Агонията (Браздата)
БРАЗДАТА
Как да пиша, като не ми се пише тази вечер? А знам, че трябва. Както е с живота. Не му се живее на човек понякога, смъртта го притиска, души го отвсякъде, но душата се опъва и не ще да излезе от тялото. Мислите са отвъд, но тя не се откъсва, стои си оттук, инатѝ се и вика:
– Не! Аз не съм си свършила работата, имам още няколко въглена, нека да догорят, може да стоплят още някого, може да помогнат някому да види пътечка към по-доброто, може...
Може! Божà работа!
– Това е браздата, която разделя мига от безкрайността. Тези малки изтощени въгленчета – мърмори в полусън тате.
Това го разбирам и аз, гледайки бавните движения на пресъхващите му устни. Студено му е. Долната му челюст потреперва. А може би плаче. Сигурно. Животът е илюзия за щастие, краят е тъжна и жестока реалност. А истината е, че и едното, и другото е красота. Просто различните хора различно я усещат. Но я усещат винаги. И в най-големия ѝ блясък, и в най-болезненото ѝ страдание. Спомних си го в разцвета на жизнелюбието – едър, разлистен и широкоплещест планински бук, който хвърляше сянката си надалеч през лятото, и го виждам сега, пресъхнал и немощен дънер, оплешивял и скърцащ с последните си вейки, но упорит и непреклонен, и му се възхищавам. И виждам как, ако рухне, ще рухне и намръщеното небе и ще удави земята и живота. Но той стои. Стои и небето, а животът кипи под замръзналата повърхност и жадува да бликне. А тате:
– Хайде лягай, синко! Насечи малко клони от дънера ми, да подсилиш огъня, че ми е студено. Да изкараме до Благовец, до зелено, люлякът да замирише, до Свети Гьоргя, агънца да блейнат, та чак до Петровден, с петровчици да си разквасим устата. Пък тогава – Бог дал, Бог взел.
Кърша клончетата на вършината в стаята, слагам ги в унилата жарава, те започват да пукат, на мен сърцето ми пука, аз бърша с ръкава очите си, да не би сълзите ми да потекат в крехкия огън и да го загасят.
После угасих лампата. В тъмнината остана да сияе само браздата между мига и вечността.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
