АНАМНЕЗА

Tylko Twoja dłoń, stały ląd…

Само твоята ръка е твърда земя…

1

От чудесата на света любимото ни чудо е лудостта. Онази сила, поради която мракът кънти в светлината и сънищата имат вкус на пепел, и водата гори с лилав пламък. Заслепяваща и жестока стихия, помитаща всичко по пътя си. Неподчиняема и неразгадаема. Тя сполита и обезоръжава. Но колкото взима, толкова дава. Блажени са лудите, защото техен е светът на безпределността.
 

Блажена си ти, Андрия, защото ни срещна.
 

Чакахме те осемнадесет дълги години. Ти беше малко момиче с големи, любопитни очи. Обичаше да си говориш сама и да се луташ в мислите си. Обичаше да страдаш и не се радваше на щастието. Бранеше с всякакви средства чувствителността си и болното си въображение и вярваше сляпо на сърцето си.
 

Но именно сърцето те доведе дотук. До този студен под, до този остър нож, до тази гореща юнска нощ, в която си готова да убиеш, но не и да простиш.
 

Първо неговото гърло. После твоето.

2

Ще го приближиш тихо и ще го убиеш в съня му. Няма да има болка. Няма да има свидетели. После ще изхвърлиш ножа и ще избягаш някъде надалеч. Но няма да можеш да живееш с вината си. Нито с вината му. Ще се скиташ по света, в очакване да умреш. Ще се молиш да умреш, за да спре страданието.
 

Затова първо неговото гърло. После твоето.
 

Той го заслужава. Излъга те, предаде те, сломи те. Не заслужава да живее. Без теб. Не заслужаваш да живееш. Без него. Светът не заслужава да ви има поотделно.
 

Но той спи така блажено и за един кратък миг на теб ти се струва, че всичко е обратимо. Че можеш да простиш, че може да си възвърне любовта ти. Че падащата звезда е благословила взаимността ви и нищо не може да я разруши. Че може…
 

Но не може. Всичко свърши. Още когато през сълзи ти призна, че те е лъгал. Мамил те е, играл си е с теб като с улично куче. Планирал е собствената ти смърт, но после, видиш ли, се влюбил в теб. Разкаял се.
 

Няма разкаяние, което да омилостиви яростта ти. Всичко се преобърна, целият ти живот с всичките му надежди дерайлира. Вече нямаш път, който да следваш. Само пътят на сълзите му от очите към скулите и надолу до устните. Само пътят на кръвта му, бликнала от гърлото, потекла по гърдите му. Това е единственият ти път. Всичко друго е безпътица. Няма кръстопът, няма варианти. Един-единствен изход.
 

Първо неговото гърло. После твоето.

3

Седиш в мрака на стаята му, стиснала здраво ножа в ръката си. Погледът ти е празен. Нощта е глуха. Спомняш си как го срещна. Спомняш си целия си живот до преди него точно както умиращите виждат като на филмова лента целия си живот.
 

Коя си ти всъщност? Знаеш ли поне какво остана от теб, когато не остана нищо, за което да си струва да живееш?
 

Умопомрачението е заседнало в мозъка ти като тумор и пулсира ли пулсира. Вземи ножа и го изрежи. До кокал. До празно. Разбий главата си в стената, прережи си гърлото или вените, скочи от високо, но се освободи. Умъртви тумора. Защото в този свят ти самата си тумор, който смуче всички надежди, всички радости, целия живот на хората, които мислиш, че те обичат, и с всяко пулсиране взима все повече жертви. Те все някак ще преодолеят смъртта ти. Ще се научат да живеят без теб. Така е по-добре.
 

Само не се заблуждавай. Никой не те обича. И ако сама не си прережеш гърлото, то много скоро някой ще се погрижи да го пререже, докато спиш. Така както ти ще направиш с Кшищоф.
 

Усмихваш се, когато си спомняш колко трудно ти беше да произнесеш името му отначало.
 

– Не се тревожи. И „Крис“ върши работа – беше те окуражил.

Но него много скоро няма да го има на този свят и ще е без значение как се е казвал. Когато хората умират, само надгробните им плочи помнят имената им.
 

Той не заслужава надгробна плоча. Не заслужава гроб. Не заслужава да го оплакват и да го помнят. Заслужава да изгние тук, в тази стая, от никого непотърсен и не липсвал на никого. Тук, далеч от родната му страна, далеч от любимите му гори, далеч от безбройните реки и езера, над които би искал да разпръснат праха му. Далеч от всичко любимо, на никого нелюбим.

.

.

.

Ставаш рязко и тръгваш към леглото. Надвиснала над лицето му, можеш да усетиш дъха му по кожата си. Няма да е за дълго. Клепачите леко треперят, може би сънува. Скоро ще заспи завинаги. 

4

Струва ти се, че нощта не свършва, че продължава повече от обичайното, може би вече цяло денонощие. Няма да съмне, докато не го убиеш. И в това има нещо справедливо. От теб зависи да върнеш слънцето на света. Ти трябва да възстановиш справедливостта. Без твоята жертва никой никога повече няма да плаче или да се смее на света. Всичко ще е една тъмнина, едно безмълвие, едно угнетително вътре, толкова тясно, че всеки път когато човек се опитва да помръдне, ще умира по малко. Докато всички не умрат.
 

Твоята и неговата смърт в името на живота на всички влюбени, които са се родили и ще се родят под това красиво небе, което вече мразиш до болка. Мразиш го, защото знаеш, че никога няма да полетиш към него. Дори когато умреш почти като мъченица, душата ти ще се втурне към най-ниското и мръсното място и ще потъне в дълбините на най-голямата пропаст, толкова навътре, че никога да не може да излезе.
 

Бъди смела. Поне веднъж. Поне сега.

5

– Коя е най-съкровената ти мечта, Андрия?

– Да летя.

– Не се поколеба да отговориш.

– Защото не мечтая за друго.