Част ІІ

        Още вчера, докато заключвах вратата на дома, в който живееше, си помислих, че те виждам за последно... Погледнах пълната с храна чиния и разбрах, че си спряла да се храниш преди дни. Защо го направи? Нима не знаеше, че така си вредиш? Може би си решила, че просто няма смисъл, тъй като организмът ти напоследък така и не успяваше да усвои полезните вещества. Или е било заради някакво неизменно предчувствие за онова, което предстои.

       Беше толкова...  плашещо слаба... Вече нямаше сили за нищо. Лежеше си в твоята половина на леглото и сякаш гледаха през мен небесносините ти очи. Онези прекрасни очи, които някога можех да гледам с часове. Онези прекрасни очи, на които всички се  удивляваха. Красиви, магически, неповторими... Погледът ти бе спокоен и някак безразличен, зареян в някакъв паралелен свят - невидим за мен, но вече осезаем за теб.

       Тялото ти някак странно се бе смалило. Погалих те и усетих под кожата всяка костица. Единствено гръдният ти кош все още ритмично се повдигаше и отпускаше с всяка поредна глътка въздух. Положи глава в ръцете ми и притвори очи, сякаш за да поспиш. Изглеждаше уморена. Но знаех, че не е това. Знаех, че си отиваш. А нямаше как да те спра. Нямаше какво друго да направя. Освен да поседя малко край теб. Само толкова...

        Гледах те и спомените ме връхлитаха един подир друг като необуздани талази на гръмотевична буря, помитайки всичко останало. Ти може и да си мислеше, че съм забравила, но аз не бях. Все още си спомнях как преди много години беше до мен. В трудни моменти, когато имах нужда от някого, ти винаги беше там. Когато плачех. Когато ме болеше. Когато всички други бяха заети със себе си. Когато бях толкова сама, че имах чувството, че съм единствения човек на земята... Ти беше до мен. Трябваше само да те повикам, само тихичко да прошепна името ти, почти без глас. Толкова добре усещаше всяко настроение и всяка тъга. Прегръщах те и ми ставаше по-леко. Ще ми липсва вълшебството на тези прегръдки. Толкова меки, отпускащи, пречистващи...

      Спомням си студените зимни вечери, когато спяхме сгушени една в друга. Мързеливите дни на лятната ваканция. Помня как обичаше да се изтягаш на огряната от слънце тераса и да лежиш с часове.

       Знаех, че си отиваш... и не намирах сили да те спра. Чувствах, че не е редно да те спирам. Всеки има правото да дойде и да си тръгне от този свят. За всички нас това неминуемо се случва. Може би това са двете неща, които са абсолютно еднакви и съотносими за всяко едно същество. Моментът на раждането и този на смъртта. Единствените сигурни преживявания. Защото в живота си може да обичаш, може и да не обичаш... истински. Може да бъдеш обичан, а може и да нямаш този късмет. Може да бъдеш добър, лош, грозен или красив, умен или глупав. Това е без значение. Родил си се. Поел си първата си глътка въздух и автоматично си се абонирал за края на приключението наречено "живот". Сигурен е, неизбежен е, неотменим е. Фактът, че един ден сърцето ти ще престане да бие.

        Страхувах се да те гледам така. Защото всеки малко или много се страхува от смъртта. На всички ни се иска да вярваме, че нещата не приключват просто така, че не спират до тук. Иска ни се да вярваме, че продължаваме да бъдем в един друг свят, по-красив, по-безгрижен и по-спокоен от настоящия. Но истината е, че никой никога не се е връщал от там, за да  каже какво е от другата страна на живота.

        Страхувах се и да не те уплаша. Не исках да тръгнеш натам така. Не знаех какво се казва в такива моменти, нито какво се прави. Но си мислех, че на мен самата би ми било по-леко, ако в последния миг има кой да положи успокояващата си длан на челото ми и тихичко да ми каже да не се страхувам...

        Това направих и аз. Погалих те за последно. Погледнах в красивите ти сини очи. Толкова спокойни... като недокосвана от човешки поглед повърхност на високопланинско езеро...

        Не ти казах да почакаш, нито дори да се обърнеш назад. Казах ти да отиваш. Да се затичаш към края с всичките си останали сили. За да се освободиш най-сетне от изтерзаното и изнемощяло тяло, което едва си поема въздух.

       Отивай! Не се страхувай! Прекрачи! Ще видиш, че там ще бъдеш друга. Ще бъдеш силна, както някога. Млада, както някога. Пълна с живот... 

       Отивай...

       В сърцето ми се загнезди болка. Като хищно животно, впи  острите си нокти и започна да къса плът. Вътре в мен забушува най-страшната буря. Най-дълбокото море от тъга и гняв се опита да ме удави, да ме приласкае в дълбините си и никога повече да не ме пусне. Но знаех, че нямам право да се поддам. Трябваше да бъда силна заради теб. За да бъдеш силна и ти в този последен миг. Затова не позволих на сълзите да прелеят. Преглътнах ги. И знаеш ли, не бяха солени. Вкусът им беше горчив като на силна отрова, като на смъртоносен коктейл, забъркан от услужлив фармацевт. Но това е най-малкото, което можех да направя за теб.

     Останах дълго. Цяла вечност галех остлабналото ти тяло. Когато нещо се прави за последно, не бива да се бърза. Единствено мисълта, че може да си отидеш всеки момент ме препираше. Не исках да ставам свидетел на отпътуването ти. Ето тук човешкият ми страх надделя. Страхувах се да остана едновременно с теб и същевременно без теб в тази същата стая, в която някога сме били заедно.

      Погледнах те за последно преди да заключа вратата. Изглеждаше спокойна. Смирена, очакваща, на прага на важното събитие, което ти предстоеше. Зная, че вече нямаше нужда от мен. Това е нещо, през което се минава сам. В най-последния миг вече всички са излишни. Каквото било - било е. 

      ...

      Днес вървя по улицата и светът ми изглежда друг. Защото вече те няма. Поглеждам синьото небе и се сещам за синьото на очите ти и за това, че вече не можеш да видиш прекрасните бели облаци, изпъстрили небосвода. Вдишвам от въздуха, който изпълва дробовете ми и си мисля, че ти вече не дишаш. Лъчите на слънцето приятно галят в този топъл юнски ден, но... само мен. Само мен....

    Щеше да ти хареса. Днешният ден. Топъл в обедните часове и прохладен във вечерните. После и ясното звездно небе, луната с изтъняващото си сребърно сърпче...

     Мисля си за вещите ти, за които някой трябва да се погрижи. Ще трябва да се изхвърли недоядената храна, недопитата вода. Да се почисти след теб. Все едно не те е имало... Мисля си това и ми идва да изкрещя. Не, не е вярно. Имало те е. И ще те има в сърцето ми. Там ще останеш завинаги. Жива и здрава, както преди. Все така красива, все така добра и мила. 

      Мисля си, че имах късмет. Да бъда до теб малко преди края. Да подържа в шепите си отпусната ти глава, да положа на челото ти успокоителната си длан. Колкото и да ми беше страшно. Колкото и да пресядаше в гърлото ми болката, все пак се радвам. Радвам се, че те видях за последно.

      Сега вече сълзите започват да капят. Като дълго чакан напоителен дъжд. Успях. бях силна пред теб. Заради теб. Бях силна, когато трябваше. Сега вече мога да си позволя да съм слаба.

      ....

     Надявам се, че си на хубаво място. Че ме гледаш отгоре. Че ме чакаш... някой ден отново да бъдем заедно, както преди.

     Ще си мисля за теб вечер, когато погледна към блещукащите звездици. Ще си мисля за теб и през деня, когато слънцето гали с лъчи лицето ми. Когато съм тъжна. И когато съм щастлива.

    Искам да знаеш, че ти беше най-прекрасната, най-нежната и най-обичаната. Сигурна съм, че безкрайно дълго никой няма да успее да заеме  мястото ти.

    Цели осемнадесет години ти се радвахме и бяхме щастливи да те имаме до себе си. Истински късметлии!

     Сбогом, Чарла!

     На най-любимата сиамска котка, Чарла, която вчера, на 3.06 2013 г. премина от другата страна на живота. :(