Разтърках очите си и погледнах още веднъж към телескопа си. Настроих стъклото, за да е по-чиста видимостта ми, но това нямаше да промени ужасяващата картина. Беше голям почти колкото Земята. Бях си му измислил име ,,Апокалипсис’’.

,,Метеорит, пътуващ в пространството без целенасоченост’’

Така представиха за хората съществуването му в нашата галактика. За жалост, нали сме си овце, вярвахме на всичко, което ни кажеха.

От дете преследвах промените във Вселената и малка беше вероятността да остана заблуден. Когато го видях за първи път, бях на пет години. Не, че сега можех да кажа, че на двадесет съм натрупал опит за да се нарека учен. Но аз бях първият, който ги предупреди за съществуването му и заплахата, която представляваше.

Обърнах се към всички космически станции, разкрих им проучванията, които направих за ,,Апокалипсис’’, но останах разочарован. Никой не взимаше на сериозно тогава едно 13 годишно момче. За малко да ме вкарат в лудница, но успях да им се измъкна.

Постоянното ми бягство и промяната на местоположението ми ги изтощи  и ме оставиха на мира. Помислиха си, че не съм заплаха за мръсните идеи, които крояха върху загубата на милиони невинни живота. Една изчистка от човечеството и шепа народ, който щеше да бъде следващото поколение, им се виждаше в рамките на нормалното.

Нямах право да лиша народа от истината, която ме задушаваше отвътре, а в действителност бе, че идва краят. Тук, на Земята,  оцелели едва ли щяха да останат. След сблъсъка със ,,Апокалипсис’’, Земята ще се превърне в метеорит, който ще промени покоя в галактиката ни. Такъв вид измяна човечеството бе неспособно да избегне.

Това, което ме вбесяваше е, че никой не ми вярваше. Предизвиквах само присмиване и много обиди. Повечето от хората ме гледаха със съжаление и ми предоставяха помощта им за най-различни психиатри, които биха помогнали на клетото и нещастно дете, говорещо непрекъснато за края. Започнах да се отчайвам. Търсих други начини, с които да ги накарам да се замислят върху спасението на живота им, но никой не се чувстваше застрашен.

За съжаление, вече е късно. Оставаха няколко секунди, в които паниката и осъзнаването на думите ми нямаше да помогнат. Поне сторих за себе си най- хубавото. Знаех точното място на сблъсъка и си приготвих изглед от близо. Така и така нямаше спасение,  вместо да тичам напред-назад безразборно, търсещ изход, щях да се насладя на самото проникване на ,,Апокалипсис’’ в атмосферата.

Положих тялото си върху прясната ухаеща трева, загледах се в пурпурното небе със слаби оттенъци от синьо и лилаво и поех дълбоко последната си глътка въздух. Усещането беше просто човешко. Затворих очи и...

Хиляди мисли блъскаха главата ми. Как щеше да е първата ми среща с онази мечтана от мене любов? Мигът, във който прегърна първото си дете... Как ли щях да изглеждам старец? И още много, много мигове, които нямаше да преживея.

Прекалено дълго се оказа чакането ми  и започнах да се изненадвам, до сега трябваше да не съществувам. Бях престанал да усещам мириса на тревата и учуден се опитах да отворя очи.

- Ей, ти там, дълго ли ще се излежаваш, защото имаме работа за вършене! – провикна се някой.

Отворих очи и се загледах още по-учуден.

Лек вятър галеше нежно кожата ми. Не знаех дали бе нощ или ден, нито дали имаше време, защото небето имаше тъмно син оттенък. Милиарди звезди падаха и можеше спокойно да се проследят с просто око. Около тридесет планети се възвишаваха във звездното пространство. Веднага потърсих с поглед телескопа си, но от него нямаше и следа. Интересно!!! Краката ми стъпваха върху хиляди цветя, които (как да се изразя точно) изглеждаха диви, недокоснати от човешката ръка. Въздухът проникваше в дробовете ми и за миг се успокоих, че все още съществувах. Погледнах към гласа, който ме беше повикал, но около мен нямаше никой. Освен природата, чието съвършенство ме оставаше без дъх. Нещо заслепи за миг очите ми и повдигнах ръка, за да си направя сянка.

Огромно огнено кълбо се възвишаваше във Вселената и разпръскваше светлина. Тялото ми се отпусна от допира със светлината и зареди в мен някакво непознато усещане. Загледах се в кожата на ръката ми и не можех да повярвам.

Прозрачността и безплътността на ръцете ми ме стресира. Забелязах, че съм напълно гол и тялото ми беше със различна структура. Аз не бях човек, но съзнанието ми беше останало същото. Спомените ми и всичко си беше там дълбоко запечатано.

Растенията около мен обгърнаха тялото ми и започнаха да извличат същата тази енергия, която бях приел от огнената светлина.

Не изпитвах страх от непознатото, което ме заобикаляше и това ми харесваше. Единственото, което ме интересуваше бе, че съм жив и щях да имам продължение...