Нещо, което изобщо не съм смятала да публикувам, но снощи сънувах, че трябва... и го правя :) Писано е април, 2019г., в памет на Явор Захариев.

Стоя в тъмния си хол, у дома. Не в квартирата ми, а у дома. Там, където мина детството и там, където винаги ще се връщам. Току що приспах детето си. Слушам „Аin`t No sunshine”, ама не на Бил Уитърс, а на Явор Захариев. Него го няма. Той вече не съществува. Душата му може би е все още наоколо, но до кога ли… Казват, че душите витаят около телата и домовете си към 40 дни. И после поемали към отвъдното. Знам ли, може и така да е. Продължавам да слушам съвършеното му изпълнение и се чудя дали душата му съжалява, дали страда, че е напуснала тялото му толкова рано или просто чувства облекчение, че си тръгва от този жесток и грозен свят, който хората без души създават. Чудя се и давам Replay. Него го няма. Има я красотата, която слушам. Детето ми спи. Аз съм жива.