МираАнгелова (Mира Ангелова)
9 24
9.08.2022 г., 9:19 ч.

Антрето 

  Проза » Разкази
677 4 6
8 мин за четене

 

 
Беше много гореща нощ, не можех да заспя. Трябваше да измисля какво да направя с това антре. Толкова беше мрачно и студено, а е първото нещо, което виждам влизайки в новия си дом. Реших, че ще е най-добре още утре да намеря майстор, който да го боядиса в светли цветове.
Сутринта пих кафе с приятелка, която скоро прави ремонт на дома си. Вече знаех къде да открия точния човек! С новите си дванадесет сантиметрови токчета преминах през разкопаната улица и спрях пред фургона, в който бил моят майстор. В отговор на моето „ехо” излезе мъж с работен гащеризон, целият покрит с прах. Дори цветът на косата му не се виждаше под белия прах. Аз обясних защо го търся, той ме изслуша, съгласи се. След като разбра кой ме изпраща при него, предложи ми да отида до дома му, защото там имал мостри на нещата и материалите, за да избера. Разбрахме се да мина вечерта, след края на работния ден.
Само няколко часа по-късно планове се промениха. Моя приятелка се обади, че трябва да отиде на лекар спешно и се налага аз да остана при бебето й. Глупаво бях постъпила, като пропуснах да взема телефония номер на майстора.
В края на следващия работен ден аз вече бях пред входната врата, за да видя материалите и мострите. Позвъних. Вратата леко се отвори и рошава детска глава се шмугна през пролуката.
- Здравей! Търся Иван – малко се почувствах неудобно, че притеснявам семейството във време за вечеря.
- Тате, тате! – момченцето изчезна от вратата, но се подаде друга глава на русо момиченце.
След секунда се появи и майсторът. Изглеждаше много унил, очите му бяха зачервени. Аз се извиних, той ме покани вътре. Имаше играчки, разхвърляни навсякъде. Покани ме в хола. Седнах на дивана послушно, макар че се чувствах много неудобно. На масата имаше бутилка водка и една чаша. Една трета от бутилката липсваше. Помислих си, че съпругата му вероятно не пие. А и кога време с тези малки деца. Иван ми подаде чаша. Аз отказах.
- Моля те, пий с мен, днес имам рожден ден. Нека те почерпя.
Погледнах го право в очите. Бяха зачервени, но излъчваха доброта. Запитах се какво го е накарало да пие сам на празника. Иван ми подаде чаша, казах му „Наздраве”, поздравих го. Той се извини, че днес не е в кондиция, донесе ми мострите и снимките. Започнах да разглеждам каталозите, тогава в стаята влязоха децата. Момченцето седна плътно до мен и ме попита коя съм.
- Аз съм Ирина, но всички ме наричат Ира, а ти как се казваш?
- Аз съм Мони! – детето стана и взе количка от пода.
Русото момиченце седна в скута на баща си. Той я целуна по челото.
- Тате, мама кога ще си дойде? – детето го погледна жално с големите си сини очи.
- Скоро, мила, скоро. Отидете двамата да гледате телевизия в детската стая.
Те го послушаха и напуснаха стаята. Той ми се извини още веднъж и макар да бях напълно непозната реши да ми сподели своята история. Може би от алкохола или просто нямаше с кого друг да сподели. В този момент не разбрах също, че думите му ще променят моя живот. Разказа ми, че съпругата му го е напуснала преди седмица. Прибрал се вкъщи и намерил бележка. Просто решила да напусне него и децата, имала нужда от промяна. Не знаел какво да каже на децата. Видях сълзи в очите му, ръцете му трепереха. Каза ми, че му е много тежко, защото я е обичал през целия си живот. Познавали се от деца и винаги били заедно. Той правил всичко по силите си, за да я накара да се чувства щастлива. Беше застанал с гръб към мен и лице към прозореца.
Изправих се! Почувствах, че този човек има отчаяна нужда от преградка. Отидох при него и просто го прегърнах силно. Това бе много нетипично за мен. Винаги съм мразела дори ръкостискането. Бях го прегръщала в продължение на няколко секунди, през които му казах, че всичко ще се оправи и трябва да бъде силен заради децата. Иван не ме докосна, не ме прегърна, само ми благодари. Очите му все още бяха пълни със сълзи. Вдигна чаша и я изпи до дъно. Отново ми се извини. Пак се почувствах неловко. Виждах, че този мъж има нужда от подкрепа, но какво можех да направя. Станах да си вървя, той ми даде класьорите с мостри, за да ги прегледам у дома. Уговорихме се да се чуем отново, този път взех номера му.
На следващия ден дойде давиди обекта и да прецени работата си. Предложих му кафе, пихме. Разказа ми за строежа, на който работи в момента и за свободните си дни, в които щеше да работи по моето антре. У дома можел да работи само до 17 часа, защото после трябва да взима децата от градина. Извини ми се отново, цели шест пъти, за онази вечер. Мислих за него цяла нощ. Дали в мен се пробуждаше състрадателно майчинско чувство, присъщо за женската природа или този мъж ме привличаше? Чувствах, че искам да му помогна, да държа ръката му ….а може би дори да го целуна.
Ремонтът на антрето започна, аз бях в отпуск, но често се налагаше да ходя до счетоводната къща за различни документи. Всеки ден бях с Иван, станахме по-близки. Аз вече знаех категорично, че той ме привлича, нищо че беше с единадесет години по-възрастен от мен. Той, за мое съжаление, никога не ми показа нищо подобно. Всяка нощ преди да заспя мечтаех за неговата любов. Как завиждах на онази жена, как исках и аз да бъда обичана по този начин.
Купих му закъснял подарък за рождения ден. Когато му го подарих у дома, Иван ми благодари, после се наведе и ме целуна по бузата. Без да мисля много, повдигнах се на пръсти и го целунах по устните. Отдръпнах се, нищо! Той не ми отвърна, но само след няколко секунди ме притисна плътно към себе си и започна да ме целува …бързо и страстно.
После нищо не се случи, захвана се с работата си и не ми каза нито дума. Почувствах се ужасно, явно съжаляваше.
На следващия ден, когато дойде, говореше ми без да ме погледне. Така ме покани и на рождения ден на дъщеря си Ралица. Отидох, как да не отида, като щях да бъда единствен гост. Иван сподели, че не иска да вижда никого от общите им познати. Купих, каквото се сетих че се купува на детски рожден ден. Всичко беше чудесно, децата много се радваха на украсата, клоунските маски и носове. Иван беше взел красива торта. На входната врата се позвъни, вечерта за мен приключи! Бяха кумовете на семейството. Запознахме се, но ситуацията беше неловка. Мъжете излязоха да пушат на балкона. Мони ме извика в детската стая. Минавайки по коридора чух мъжкия разговор:
- Страшен си, много бързо се уреди, къде я намери тази? За една вечер ли е, браво, много е млада! – засмя се единият.
- Всъщност ….така е да, добре ме познаваш! – отговори другия.
Краката ми се подкосиха. Познала бях гласа на Иван. Само след секунда си обувах обувките. Не се обадих на никого, срам ме беше. Вече бях почти на последното стъпало, когато чух след себе си: „Ира, почакай!” Затворих след себе си вратата на кооперацията и побягнах. Прибрах се у дома. Антрето ме посрещна приветливо, оранжево и толкова слънчево. Както в онази песен! Моят свят бе черен. Антрето ми се усмихваше, аз плачех. До два дни щеше да бъде изцяло завършено, точно както го исках. Още два дни и никога повече няма да го видя – помислих си. Вместо да ме успокои тази мисъл, получи се точно обратното. Сърцето ми се сви от болка. Седях в слънчевото, дружелюбно антре на пода, близо до входната врата и не можех да спра сълзите си.
На сутринта дойде моментът, от който си страхувах. Иван позвъни на вратата. Отворих му, той попита какво се е случило предната вечер и защо съм изключила телефона си. Не му отговорих нищо, само му предложих кафе и без да изчакам отговор влязох в кухнята. Иван ме последва и ме хвана за ръката. Отново поиска да му кажа какво се е случило. Този път признах, че съм чула разговора им. Иван поклати глава:
- Ира, Ира……какво трябваше да му отговоря? Да му призная истината ли? Да му кажа, че заспивам и се събуждам с мисълта за теб? Да му разкажа ли как те сънувам всяка нощ? Да му кажа ли, че ти си най-милото и нежно създание, което някога съм срещал или че сърцето ми бие лудо щом си до мен? Как да му призная, че ще ти бъда задължен до края на дните си за всичко, което правиш за мен и децата. Това, че няма да приема пари от теб за антрето е само малка частица от онова, което ти дължа. Но аз, Ира, не само ти дължа много. Аз се влюбих в теб, още когато ме прегърна в онази вечер.
Аз не можех да помръдна, слушах и не можех да издам дори звук. Иван продължи:
- Никога не исках да разбираш за това. Аз не съм за теб! Ти заслужаваш някой много по-добър. Стар с две деца и ипотека, колкото и да ми се иска, няма как да бъда с теб! Аз само ще проваля бъдещето ти. Сега, мила моя, ще се обърна и ще си довърша работата по антрето, тогава ще си тръгна. Това е най-доброто, което мога да направя за теб! Искам още да ти кажа…..
Не го оставих да довърши. Хвърлих се на врата му и го прегърнах силно.
- Обичам те, не довършвай антрето никога, остани с мен! Нека се будим всяка сутрин заедно, нека всеки път, щом влизаме у дома да ни напомня за нашето начало! Искам, нека, слънчевото антре да бъде начало на нашия слънчев живот! Моля те!
Оженихме се, когато разводът му приключи. Сега имаме три деца, куче и недовършено слънчево антре!
 
 
 

© Mира Ангелова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??