8.01.2011 г., 20:48 ч.

Амнезия 

  Проза » Разкази
903 0 1
22 мин за четене


Болеше я толкова много, че нямаше сили да помръдне. А как ѝ се искаше да побегне... Искаше ѝ се да затича безумно нанякъде и с движението да пропъди болката.

Не беше за първи път. Раните в този живот винаги идваха ненадейно... Но оставяха трайни следи.

Нора чувстваше вдървеното си тяло като оловно, тежестта му я премазваше. За разлика от него, мисълта ѝ се носеше стремглаво, но без посока и се луташе безпомощно в непознато пространство.

”Ще направя нещо!” – заканваше се сама на себе си с тайната надежда да утеши душата си. Защото нямаше кой друг да го стори. Въпреки горчивия опит, бе повярвала, че това е възможно. За пореден път. Но отново сгреши. Всъщност, не винеше никого. Доскоро търсеше причините за всичко, което ѝ се случи в този живот, но разбра, че няма да намери точен отговор и се отказа. Често атакуваше себе си, упреците я нараняваха и сама изтезаваше душата си с тях, все пак беше някакъв опит за отговор. Вече нямаше сили да упреква. Никого. Явно това бе животът ù.

”Ще затворя всички страници и ще спра да чета!” – заканата бе твърда.

”Ще престана и да пиша!” – прозвуча още по-зловещо съзнанието ѝ.

”Добре де! Стига! Или го направи, или замълчи! Докога само обещания?” – вече започваше да се намразва.

Стана. Разтърси сковано тялото си. Опита се да си намери някаква активна работа. Трябваше да прави нещо – механично, без мисъл. Искаше ѝ се да приспи всяка наченка на съзнание, да заличи следите на всички спомени и да започне на чисто.

 

***

Отвори очи и започна да разглежда с любопитство наоколо. Къде се намираше? Всъщност, коя беше тя?

- Бързо, бързо, събуди се! – дочу непознат глас.

Обърна бавно очи към посоката, откъдето идваше гласът.

- Как сте? – някой питаше нея.

Но как може да бъде? Нормално! Дали?

Нещо удари главата ѝ. Болката беше неизразима. Затвори очи. От това не ѝ стана по-леко. Искаше да каже нещо, но нямаше сили. Бавно започна да потъва... в някаква непозната тъмнина.

- Отново загуби съзнание! – разтревожен глас разкъса тишината.

- Ще успеем ли? Много кръв е загубила?

- Длъжни сме да опитаме. Може би ще успеем...

 

***

Нощта започна да се топи в бледи неясни светлинки.

”Отново се съмва... – помисли си Нора. – И пак ще трябва да ставам!” – никак, ама никак не ù се помръдваше.

Опита се да отвори очи, а така ѝ се спеше. Клепачите ѝ тежаха, все едно някой ги притискаше с длан. Реши да размърда крайниците си, за да се разсъни по-бързо.

”Колко ли е часът?”

Долови леко движение. Някакъв смътен шум достигна до полусъненото ѝ съзнание. Това ѝ помогна да отвори рязко очи.

Стаята блестеше от светлина и белота.

Нора гледаше с недоумение.

”Но... къде съм?” – зададе въпроса на себе си, без да може да си отговори.

От устните ѝ се откъсна подобие на стон.

В този момент го видя – надвесен над нея с лека усмивка.

”Господи! Кой е този мъж в стаята?” – въпросът изтрещя уплашено в обърканото ѝ съзнание.

”Колко е хубав!” – изненада се сама от мисълта си.

- Здравей! – гласът му звучеше с онзи особен тембър, който винаги я бе карал да потръпва, когато го чуеше. Глас на истински мъж – тежък, нисък, излъчващ сила и воля. Харесваше такива гласове.

Повдигна очи и ги прикова в неговите. Гледаше го, без да мигне. Определено не го познаваше. Беше облечен в бяло. В бяло?

- Къде съм? – въпросът ѝ я стресна.

- В болница! – меко ѝ отвърна мъжът.

- В болница? – повтори машинално репликата, без да може да я осмисли докрай.

- Да, в болница! – каза го толкова естествено, сякаш това беше най-нормалното нещо, което можеше да се случи.

- Как така в болница? – звучеше ѝ напълно абсурдно.

- А аз искам да попитам – защо не? Всъщност, би ли ми казала името си? – гласът му звучеше някак закачливо. Поне на нея ѝ се стори така.

Що за въпрос! Как се казва! Все едно има значение? Всъщност... Наистина, как беше името ѝ? – напъваше до болка съзнанието си, за да достигне до най-елементарното нещо, а не можеше. Знаеше, че има име, знаеше, че го знае, а не можеше да го каже.

Уплаши се.

- Ще ми кажеш ли? Как се казваш? – той продължаваше да я гледа втренчено, въпреки опита му да ѝ се усмихне.

- Нима не знаете името ми? Кой сте вие? – и защо ли ѝ говореше така фамилиарно, питаше се тя.

- Ако знаех, бих ли те питал? – настояваше той.

- Знаете! – нещо в нея се опита да окаже съпротива. – Защо сте ме затворили тук? – гласът ѝ прозвуча раздразнително.

- Аз ли? – сега вече определено се смееше. – Да те затворя тук? – дори очите му се смееха.

- Няма нищо смешно! – закани се тя. – И без повече увъртане, може да ме наричате по име, все пак затова го имам!

Той я погледна обнадежден. Чувстваше се напредъкът, щом реагираше по този начин. Значи, постепенно се завръщаше в себе си. Вероятно все още не можеше да си спомни всичко, дори името си. Но имаше надежда.

Докторът наблюдаваше жената с нескрит интерес. Сега, когато беше вече в съзнание, тя изглеждаше по различен начин. Очите ѝ имаха някакъв особен блясък. Определено бе симпатична. Също и интелигентна. Прочете го в изражението на погледа ѝ. Дано успее да се пребори докрай, дано си върне спомените и самоличността. Все още се тревожеше за състоянието ѝ. Какво ли бе преживяла? Дали ще се справи?

- Защо млъкнахте? – определено се дразнеше тя.

- Хайде да си говорим като приятели, казвам се Джон. Наричай ме така. А ти?

- Какво аз?

- Как се казваш? Не си ми се представила все още... – опитваше се да я провокира с въпроси.

Някаква необяснима тревога се надигна в гърдите ѝ. Нора гледаше безмълвно мъжа срещу себе си, а душата ѝ потрепери от страх. Не помнеше нищо – коя е, защо е тук, какво се е случило. Познаваше себе си, но в същото време стоеше далеч от личността си. Нямаше обяснение за нищо. Само една непозната обстановка, с един чужд мъж до себе си, който вероятно бе лекар в тази болница. Да, това определено бе болница, тази белота беше потискаща. Но кой пребивава в болниците? Кой, кой... далечен смътен спомен ѝ подсказваше нещо тревожно. Да, в болниците държат тези, които имат нужда от помощ. Помощ...

 

***

- Помощ! Помощ! Няма ли кой да ми помогне? – ужасът стисна гърлото ѝ, а така искаше да крещи с цяло гърло. Усещаше се загубена. Ранена и изоставена в една огромна пустош. Кръвта течеше по лицето ѝ. Влизаше през напуканите й устни. Усещаше странния ѝ вкус...

            Никой не се появи. Не знаеше кой и откъде я нападна, всичко изведнъж причерня пред очите ѝ. Остана само нетърпимата болка в главата. Колко дълго бе лежала, не помнеше. Но когато се надигна и опита да извика за помощ, тъмнината почти бе превзела пространството. Никой не се отзова на виковете ѝ, които постепенно заглъхнаха. Гърлото ѝ се давеше от собствената ѝ кръв, а в същото време някаква странна сухота не позволяваше на гласа ѝ да излезе от него.

            Съзнанието ѝ постепенно започна да се замъгля и да обърква реалността с въображението. Изведнъж пред лицето ѝ застана той! Да, това беше съпругът ѝ! Нямаше как да го сбърка. Гледаше я хипнотизиращо в очите – така, както само той умееше и се опитваше да я унищожи с поглед. Тя потрепери и затвори очи. После потъна в някаква тъмнина – топла и приласкаваща я със спокойствието си.

 

***

Нора отвори очи и видя отново пред себе си мъжа с белите дрехи.

- Спомням си... Спомням си... – едва чуто прошепна и притвори отново очи.

- Моля те, разкажи ми... – гласът му звучеше топло и предразполагащо. – Какво си спомняш? Как ти е името?

- Все още не знам... – отново го погледна и почувства странно спокойствие. На този човек би могла да се довери. Усещаше го.

- Тогава, разкажи ми каквото си спомняш – той докосна ръката ѝ.

- Някой ме нападна... Не знам кога и къде... От главата ми течеше кръв. Дори и сега усещам вкуса ѝ. Болката бе неописуема. Помня, че опитах да викам за помощ. А после... – тялото ѝ потръпна уплашено.

- После какво? – внимателно попита докторът, за да не прекъсне нишката на мисълта ѝ.

- После... После го видях...

- Кого?

- Видях... съпруга си... – устните ѝ трепереха.

Очите ѝ изразяваха страх, или по-скоро ужас.

- Джон... – вече шептеше. – Моля те, помогни ми!

- Точно това искам! – той притисна леко ръката ѝ.

- Джон, ти не знаеш... Не знаеш какво ми се е случило, аз самата също не помня. Но чувствам, че беше ужасно.

- Опитай да си спомниш, моля те! – гласът му звучеше меко, но настоятелно.

- Страх ме е! – Нора го гледаше с широко отворени очи. До съзнанието ѝ започваха да стигат откъслечни сцени. Почувства се безнадеждно отчаяна.


***

Две деца тичаха по слънчевата алея и смехът им се носеше безгрижно в пространството. Размахваха ръце, показваха нещо високо в небето и отново се заливаха в смях.

Нора седеше на пейката под зеленото дърво и им се радваше. Децата осмисляха живота ѝ. За тях би дала всичко от себе си. Какво от това, че имаха различни бащи? Това бяха нейните деца, останалото губеше смисъл. Така се стече животът ѝ. Означаваше ли, че е по-лоша майка от другите? Имаше най-прекрасните деца, повече от това не искаше. А може би искаше? Може би се надяваше един ден да срещне човека, който ще разбере душата ѝ?


***

Кога беше това? Спомените един по един нахлуваха в замъгленото ѝ все още съзнание. Децата... Къде са децата ѝ? Заплака. Спомни си, че има деца! А не знаеше къде са, има ли ги изобщо или отдавна ги е загубила.

- Не плачи. Разкажи ми за какво мислиш! – гласът на доктора звучеше умолително.

- Къде са децата ми? – зададе директно въпроса.

- Децата ти? – сега той недоумяваше.

- Имам деца, две – момче и момиче. Най-прекрасните! Но... къде са сега? – гласът ѝ звучеше отчаяно.

- Ще ги намерим, не се тревожи.

- Не, няма ги, знам, че ги няма.

- Откъде знаеш?

- Не помня, но знам... – сълзите се стичаха по бузите ѝ.


***

- Нора-а-а-а.... Нора-а-а-а...

Някой крещеше името й. Може би споменът?

- Мое нежно цвете, не мога да си представя, че на мен се падна този шанс – да те срещна и да те грабна за себе си...

- Ти не си тази, за която ми се представяше...

- Обещавам не пред теб, а пред Великите сили, които ръководят живота ни, да те пазя като зеницата на окото си...

- За мен ти си една въпросителна...

- Нора, мила моя, толкова си нежна...

- Ти кроиш своите планове, но мълчиш, защото аз не фигурирам в тях...

- Така спокоен се чувствам с теб! Не ме напрягаш и ми е толкова хубаво...

- Ти не си жената, която обичах...

- Не мога да повярвам как на мен бе дадено това щастие – да те срещна, макар и късно, в живота си...

- Не те желая, ще се върнеш обратно, аз го казвам... Какво мислиш ти няма значение...

- Достойна си за корицата на модно списание, не го казвам да ти правя комплимент, имаш невероятно излъчване...

- Нямам намерение да си докарам инфаркт... Не искам да бъдеш моя жена... Документи може да не получиш никога...

”Документи?”

- Нора-а-а-а.... Нора-а-а-а....

 

***

- Джон, Джон! – гласът на Нора звучеше възбудено.

Докторът с нетърпение чакаше думите ѝ.

- Спомних си – Нора! Името ми е Нора.

Най-после! Джон отдъхна облекчено. Започна се! Тя ще успее, ще възстанови паметта си. И тогава ще може да разкаже какво се е случило. Той знаеше името ѝ, все пак бяха открили следи от нейни неща и разбраха коя е, но тя не помнеше. Всеки момент очакваха да се появи съпруга ѝ, който се надяваха да ѝ помогне. Но защо неясна тревога се промъкна в душата на Джон? Имаше усещането за някаква грешка.

- Джон, къде съм?

- Нали ти казах, в болницата.

- Не, Джон, къде живея? В коя държава?

- Как в коя държава? В САЩ. И това ли не помниш?

- В САЩ? Но... И разговарям с теб на английски?

- Естествено!

- Но аз... не говорех добре...

- Ето, вече говориш!

Внезапно, като светкавица в тъмно небе, спомените нахлуха в съзнанието ѝ с риск да го разкъсат на дребни късчета. Спомни си! Многото болка и черна горчилка. Спомни си защо бе дошла и какво се бе случило. Спомни си силните чувства и светлината на една невероятна любов. А след това... униженията, безизходицата, убитата си душа... И бягството...

Да, бягството... Все пак намери сили да го направи. А после... Кой я нападна? Какво се случи? Това вече не помнеше.

- Джон, искам да ти разкажа... И да те помоля...

- Слушам те...

 

***

- Не може да влезете! – тонът на лекаря бе категоричен и рязък.

- Аз съм неин съпруг и имам право да вляза! – очите му имаха стоманен блясък. При това Вие ме извикахте!

- Не съм Ви викал!

- Ако не точно Вие, някой от болницата.

”Наистина, тя е права!” – помисли си Джон. Този човек има две лица... най-малко. Добър актьор. Манипулатор. Позьор. Но него не може да го заблуди! А ако не бе му разказала? Защо не? Вероятно би могъл. Както е заблудил толкова хора.

Докато се опитваше да направи психопортрет на съпруга на Нора, той безцеремонно го избута и влетя в стаята. Не може да бъде! Наглостта му нямаше граници! Докторът влезе след него, трябваше да го спре. Късно.

Джон видя ужаса, изписан в очите на Нора. Тя все още бе много слаба, за да понесе това. Искаше му се да направи нещо безумно, за да спре този човек.

- Нора, мила моя, толкова време те търсих... – гласът на съпруга ѝ звучеше като медна камбанка, гладък и нежен, с равна интонация и протяжна напевност.

Нора затвори очи. Това е краят... Краят на всичко...

 

***

Екипът тичаше по коридора. Спешно подготвяха операционната. Нямаше време за губене. Последен опит. Надеждата едва се прокрадваше. Този път никой не беше сигурен в изхода. Но трябваше да опитат докрай. Мозъчните травми са непредвидими, а развръзката – често фатална.

 

***

Адвокат Белински пристигна по спешност и за първи път видя клиентката си, за съжаление, в това състояние. Но неговата задача сега беше друга. Макар че, може би, резултатът щеше да дойде прекалено късно, за да бъде овъзмезден един човешки живот. И все пак... Правото трябваше да излезе на повърхността. Беше крайно време един измамник да получи това, което заслужава. Но Нора? Дали ще успее да разбере, че истината все пак може да излезе наяве?

Полицейските коли чакаха отвън. Всичко стана толкова бързо, че съпругът ѝ дори не успя да реагира. Може би подсъзнателните страхове, които носеше от години в душата си, са имали своето основание. Но не беше ли вината в него самия? Създател на невероятни чудовищни сценарии, чиито жертви бяха различни жени, накрая самият той бе попаднал в примката и тя се затегна около него с такава сила, че нямаше как да се отскубне. Бе дошло време за разплата.

 

***

Джон седеше сам в кабинета си. Нямаше сили да помръдне. Досега не бе му се случвало – дотолкова да преживява съдбата на свой пациент. Не можеше да понесе да я загуби. А тя си отиваше. Сама, изоставена, без никой да може да ù помогне. Сълзи се стичаха по лицето му. Идваше му да вие от болка. Сам не знаеше защо. В тази жена откри нещо особено, нещо специално. А не успя да я защити. Не успя да спаси живота ѝ. Всичко вече изглеждаше безнадеждно. Само Господ би могъл да стори чудо, ако реши. Но Той бе толкова далече! Или не? Някаква плаха надежда потрепна в наранената му душа. Може би Бог е милостив? Повече, отколкото си мислим?

Странно движение на въздуха докосна лицето му и следите от сълзи започнаха да засъхват по него...

© Калина Томова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Заслужени аплодисменти.Уж да прочета малко ,а не усетих кога стигнах до края.Поздрав!
Предложения
: ??:??