Ангел пред вратата

Пих цяла нощ и по обяд на следния ден се събудих напълно дехидратиран - може би буквално - умиращ от жажда. В хладилника винаги имах газирани напитки, които отварях само в такива случаи. Не пиех вода. Изобщо. Тъй че може да се каже, че организма ми е перманентно дехидратиран. Водата осигурява кислород на организма и когато не пиеш достатъчно вода, тялото ти компенсира, изсмуквайки клетките. Чаша вода помага, но когато душата ти и цялото ти вътрешно същество са дехидратирани е по-сложно - тогава утоляваме жаждата с чаша водка - иначе е нетърпимо. Чувстваш се като оголен нерв. Боли.

Повърнах в тоалетната и колкото и да не ми се искаше краднешком погледнах отражението си в огледалото. Бях блед като мъртвец, с кървясали очи. Отворих си бира и запалих цигара. Не само ръцете, цялото ми тяло трепереше. Взирах се в белите стени, а те всякаш се приближаваха една към друга и щяха да ме смажат. Стоях, пиех, пушех и си мислех: "Какво става, мамка му! Какво става с живота ми! Къде отиде всичко?" Мислех си как отлита времето. Как ден подир ден всякаш нищо не се случва, а когато дните се нанижат и погледнеш назад - всичко се е променило. Нищо в живота не е завинаги. Всичко е временно. Добро и лошо. Декорите и хората се менят, а ти се мъчиш да останеш същия. Верен на себе си във времена, когато оцеляват само подмазвачите - тези които прислужват на силните и ненавиждат безпричинно най-слабите. Надпреварваш се с времето, осъзнавайки, че единственото сигурно е, че ще остарееш. Обръщаш се назад и десет години са излетели, а ти сякаш си пропуснал сигналния изстрел и си още на старта. Времето е относително, така е - един час с една красива жена, не е като един час, прекаран в тясната затворническа килия. Зная го от собствен опит. Макар че обществото на затворниците е много по-благородно от обществото, в което затворниците не са успели да се впишат и затова са изолирани. Затворът се управлява от затворниците и техния морал. Неспазената дума, обидата, кражбата - всичко се наказва суорово, но справедливо. Хората  в затвора са много по-внимателни и възпитани в отношението си един към друг. Дори  дребните ругатни се избягват, защото всеки е на ръба на нервите си и не му трябва много, за да бъде провокиран. Когато друг затворник спи всички се съобразяват с него. Говорят тихо и уважават сънят му - там, в съня си, той е свободен, извън затвора. Човек трябва да бъде лишен от себе си, от свободата си, от любов, приятелство и надежда, за да се научи да цени всеки малък миг в Живота. И да знае, че утре може да е съвсем различно. И тези хора да ги няма. В живота, или поне в твоя собствен. 

Изпих няколко бири. Телефонът звънеше, а аз не вдигах. Бях се изолирал от света. Не можех да проведа разговор с никого, освен със себе си. Мисълта да вдигна телефона и да говоря с някой ме плашеше, задушавах се. Болен съм. От най-коварната болест. И съм в нейния капан. 

"Сега, когато я няма, доволен ли си, че не мърмори, че не те разпитва? Спокоен ли си?" - онзи назидателен глас, гласът на съвестта проговори в мен. Той, впрочем, никога не млъква. Когато той замлъкне, значи че съм мъртъв. Бях твърде решен да запазя малкото, което е останало от душата ми. Мразя, ненавиждам, безразличните, бездушните, безкрупулните и жестоки хора. Най-чудовищните престъпления в историята на този наш свят са извършени от хора, които не пият, не пушат, не изневеряват на жена си и хранят бездомните животинки с деликатеси. 

Вече бях изпил половин бутилка вино, когато някой позвъня на вратата. После започна да чука. Сковах се. Всякаш някой искаше да отвори вратата и да надникне, да надникне в душата ми. Отворих. Беше Емили. 

— Какво става, защо не вдигаш телефона?! 

— Нищо не е станало. Защо си дошла?

— Защото се притесних, очевидно. Пусни ме да вляза.

Поканих я вътре. Тя стъпваше плахо и оглеждаше видимо шокирана.

— Какво става тук? От кога не си чистил... какви са тези бутилки... пак пиеш... нека отворя да се проветри, тук няма въздух! И светлина! Ще вдигна щорите.

— Да не си посмяла. 

— Пиян си.

— Не колкото ми се иска... как си, Еми?

— Добре, ходя на стажове и зубря. Както преди. Ами ти...?

— Добре съм. Както преди. Преди да поживеем заедно. Тогава бях по-добре. — казах аз и се засмях. — Искаш ли нещо за пиене. Кока-Кола става ли?

— Става. Виж, исках да поговорим за нещо. 

— Емили, казах ти, няма да отида там. И няма да приема парите ти. Ти винаги ще останеш моя приятелка, мое малко сестриче и - вече - бившо гадже. Не бих взел и цент от теб. 

— Моля те, вземи ги и отиди! Трябва! Тази клиника е добра, там ще ти помогнат! Направи го заради себе си, след няколко години ще е късно, ако изобщо си жив! Това ли искаш? Да си отидеш просто така, нелепо е... — тя извади една пачка с пари и ги сложи на масата. 

— Не, Еми, не мога. Тези пари не са нито мои, нито твои. Те са на баща ти. Но и да бяха твои не бих ги взел. Ако не ги вземеш ще ги изхарча още днес, за да се отърва от тях. Затова ги върни на баща си. Няма да вляза в рехаб. 

Тя не каза нищо. Разплака се и си тръгна. Странно е. Приятелството, доколкото то може да съществува между мъж и жена, понякога прераства в любов, но любовта да завърши с приятелство - това е много рядък случай. Има такива изключения. Когато любовта е била силна и истинска и недоизживяна не заради самите нас, а заради обстоятелствата. Емили беше добро момиче. Радвах се, че вече не сме заедно — обичах я твърде много, за да искам да си губи времето с мен. Тя заслужаваше нещо по-добро. Или поне нормално. Да, нормален човек. А аз без нея бях както винаги: объркан и безпомощен. Както всеки друг мъж. 

Сетих се за онази песен на Нийл Даймънд, в която пееше "Момиче, скоро ще бъдеш жена... ще се нуждаеш от мъж". Продължих да пия вино, а по-късно отидох до магазина за водка и още бира. Най-големият страх на алкохолика е да остане без запаси от алкохол.