Алеята на есенните дъждове

Да избягаш от себе си, вън на простора!!

Вън на простора - далече, далеч от на Живота затвора.

И да тичаш унесен и с песен по-весел...

Унесен и с песен по-весел, далече, далече, далече, далеч от позора!

Да си огън угаснал, забравено име!

Да си кълбо от тъга - презрян от света:

"- О, изгори ме!!!" 

Да не чувам горещия присмех на Дните нещастни!

За да не бъда в плен на Мечтите - неясни.

Да обичам безумно, когато ме мрази съдбата!

Когато ме мрази съдбата?

Когато ухаят, израстват, живеят Цветята!!!

*

Всеки път, когато посетя онази спирка...

И се загледам в тавана, срещам онези две празни гнезда на лястовичките

от лятото, в което си го строяха, докато аз си рисувах, пишех или просто

им се любувах.

И ми ставаше някак радостно, уютно и топло, когато се замечтаех за бъдещите ми дни...

* *

И така прекарвах слънчевите си дни в компанията на новите си приятели!

* * *

... Сега вали есенен, тъжен дъжд и аз мокър и премръзнал

стоя и наблюдавам на няколко километра от мен (на същата онази спирка)...

ей там, в полето, стадо от крави и овце, потънали в пожълтялата, увехнала трева!

* * * *

А лястовичките ми оставиха спомен...

Празните си гнезда, които те построиха за няколко поредни  дни пред очите ми

в изстиналите в миналото дни!