няколко въглена, нека да догорят, може да стоплят още някого, може да помогнат някому да види пътечка към по-доброто, може...
Може! Божà работа!
– Това е браздата, която разделя мига от безкрайността. Тези малки изтощени въгленчета – мърмори в полусън тате.
Това го разбирам и аз, гледайки бавните движения на пресъхващите му устни. Студено му е. Долната му челюст потреперва. А може би плаче. Сигурно. Животът е илюзия за щастие, краят е тъжна и жестока реалност. А истината е, че и едното, и другото е красота. Просто различните хора различно я усещат. Но я усещат винаги. И в най-големия ѝ блясък, и в най-болезненото ѝ страдание. Спомних си го в разцвета на жизнелюбието – едър, разлистен и широкоплещест планински бук, който хвърляше сянката си надалеч през лятото, и го виждам сега, пресъхнал и немощен дънер, оплешивял и скърцащ с последните си вейки, но упорит и непреклонен, и му се възхищавам. И виждам как, ако рухне, ще рухне и намръщеното небе и ще удави земята и живота. Но той стои. Стои и небето, а животът кипи под замръзналата повърхност и жадува да бликне. А тате:
– Хайде лягай, синко! Насечи малко клони от дънера ми, да подсилиш огъня, че ми е студено. Да изкараме до Благовец, до зелено, люлякът да замирише, до Свети Гьоргя, агънца да блейнат, та чак до Петровден, с петровчици да си разквасим устата. Пък тогава – Бог дал, Бог взел.
Кърша клончетата на вършината в стаята, слагам ги в унилата жарава, те започват да пукат, на мен сърцето ми пука, аз бърша с ръкава очите си, да не би сълзите ми да потекат в крехкия огън и да го загасят.
После угасих лампата. В тъмнината остана да сияе само браздата между мига и вечността.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Толкова мисли предизвиква твоя текст! Поздравявам те!
-
Само с много обич и талант може да се пише така.
...Поклон! -
Написано с много обич!
-
И аз обичам много Татко. Особенно ми хареса това: "Спомних си го в разцвета на жизнелюбието – едър, разлистен и широкоплещест планински бук, който хвърляше сянката си надалеч през лятото, и го виждам сега, пресъхнал и немощен дънер, оплешивял и скърцащ с последните си вейки, но упорит и непреклонен, и му се възхищавам."
-
Спомням си последните думи на баща ми: "Имаш хубави хризантеми в градината, нали? Хубаво да ме накичиш и хубав да ме изпратиш!"... Милият ми той, до последният дъх душата му не се насити на хубост, мил му беше белия свят... Поклон пред паметта на бащите ни!
-
...
-
Сияйна бразда между мига и вечността.
Дълбок, философски текст, силно въздействащ... -
"краят е тъжна и жестока реалност." - краят е тъжна и реална жестокост...
Силно.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
