Да избягаш от себе си, вън на простора!!
Вън на простора - далече, далеч от на Живота затвора.
И да тичаш унесен и с песен по-весел...
Унесен и с песен по-весел, далече, далече, далече, далеч от позора!
Да си огън угаснал, забравено име!
Да си кълбо от тъга - презрян от света:
"- О, изгори ме!!!"
Да не чувам горещия присмех на Дните нещастни!
За да не бъда в плен на Мечтите - неясни.
Да обичам безумно, когато ме мрази съдбата!
Когато ме мрази съдбата?
Когато ухаят, израстват, живеят Цветята!!!
*
Всеки път, когато посетя онази спирка...
И се загледам в тавана, срещам онези две празни гнезда на лястовичките
от лятото, в което си го строяха, докато аз си рисувах, пишех или просто
им се любувах.
И ми ставаше някак радостно, уютно и топло, когато се замечтаех за бъдещите ми дни...
* *
И така прекарвах слънчевите си дни в компанията на новите си приятели!
* * *
... Сега вали есенен, тъжен дъжд и аз мокър и премръзнал
стоя и наблюдавам на няколко километра от мен (на същата онази спирка)...
ей там, в полето, стадо от крави и овце, потънали в пожълтялата, увехнала трева!
* * * *
А лястовичките ми оставиха спомен...
Празните си гнезда, които те построиха за няколко поредни дни пред очите ми
в изстиналите в миналото дни!
© Петко Петков Всички права запазени